И двамата останаха замислени и без да продумат. Уилъби се опомни първи и каза:

— Трябва да побързам да си отида. Нали сестра ви е по-добре, нали е сигурно, че няма опасност?

— Вече сме убедени в това.

— Бедната ви майка! Тя толкова обича Мариан!

— А писмото, мистър Уилъби, вашето собствено писмо — имате ли какво да ми кажете за него?

— Да, да, най-вече за него трябваше да ви кажа. Както знаете, сестра ви ми писа още на сутринта, след като се видяхме. Вие сте прочели писмото й. Бях поканен на закуска у семейство Елисън и ми донесоха пощата от моя апартамент. Случи се така, че София бе успяла да забележи писмото на сестра ви преди мен, и размерът, фината хартия и изяществото на почерка бяха успели да събудят подозренията й. Беше чувала и преди, че съм бил влюбен в някаква млада дама от Девъншир, а и случката от предишната вечер й беше подсказала коя може да бъде тя — София се прояви като по-ревнива от всеки друг път. С престорена закачливост, която може да бъде толкова прелестна у любимата жена, тя веднага отвори писмото и побърза да го прочете. Тя си получи заслуженото заради своето нахалство. Това, което прочете, й причини страшна мъка. Спокойно мога да понеса мисълта, че е нещастна, но трябваше на всяка цена да усмиря яростта и злобата й. С една дума, какво е мнението за стила на жена ми? Деликатен, нежен, дълбоко женствен, нали?

— На вашата жена! Но писмото беше написано с вашия почерк!

— Да, тя ми оказа достатъчно доверие, като ми позволи да препиша смирено нейните изречения, под които ме беше срам дори да се подпиша. Оригиналът принадлежи изцяло на нея, нейна е мелодиката на думите и сполучливото подреждане на мисълта. Но какво можех да направя аз? Бяхме сгодени, подготовката за сватбата беше в пълен ход, почти бяхме определили и деня… говоря като истински глупак — подготовка, ден… Честно казано, нуждаех се от парите й, а човек в моето положение беше длъжен да направи всичко възможно, за да предотврати разрива. Пък и в края на краищата, какво значение можеше да има за мен мнението на Мариан и нейните близки по въпроса за езика и стила на писмото? Беше възможен един-единствен завършек на всичко това. От мен се искаше да заявя, че съм подлец, и няма никакво значение как го направих — дали се разбеснях или просто се поклоних. „И без това те винаги ще си мислят за мене само лоши неща“, казах си аз, „и никога повече няма да ме допуснат до себе си. За тях аз съм един безскрупулен човек, а след писмото ще ме мислят и за мерзавец“. Така разсъждавах в онзи момент и с безразсъдството на отчаян човек преписвах дума по дума съчиненото от жена ми, за да се разделя завинаги с последното, което ми беше останало от Мариан. За беда носех трите кратки писма от нея в бележника си, иначе не бих признал тяхното съществуване, щях да ги скрия и да ги пазя като съкровище, но бях принуден да й ги подам и не можех дори да ги целуна. И кичурчето от косите й носех винаги със себе си в същия този бележник, който тогава беше грубо и злобно претърсен от мадам — скъпият кичур коса и всичко останало, всеки мил спомен ми беше отнет.

— Не сте прав, мистър Уилъби, поведението ви е направо осъдително — каза Елинор, но въпреки желанието й гласът й издаваше колко дълбоко му съчувства, — не бива да говорите така нито за мисис Уилъби, нито за сестра ми. Вие сте направили своя избор. Нищо не ви е било натрапено насила. Съпругата ви има право да я уважавате или поне на любезното ви отношение към нея. Вероятно тя ви обича, иначе не би се омъжила за вас. За Мариан не е никакво утешение, а предполагам, и за съвестта ви, ако говорите за жена си пренебрежително и грубо.

— Не ми говорете за моята жена — каза той и въздъхна тежко. — Тя не заслужава вашето съчувствие. Още преди да се оженим тя знаеше, че не я обичам. Оженихме се и отидохме в Коум Магна, за да се отдадем на щастието, след което отново се върнахме в Лондон, за да се отдадем на веселието. Сега изпитвате ли към мене жал, мис Дашууд? Или съм наговорил всичко това без всякакъв смисъл? Според вас, по-малко ли съм виновен, отколкото преди? Невинаги съм имал лоши намерения. Успях ли да оправдая с нещо поне част от своята вина?

— Да, вие определено успяхте да изличите частица от вината си, макар и много малка. Доказахте, че не сте чак толкова лош, за какъвто ви мислех. Сърцето ви не е до край порочно. Но като си помисля за причинените от вас страдания, просто не мога да си представя какво повече бихте могли да сторите, за да ги направите още по-страшни.

— Когато сестра ви се възстанови, бихте ли й преразказали всичко това? Нека и тя като вас не мисли за мен с толкова лошо чувство. Казахте ми, че вече ми е простила. Дайте ми възможност да се надявам, че след като научи повече за сърцето ми и за начина, по който се чувствам сега, опрощението на Мариан ще бъде по-искрено, по-истинско, по-нежно и не така благородно. Разкажете й колко съм нещастен и колко се разкайвам за всичко, кажете й, че дълбоко в сърцето си винаги съм й бил верен, и ако искате, можете да й кажете също, че в този миг тя ми е по-скъпа от всякога.

— Ще й кажа всичко, което е необходимо, за да може тя да ви оправдае донякъде. Не ми обясните обаче каква е причината да дойдете сега, нито пък как разбрахте за болестта на сестра ми.

— Снощи, във фоайето на театъра Дръри Лейн попаднах на сър Джон Мидълтън, и като ме видя, ми проговори за първи път от два месеца насам. Не се изненадах, нито пък бях обезпокоен, че той не ми приказва, след като се ожених. Сега обаче добрата му, честа и глупава душа не можа да устои на изкушението и той, изпълнен от негодувание към мен и от тревога за сестра ви, просто не издържа и се сметна за длъжен да ми каже нещо, което, според него, не било могло да ме разстрои, но което страшно ме уплаши. Така, без заобикалки, както си му е в стила, той ми каза, че в момента Мариан умира в Кливланд от лоша треска. Същата сутрин бил получил писмо от мисис Дженингс, в което се съобщавало за неизбежния й край, и че Палмърови побягнали от страх да не се заразят, и какво ли не още. Бях прекалено стъписан, за да се престоря на безразличен, дори и пред нечувствителния сър Джон. А и той така омекна, като видя колко мъка ми причини, че на сбогуване за малко да ми стисне ръка, дотолкова се бе стопило злорадството му, че дори ми припомни, че му бях обещал едно кутре от моя пойнтер. Какво ли само не почувствах, когато разбрах, че сестра ви умира — умира с мисълта, че съм най-големият подлец на света и в последния си миг тя ме презира и ненавижда — как мога да опиша ужасите, които си представях? Бях сигурен, че само един-единствен човек на света ще може да й каже поне една добра дума за мене. Чувствах се наистина ужасно! Не ми трябваше много време да взема решение и в осем часа сутринта бях вече в каретата. Сега вече знаете всичко.

Елинор не каза нищо. Тя мълчеше, а мислите й не можеха да се откъснат от мисълта за непоправимото зло, което му бе нанесла прекалено ранната независимост. Какъв ужасен резултат бяха имали върху него привичките за губене на времето в лентяйство и разгул и вкусът към разточителност. А иначе беше човек, на когото природата бе дала не само ум и красота, но откровен и честен характер, както и чувствително и обичливо сърце. Светското общество го бе направило суетен и празен, а екстравагантността и тщеславието — егоистичен и студен. Все пак тази суетност в порочния си стремеж към завоевания за сметка на другите, го беше довел до истинската любов, която бе пожертвана от неговата екстравагантност — или поне от отрочето й — страха от бедността. Всяко разточителство беше порочно, и то го бе водило към греха, а оттам той неизбежно бе стигнал до възмездието за своя грях. Любовта, с която се бе сбогувал въпреки своята обич, чувство за чест и усещане за щастие, сега се бе превърнала в непостижима утеха за него и тя ръководеше всяка мисъл и действие, а един съюз, който със своята безскрупулност бе причинил на сестра й такива мъки, се бе превърнал за него в неизлечим и неизчерпаем източник на страдания. Такива мисли я бяха обзели, когато няколко минути по-късно Уилъби я прекъсна, след като самият той се бе отдал на не по-малко болезнена размисъл — той скокна и се приготви да си тръгва:

— Няма никакъв смисъл да стоя тук повече, трябва да си вървя.

— В града ли се връщате?

— Не, ще отида в Коум Магна. Имам малко работа там и ще се прибера в Лондон след ден-два. Довиждане.

Той й протегна ръка. Тя не можа да му откаже и също протегна ръка, която той притисна с обич.

— Наистина ли ме мислите за малко по-добър от преди? — каза той и пусна ръката й, след което се облегна на полицата над камината, сякаш бе забравил, че се канеше да си тръгва.

Елинор го увери, че е точно така, че му прощава, че го жали и че му пожелава всичко най-хубаво, изрази известен интерес и към неговото щастие и дори се опита да го посъветва дискретно как по всяка вероятност ще може да го постигне. В отговора му нямаше нищо оптимистично.

— Колкото до това, ще трябва да се мотая из обществото както мога — каза той. — За семейно щастие и дума не може да става. Ако все пак ми дадете известни надежди, че вие и вашите близки се интересувате от това, което правя и което ми се случва, единствено то може да бъде средството… то ще ме накара… ще имам нещо, заради което си заслужава да живее човек. Ако по някаква благословена от бога случайност можех да бъда свободен отново…

Елинор го прекъсна и в гласа й прозвуча упрек.

— Тогава — отговори той, — още веднъж довиждане. Тръгвам си с ужаса за още нещо, което предстои.

— Какво имате предвид?

— Женитбата на сестра ви.