Човекът дойде и прегледа болната и макар че успокои мис Дашууд, че след няколко дни сестра й ще се възстанови, все пак беше длъжен да каже, че треската на Мариан му прилича на начало на тиф; дори си позволи да изрече думата „заразен“, от което мисис Палмър мигновено се разтревожи за бебето. От самото начало мисис Дженингс бе погледнала по-сериозно на болестта, отколкото Елинор, и сега прие много тревожно думите на мистър Харис. Тя се съгласи с Шарлот, че имат основания да се страхуват и да вземат всички предпазни мерки, дори настоя дъщеря й да замине с бебето колкото се може по-скоро и мистър Палмър, който не смяташе опасенията им за основателни, все пак не можа да се противопостави на тревогата и настойчивостта на жена си. Решиха, че тя трябва да замине и само час след посещението на мистър Харис бебето, бавачката и мисис Палмър вече бяха на път към една близка роднина на мъжа й, която живееше на няколко мили отвъд Бат. По настойчива молба на мисис Палмър съпругът й също трябваше да отиде при тях след ден-два, дори искаше и майка й да замине с нея. Но мисис Дженингс отклони поканата и твърдо заяви, че няма да мръдне от Кливланд, докато Мариан не се оправи и ще се опита с всички сили да я върне на майка й в такова състояние, в което я бе взела от нея. Елинор не можеше да не оцени нейната загриженост и милостивото й сърце и от този момент нататък истински я заобича, още повече, че старата дама охотно й помагаше във всичко, делеше с нея умората и тревогите, а и поради по-големия си опит в гледането на болни често беше много по-полезна за Мариан, отколкото самата Елинор.

Бедната Мариан, отпусната и останала без сили от болестта, вече чувстваше болки по цялото тяло и не можеше да се надява, че ще се оправи на следващия ден; тя се разболяваше още повече от мисълта, че идващият ден няма да й донесе нищо друго, освен нова болка, защото тогава трябваше да си тръгнат за дома и придружени от прислужника на мисис Дженингс, трябваше да изненадат майка си сутринта на втория ден. Мариан почти не говореше, само се оплака, че се налага да отложат пътуването, макар че Елинор се опита да повдигне духа й и да я убеди, в нещо, в което вярваше и тя самата — че няма да се бавят дълго.

На другия ден нямаше особена промяна в състоянието на болната. Тя определено не се чувстваше по-добре и единственото, което можеше донякъде да ги успокои, беше, че поне не изглежда по-зле. Компанията беше намаляла силно — мистър Палмър не искаше да замине не само поради истинска проява на човечност и доброта, но и за да не помислят, че го е страх от жена му, но полковникът успя да го убеди най-после, че трябва да спази обещанието си и да отиде при семейството си. Докато се готвеше да тръгне, полковникът също каза, че и на него му се налага да замине, макар че му трябваха много повече усилия, докато вземе подобно решение. В този случай отново се намеси мисис Дженингс с нейното добро сърце, защото тя смяташе, че ако полковникът не е до своята любима в такъв тежък момент, това би се отразило на спокойствието и на двамата. Тя му каза, че на нея лично той ще й трябва в Кливланд, за да играят карти вечер, докато Елинор е при сестра си, наговори му какво ли не още в този дух и настоя да остане. Тъй като това отговаряше и на неговото искрено желание, той не можа да се преструва дълго и накрая склони да остане, още повече, че молбата на мисис Дженингс бе подкрепена от сърдечното и настойчиво подканяне на мистър Палмър, за когото беше облекчение мисълта да остави след себе си човек, който да помогне на мис Дашууд в случай на спешна необходимост.



Разбира се, на Мариан не казаха нищо за тези приготовления. Тя дори не знаеше, че заради нея се е наложило домакините да заминат от Кливланд само седмица след своето пристигане. Не се изненада, че не вижда мисис Палмър, и тъй като това не я интересуваше, дори не попита за нея.

Два дни след заминаването на мистър Палмър състоянието й продължаваше да е същото, като се променяше незначително само от време на време. Мистър Харис я навестяваше всеки ден и все още говореше храбро за бързо подобрение, а и мис Дашууд гледаше оптимистично на нещата, останалите обаче съвсем не мислеха така. Още при първите сериозни признаци на болестта мисис Дженингс се уплаши, че Мариан никога няма да оздравее, а полковник Брандън, който помагаше най-вече с това да изслушва мрачните й предчувствия, не беше в състояние да си мисли по-ободрителни неща. Подкрепян от твърде различното мнение на аптекаря, той се опита да размисли и да убеди сам себе си в несъстоятелността на своите опасения, но с всеки изминат ден прекарваше все повече в усамотение и това го предразполагаше към какви ли не черни размисли и просто не можеше да прогони от ума си мисълта, че никога повече няма да види Мариан.

Опасенията и на двамата почти се стопиха сутринта на третия ден, когато мистър Харис отново прегледа болната и каза, че е значително по-добре. Пулсът й се усещаше по-силно и всички симптоми бяха по-благоприятни, отколкото при предишното му посещение. Обнадеждена в очакванията си, Елинор цялата сияеше и се радваше, че в писмата до майка си бе изразявала собственото си мнение, а не това на своите приятели — тя бе писала, че поради някакво леко неразположение на Мариан се налага да останат в Кливланд още малко, и почти бе определила по кое време Мариан ще е отново в състояние да пътува.

Но добрите предзнаменования от началото на деня не се оправдаха до края му. Привечер Мариан отново се почувства зле, дори й стана по-тежко и по-лошо от преди. Сестра й продължаваше да е оптимистично настроена и отдаде това нейно състояние на умората от седенето, докато Мариан бе чакала да й оправят леглото, и след като внимателно и подаде предписаните лекарства за сърце, с облекчение видя как тя най-после се унася в дрямка, от която се надяваше да се събуди ободрена. Ала сънят й продължи много време и не бе така спокоен, както се бе надявала сестра й. Това обезпокои Елинор и тя реши да остане при нея до събуждането. Мисис Дженингс не знаеше за тази промяна в състоянието на болната и си легна по-рано от обикновено, а нейната прислужница, която им помагаше най-много в грижите за Мариан, си почиваше в стаята на икономката. Така Елинор остана при сестра си съвсем сама.

Сънят на Мариан ставаше все по-неспокоен и сестра й гледаше с неизменно внимание как тя непрекъснато се преобръща в леглото, а от устните й все по-често се отронваше някой сподавен жален стон и Елинор тъкмо се канеше да събуди сестра си от този болезнен сън, когато случаен шум в къщата внезапно стресна Мариан, тя се изправи стремително, и в треската си силно извика:

— Дойде ли мама?

— Все още не — отговори сестра й и се опита да прикрие обхваналия я ужас, докато й помагаше да си легне отново, — но се надявам скоро да дойде. Нали знаеш, че има много път от Бартън дотук.

— Но тя няма да минава през Лондон, — извика Мариан все така трескаво. — Няма да я видя вече, ако тя отиде в Лондон.

Елинор разбра уплашена, че сестра й не е съвсем на себе си и се опита да напипа пулса й, докато я успокояваше. Беше по-тих и по-бърз от всякога, Мариан продължаваше да говори за майка си и това толкова уплаши сестра й, че тя реши веднага да повикат мистър Харис и да изпратят човек в Бартън, който да доведе майка й. Първата й мисъл, след като взе това решение, бе да се посъветва с полковник Брандън как точно да го приведат в изпълнение; позвъни на прислужницата да я замести до леглото и побърза да слезе в дневната при полковника, където той често се застояваше до много по-късен час.

Нямаше време за колебания. Той веднага разбра какви са нейните страхове и затруднения. Дори не се опита да разсее опасенията й, защото самият той нямаше кураж за това — изслуша я отчаян и мълчалив и на минутата разбра в какво се състои проблемът, защото готовността, с която предложи да доведе мисис Дашууд, говореше, че той вече бе обсъждал сам за себе си подобна възможност. Елинор се противопостави неуверено, но той я убеди без много усилия. В кратките й думи на признателност имаше нещо трескаво и тя седна да напише няколко думи до майка си, докато той бързаше да прати слугата си за мистър Харис и да поръча конете на пощенската кола.

Каква сигурност в подобен момент можеше да усеща човек с приятел като полковник Брандън до себе си и такъв придружител за майка й, какво успокоение беше това за Елинор! Той беше другар, на чиято преценка можеше да се разчита, да се осланя на помощта му и да потърси утеха в неговото приятелство, и ако нещо изобщо би могло да намали страховете й, то можеше да се потърси само в неговото присъствие, отношение и подкрепа.

През това време самият той правеше всичко необходимо с твърдостта и целеустремеността на един организиран ум, за да подготви пътуването възможно най-бързо и дори да пресметне точно по кое време ще може да се върне обратно. Нямаше никакво време за губене. Доведоха конете още преди очакваното време и полковникът само стисна мрачно ръката й, промълви едва доловимо няколко думи и побърза да се качи в каретата. Наближаваше полунощ и тя се качи при сестра си, за да изчака пристигането на аптекаря и да остане там до сутринта. Не може да се каже коя от двете изстрада повече през тази нощ. За Мариан часовете отминаваха в трескаво безсъние и болка, а за Елинор в ужасен страх преди идването на мистър Харис. Възвърнаха се всичките й опасения, сякаш да си отмъстят за предишните й надежди, а прислужницата до нея (Елинор не би искала да буди мисис Дженингс) я измъчваше още повече с някоя и друга подхвърлена дума, която само потвърждаваше собствените й мисли.

Мариан бе все още съсредоточена върху мисълта за майка си и всеки път, когато споменеше нейното име, остра болка пронизваше сърцето на горката Елинор. Тя жестоко се укоряваше, че толкова време не е взела сериозни мерки и отчаяно се мъчеше да разбере с какво може да облекчи веднага сестра си, но в следващия миг се изпълваше с безнадеждност от страха, че всичко е напразно, че вече е много късно и нищо не може да се направи, представяше си разбитата от скръб майка, която е пристигнала твърдо късно и не е успяла да намери детето си живо или поне в съзнание.