Тъкмо смяташе да прати още веднъж някой за мистър Харис или в случай, че той не може да дойде, поне да им каже какво да правят, когато към пет часа сутринта аптекарят най-после пристигна. Мнението му обаче с нищо не можа да компенсира загубеното в чакане време, защото въпреки че самият той призна колко неочаквана и неприятна е тази промяна в състоянието на болната, побърза да заяви, че няма сериозна опасност и да ги успокои със скорошното облекчение, което ще почувства Мариан от приемането на едно ново лекарство. Тази негова увереност се предаде донякъде и на Елинор, макар и в много по-малка степен. Той обеща да намине отново след три-четири часа и остави болната и измъчената й сестра малко по-спокойни от преди.

На сутринта мисис Дженингс много се разтревожи, като научи как са изкарали нощта и отправи многократни упреци към Елинор за това, че не я е събудила. Тя не се съмняваше какво е могло да стане, тъй като предишните опасения отново я бяха завладели, но този път с още по-голяма сила. Дори страничен човек би се разстроил от едно толкова бързо развитие на болестта и от самата мисъл, че едно толкова младо и жизнерадостно момиче като Мариан може да умре. Мисис Дженингс обаче не беше страничен човек и нейното състрадание имаше съвсем друг характер. В продължение на три месеца вече момичето бе нейна гостенка, оставена под нейните грижи и отговорност, а освен това от много време беше дълбоко наранена и много нещастна. Старата дама виждаше колко е уплашена и сестра й, а Елинор беше нейна любимка, и само като си помислеше за майка им, тя беше убедена, че за мисис Дашууд Мариан означава това, което означава и Шарлот за нея самата, затова и нейното състрадание беше искрено и дълбоко. При второто си посещение мистър Харис беше точен, но остана разочарован в надеждите си, че с идването му нещо ще се промени. Лекарствата му не бяха дали никакъв резултат, треската не отслабваше, а Мариан бе притихнала, не приличаше на себе си и не съзнаваше нищо от това, което ставаше около нея. Елинор виждаше всичко това, нещо повече — тя видя и колко се уплаши той в един момент, затова предложи да потърсят лекарска помощ и от другаде. Ала той прецени, че това едва ли е необходимо, защото имал още неща, с които може да опита — нещо съвсем ново, в чиято ефективност беше толкова сигурен, колкото и при предишното лекарство, и си тръгна с уверения и успокоителни думи, които стигаха до слуха, но не и до сърцето на мис Дашууд. Тя беше спокойна, с изключение на моментите, в които си спомняше за майка си, не й бяха останали вече почти никакви надежди — остана в това състояние при леглото на сестра си до следобеда, с представи, които се лутаха от една скръбна картина към друга, от образа на един опечален приятел към друг, и състояние на духа, което биваше още по-потиснато от всяка дума на мисис Дженингс, която не се страхуваше да припише този жесток и опасен обрат в болестта на дълготрайното неразположение на Мариан отпреди, както и на горчивите й разочарования. Елинор чувстваше, че старата дама е права и от това й ставаше още по-тежко.



Към обяд обаче тя започна полека и много предпазливо, уплашена от нов удар, поради което не каза нищо дори на приятелката си — да се надява, а може би да си въобразява, че усеща леко подобрение в пулса на сестра си. Тя изчакваше, гледаше я, измерваше пулса отново и отново, и накрая с едва овладяна под видимото си спокойствие възбуда се осмели да изрази на глас своите надежди. Макар и принудена да провери сама пулса и да признае известна основателност на тези надежди за временно подобрение, мисис Дженингс се опита да предпази приятелката си от вярата, че това подобрение не е само временно, и повлияна от най-малкия повод за тревога, Елинор също си каза, че не бива да се надява на нещо повече. Но беше твърде късно за това, надеждата бе покълнала вече в сърцето й, и тя се наведе над леглото с тревога и трепет — дори сама не знаеше на какво може да се надява. Половин час по-късно тя усети първия симптом на божията благодат. След малко се забелязваха вече и други благоприятни признаци. Елинор гледаше с облекчение как в дишането, цветът на кожата и устните полека-лека се забелязва видимо подобрение, докато накрая Мариан отвори очи и макар че в погледа й се усещаше страшна умора, все пак личеше, че е в съзнание. Страхът и надеждата в еднаква степен вече владееха сестра й, и до пет часа, когато пристигна мистър Харис, Елинор не изпита и миг покой. Утешителните му думи и поздравленията за започналото възстановяване на сестра й, което надхвърлило и собствените му очаквания, вдъхнаха упование и вяра, и от очите на Елинор бликнаха радостни сълзи.

Във всяко едно отношение Мариан бе видимо по-добре и той определено заяви, че вече е извън всякаква опасност. Дори мисис Дженингс се осмели да повярва в неговата преценка, макар че все още не се бе отърсила от зловещите си предчувствия по повод на предишното влошаване на болестта, но с неподправена радост, а по-късно — и с невероятно щастие заяви, че е много вероятно Мариан напълно да се възстанови.

Елинор ни най-малко не се развесели видимо.

Радостта й имаше съвсем друг, по-скрит и по-дълбок характер. Мариан се връщаше към живота, здравето, приятелите си и своята любяща майка и сърцето й преливаше от спокойствие при самата мисъл за всичко това, изпълваше я с трепетен възторг, но този възторг не намираше външна изява в ликуване, думи и усмивки. Единственото, което Елинор чувстваше, беше щастие в гърдите си — силно и безмълвно.

Тя не се отдели от леглото на Мариан през целия следобед, наблюдаваше всеки неин дъх и поглед, пропъждаше и най-слабото си опасение, търсеше отговор на всеки свой въпрос доколко е отслабен духът на сестра й и откриваше у нея всяко дихание на живота. Понякога изживяваше ужас, породен от мисълта за внезапен обрат, която се стрелваше навремени през нейните мисли, но веднага бързаше да се вгледа в сестра си съсредоточено и много внимателно, виждаше, че признаците на възстановяване продължават и най-после, когато към шест часа Мариан потъна в дълбок, здрав и видимо спокоен сън, тя приспа всички страхове в сърцето си.

Наближаваше времето за завръщането на полковника. Тя се надяваше, че към десет часа или малко по-късно майка й най-после щеше да се освободи от ужасното напрежение, с което бе пътувала към тях. А и полковникът! Може би никога преди не бе изпадал в толкова тежко положение! Колко бавно течеше времето, което ги държеше в мъките на неизвестността!

В седем часа Мариан все още спеше сладко и сестра й отиде в дневната при мисис Дженингс за чая. Сутринта не бе успяла да закуси от притеснение, не бе обядвала заради внезапното подобрение в състоянието на Мариан и сега най-после можеше да хапне на спокойствие. Мисис Дженингс се помъчи да я убеди, че след вечеря е добре да си почине, преди да пристигне майка й — старата дама предложи да я замести до леглото на Мариан, но Елинор не чувстваше умора и не можеше да заспи в такъв момент, не можеше и да се откъсне дори за миг от сестра си. Мисис Дженингс се качи с нея до стаята на болната, за да се увери, че всичко е наред, след което я остави насаме с мислите и грижите й, а самата тя се оттегли в стаята си, за да напише няколко писма преди лягане.

Навън беше студено и вилнееше буря. Вятърът беснееше около къщата и в прозорците биеше силен дъжд, но в душата на Елинор грееше щастие и тя не усещаше нищо друго. Мариан беше спала през време на цялата буря, а пътниците щяха да бъдат щедро възнаградени за изпитваните в момента несгоди.

Часовникът удари осем. Ако беше десет, Елинор щеше да е сигурна, че в този миг чу шум от приближаваща карета, но усещането беше толкова силно, че колкото и да беше невъзможно да са пристигнали вече, тя отиде в дрешника до спалнята и отвори капака на един прозореца, за да провери дали е чула добре. Веднага видя примигващите фенери на една карета. Слухът й не я беше излъгал. На мъждивата светлина от фенерите й се стори, че каретата е теглена от четири коня — това обясняваше колко разтревожена е майка й, а също и необичайната бързина, с която беше пристигнала.

Елинор никога преди не бе усещала колко е трудно понякога човек да запази спокойствие, както в този момент. Тя знаеше какво чувства майка й в мига, когато каретата спря пред вратата, знаеше какви са нейните съмнения и какъв ужас дори отчаяние изпитва, знаеше какво да й каже и след всичко това не беше възможно да остане спокойна. Единственото, което можеше да направи в този момент, беше да побърза, затова само изчака прислужницата да дойде до леглото на сестра й и слезе по стълбите тичешком.

Докато минаваше през коридора, тя чу шум от вестибюла и това я убеди, че пътниците вече са влезли в къщата. Втурна се към дневната, влезе вътре — и единственият човек, когото успя да види, беше Уилъби.

Глава 44

Елинор се дръпна ужасена назад и се подчини на първия порив на сърцето си да излезе веднага от стаята. Ръката й беше на дръжката на вратата, когато той побърза да я настигне и каза с тон, в който звучеше по-скоро заповед, отколкото молба:

— Мис Дашууд, умолявам ви да останете за половин час… за десет минути.

— Не, господине — отговори тя решително, — няма да остана. Невъзможно е да имате работа с мене. Вероятно слугите са пропуснали да ви кажат, че мистър Палмър не е в къщи.

— И да ми бяха казали — извика яростно той, — че мистър Палмър и цялата му рода са отишли по дяволите, това нямаше да ми попречи да вляза. Искам да говоря с вас и само с вас.

— С мен! — каза тя изумена. — Е, господине, бъдете кратък, и ако е възможно — по-спокоен.

— Седнете, и ще се опитам да бъда такъв.

Тя се колебаеше — не знаеше какво да направи. За миг през ума й мина мисълта, че полковникът може да се върне и да го завари тук. Но беше обещала да го изслуша, а в случая беше засегнато не само чувството й за чест, но и нейното любопитство. След миг успя да се съвземе и реши, че благоразумието изисква бързо действие, поради което се съгласи да седне и да го изслуша. Отиде мълчаливо до масата и остана там. Той седна на един стол срещу нея и половин минута никой от двамата не проговори.