Джейн Остин - Разум и чувства

У Елинор радостта от заминаването не беше подправена със смесени чувства. Мислите й не бяха заети с подобна тема и тя не оставяше след себе си нито едно същество, за което да й е мъчно и да смята за вечна раздялата си с него, дори се радваше, че се е отървала от преследванията на Люсиното приятелство и беше благодарна за това, че е успяла да предотврати евентуална среща между сестра си и Уилъби след неговата женитба. Тя чакаше с упование следващите няколко месеца в Бартън, които трябваше да възстановят покоя в душата на Мариан и да затвърдят спокойствието на самата Елинор.

Пътуването мина без всякакви произшествие. На втория ден пътуваха из благословените или може би прокълнати земи на Съмърсет, както ги виждаше във въображението си Мариан, а сутринта на третия ден пристигнаха в Кливланд.

Къщата бе просторна и модерна, разположена върху полегата морава. Нямаше парк, но затова пък имаше достатъчно място за разходки и игри, и както е редно за едно толкова важно място, не можеше без градина с декоративни храсти и пътечки от дърво, а посипана със ситен чакъл алея извиваше около нивите и стигаше до предната част на къщата. Из моравата се виждаше някое и друго дръвче, а самият дом бе закрилян от борове, акации и самодивски дървета, чийто плътен зелен параван, изпъстрен тук-там с тополи, прикриваше къщата от чуждите погледи.

Когато пристъпи в къщата, сърцето на Мариан се разтуптя при мисълта, че е само на осемдесет мили разстояние от Бартън и на по-малко от трийсет от Коум Магна и докато другите се суетяха около Шарлот и детето, която го показваше на иконома, тя не бе стояла и пет минути в къщата, когато излезе незабелязано и тръгна из лъкатушещите пътечки между храстите, които тъкмо започваха да се разпукват и да привличат погледа с красотата си. Мариан стигна до един гръцки храм откъдето погледът се свободно рееше по околния пейзаж и в югоизточна посока се спираше върху гиздавите планински вериги на хоризонта. Тя ясно си представяше, че нейде зад техните върхове се намира Коум Магна.

В тези безценни мигове на уединение със своята мъка Мариан намираше утеха в сълзите, бликнали при мисълта, че е все още в Кливланд. Върна се в къщата по друг път, изпълнена от радостното усещане за волността на природата и от щастието да се скита на воля в усамотението на нейната пищност и реши да прекара колкото се може повече от гостуването си при семейство Палмър в самотата на подобни разходки.

Върна се тъкмо в момента, когато другите излизаха на разходка из близката околност, и времето до обяда отлетя незабелязано в обикаляне из зеленчуковата градина, съзерцание на цъфналите храсти по стените и оплакванията на градинаря от главнята и листните въшки; залисаха се в оранжерията и там се разбра, че любимите растения на Шарлот са загинали поради това, че са извадени навън твърде рано и са били попарени от сланата и този факт не можеше да не разсмее Шарлот. След което отидоха в птичия двор и тя откри нов повод за веселие в огорчението на млекарката от това, че лисица отмъквала кокошките, че те си зарязвали полозите или че всичките пиленца от някое многообещаващо ново люпило измрели.

Утрото беше чудесно и нямаше никакви изгледи, че ще вали, което накара Мариан да си мисли, че ще е все такова, докато са в Кливланд. Затова много се изненада, когато след обяда заваля дъжд, който и й попречи да излезе. Много й се искаше по здрач да отиде отново до гръцкия храм и да пообиколи наоколо. Все пак една студена и влажна привечер не би могла да я спре, ако не беше силният и продължителен дъжд, заради който дори тя не би могла да си представи вечерта като приятна и достатъчно суха за разходки.

Компанията не беше голяма и времето им минаваше неспокойно и бавно. Мисис Палмър се занимаваше с бебето, а мисис Дженингс — с плетивото си. Говореха за познатите си в града, уреждаха ангажиментите на лейди Мидълтън и се питаха дали мистър Палмър и полковникът ще могат да минат през Ридинг още тази вечер. Елинор не се интересуваше от тези неща, но все пак взимаше участие в техния разговор, а Мариан, която усещаше по нюх къде е библиотеката във всяка къща, макар и обикновено пренебрегната от семейството, не след дълго се върна с книга в ръка.

Всички се чувстваха като у дома си, защото благодарение на вечно доброто разположение на духа на мисис Палмър не им липсваше нищо. Нейната топлота и откровеност напълно компенсираха липсата на такт и изтънченост, която нерядко проличаваше в липсата й на добро възпитание, но тя бе толкова мила и хубава, че й прощаваха всичко, дори очевидния недостиг на остър ум, защото тя не бе самонадеяна и този недостатък у нея не можеше да бъде неприятен. Дори Елинор можеше да й прости всичко, освен смеха.

Двамата господа пристигнаха късно след вечеря на другия ден и присъствието им представляваше приятно увеличение в числеността на компанията и беше добре дошло за разнообразието на теми за разговор, които съвсем бяха намалели благодарение на прекараната вкъщи дъждовна сутрин.

Елинор беше виждала мистър Палмър толкова рядко и при това се бе нагледала на какви ли не обноски и отношение от негова страна към себе си и сестра си, че не знаеше какво може да очаква от него сега в кръга на собственото му семейство. Скоро се разбра, че към гостите си той се държи като съвършен джентълмен и само понякога си позволяваше известна грубост към жена си и тъща си. Компанията му можеше да бъде много приятна и единственото, което му пречеше винаги да бъде такъв, беше силната склонност да се възприема за нещо повече не само в сравнение с мисис Дженингс и жена си, но и с болшинството хора като цяло. Доколкото Елинор можеше да го прецени във всяко друго отношение, характерът и навиците му не се отличаваха с нещо необичайно за човек от неговия пол и на неговата възраст. На масата имаше приятни маниери, а привичките му не бяха твърдо установени. Обичаше детето си, макар че не бе склонен да призна това; сутрин си губеше времето в игра на билярд, макар че трябваше да посвети това време на работата си. Все пак той й харесваше повече, отколкото бе очаквала, и вътрешно не съжаляваше ни най-малко, че не го харесва повече по принцип, не съжаляваше и че в мнението си за него се оставяше да бъде подведена до известна степен от неговото епикурейство, егоизъм и самолюбие, като го сравняваше в спомените си с великодушния характер, простичките вкусове и плахата изява на чувствата у Едуард.

За Едуард, или поне за това, което я интересуваше във връзка с Едуард, научаваше понякога по нещо от полковник Брандън, който наскоро бе ходил в Дорсетшир. Полковникът я приемаше като своя довереница, приятелка на мисис Дженингс и незаинтересована страна по отношение на самия Едуард, поради което й говореше надълго и нашироко за пасторската къща в Делафорд и за нейните неудобства, а също и за плановете си как да я подобри. В това отношение, както и във всяко друго, държанието му към Елинор, охотата, с която разговаряше с нея след десетдневна раздяла и интересът му към нейното мнение можеха да оправдаят с лекота увереността на мисис Дженингс, че е влюбен в Елинор, а дори и самата Елинор можеше да заподозре подобно нещо, ако не бе твърдо убедена в чувствата му към Мариан. Ако не беше мисис Дженингс, подобна мисъл дори не би й минала през ум; все пак тя се смяташе за много по-наблюдателна от нея и докато старата дама виждаше само държанието му, Елинор виждаше в очите му загриженост при всеки отправен към Мариан поглед — той се питаше какво чувства тя и дали заради тежката й настинка не я боли гърлото, но понеже мъката му не бе изразена с думи, мисис Дженингс изобщо не я забелязваше, тя просто не виждаше колко бързо откликват чувствата му на всичко, свързано с Мариан, както и безпричинните му тревоги на влюбен.

На третия и четвъртия ден от престоя си в Кливланд Мариан бе предприела две дълги самотни разходки по здрач. Тя бе ходила не само по сухите и покрити с чакъл пътечки в градината, а из най-отдалечените кътчета на цялата околност, където всичко беше много по-диво, растяха най-старите дървета и тревата беше висока и влажна. Дори беше проявила неблагоразумието да остане дълго време с мокри обувки и чорапи, поради което успя да настине жестоко. В продължение на ден-два тя се опита да омаловажи настинката си и дори отричаше, че не е добре, отричаше както пред самата себе си, така и пред всички останали, които я питаха загрижено как се чувства, като гледаха увеличаващите се признаци на болестта. Всички я съветваха какво да направи, но както обикновено, тя отклоняваше съветите им. Смяташе, че въпреки температурата, кашлицата, възпаленото гърло и болките в главата и крайниците, един хубав сън щеше да я излекува напълно, и когато все пак склони да си легне, Елинор едва успя да я убеди, че трябва да опита едно-две от нейните простички лекарства.