Госпожа Дашууд не успя да се престори, че не разбира за какво става дума, нито пък направи някакви усилия да остане хладнокръвна. Тя дори не се постара да скрие презрението си и излезе веднага от стаята, твърдо решена, че нейната любима Елинор не заслужава подобни намеци и унижения въпреки всички неудобства, които би причинило едно внезапно отпътуване.

Такова състояние на духа я бе обзело, когато получи писмо със съвсем навременно предложение. Един неин роднина от Девъншир, човек заможен и с положение, — предлагаше неголяма къща при много изгодни условия. Джентълменът бе написал писмото лично, в приятелски тон и с намерението да й помогне в търсенето на дом. Разбрал, че тя търси подслон, и макар предлаганото от него жилище да не бе повече от селска хижа, той я уверяваше, че ще направи всичко, което тя сметне за необходимо, ако условията й харесат. Беше съвсем искрен в своята настоятелност и след като даваше някои подробности за къщата и градината, я канеше да му гостува с дъщерите си в Бартън Парк — неговото имение, откъдето щяха да отидат в Бартън Котидж. Двете къщи бяха близо, в една и съща енория, и щяха да решат какво трябва да се промени, за да стане жилището по-уютно. Нямаше търпение да я види удобно настанена и цялото писмо бе проникнато от толкова приятелски чувства, че не можеше да не я зарадва истински — и то в такъв момент, когато тя страдаше от студенината и безсърдечието на най-близките си роднини. Не й бе необходим нито миг за допълнителна информация или за вземане на решение — решението се оформи в главата й още докато четеше писмото. Само преди няколко часа едно така отдалечено от Съсекс място, каквото беше Бартън в Девъншир, щеше да бъде категорично отхвърлено въпреки всичките му достойнства, ала именно неговата отдалеченост сега се явяваше най-важното му предимство. Да живее далеч от Норланд за нея вече бе не мъчително, а желателно — то бе като божия благодат в сравнение с мъката да продължи гостуването си в дома на снаха си, пък и едно окончателно заминаване от любимия дом не би било така болезнено, както да живее в близост до него и дори да го посещава, докато такава жена е негова стопанка.

Госпожа Дашууд незабавно написа отговор до сър Джон Мидълтън, за да изрази своята признателност за любезността му и да му съобщи, че приема предложението. Едва тогава доста припряно показа на дъщерите си и двете писма, за да е сигурна, че ще одобрят намеренията й още преди отговорът да е изпратен.

Елинор винаги бе смятала, че е по-разумно да отседнат недалеч от Норланд, вместо да остават у роднините си както досега. Тя обаче не можеше да противопостави такъв аргумент срещу намерението на майка й да се преместят в Девъншир. Освен това, според описанието на сър Джон, къщата бе толкова непретенциозна и наемът — така необичайно нисък, че не можеше да оспорва нито едното, нито другото и въпреки, че в представите й това решение не съдържаше нищо привлекателно, нито пък й се искаше да напусне околностите на Норланд, тя не се опита да разубеди майка си и така бе изпратено писмото, в което мисис Дашууд потвърждаваше своето съгласие с направеното предложение.

Глава 5

Едва бяха отнесли писмото й и мисис Дашууд се отдаде на удоволствието да съобщи на заварения си син и жена му, че си е намерила къща и че ще престане да ги притеснява с присъствието си веднага, щом жилището бъде подготвено за обитаване. Новината доста ги изненада. Мисис Джон Дашууд не каза нищо, а съпругът й вежливо изрази надежда, че сигурно няма да се преместят далеч от Норланд. Мисис Дашууд ги уведоми с огромно задоволство, че отива чак в Девъншир. Като чу тези думи, Едуард я изгледа сепнато и в тона му пролича, че е изненадан и засегнат, което не я ангажираше с никакво обяснение. Той повтори: „Девъншир! Наистина ли отивате там? Това е толкова далече! И в коя част на Девъншир?“ Тя му каза къде точно е мястото — на четири мили северно от Ексетър.

— Не е нещо повече от обикновена къща, — продължи тя, — но се надявам често да виждам там своите приятели. Лесно могат да се пристроят още една-две стаи и ако за приятелите ми едно такова далечно пътуване няма да е проблем, защо настаняването им да представлява трудност за мен?

В заключение тя отправи към мистър и мисис Джон Дашууд любезна покана да я посетят в Бартън. Още по-любезна бе поканата й към Едуард. Макар че последният разговор със снаха й бе причина за решението да не остане в Норланд повече, отколкото бе неизбежно, мисис Дашууд ни най-малко не бе повлияна в отношението си към Едуард, а такъв именно бе смисълът на снахата. Мисис Дашууд бе далеч от намерението да раздели Едуард от Елинор и с подчертаната любезност на отправената към него покана искаше да покаже на снаха си колко силно е нейното пренебрежение към изразеното от мисис Джон Дашууд неодобрение на идеята за подобна двойка.

Мистър Джон Дашууд непрекъснато повтаряше как съжалявал, че си е намерила къща така далече от Норланд и той не би имал възможността да й бъде полезен при пренасянето на покъщнината. Тази мисъл наистина го притесняваше, защото бе свел обещанието пред баща си именно до това, а сега изпълнението му се оказваше практически неосъществимо — покъщнината беше изпратена с речен транспорт. Тя се състоеше най-вече от покривки и спално бельо, сребърни сервизи, порцелан и книги, както и красивото пиано на Мариан. Мисис Джон Дашууд изпрати сандъците с въздишка — все не успяваше да потисне в себе си мъката, че въпреки нищожния доход на свекърва й в сравнение с нейния собствен, тя притежаваше толкова красиви неща.

Мисис Дашууд нае къщата за една година. Тя беше мебелирана и можеше да влезе незабавно в нейно владение. Не възникнаха никакви проблеми както от нейна страна, така и от страна на наемодателя, и единственото, което още я задържаше в Норланд, бе подредбата на бъдещето й домакинство и уреждането на някои въпроси, преди да потегли на запад — и тъй като тя бе доста активна по отношение на нещата, които я интересуват, всичко бе направено много бързо. Конете, останали от съпруга й, бяха продадени скоро след смъртта му, и сега й се предоставяше възможност да продаде и каретата. Тя се съгласи на тази продажба вслушвайки се в практичния съвет на най-голямата си дъщеря. Ако трябваше да следва собствените си желания, заради удобството на дъщерите си би задържала каретата, но все пак здравият разум на Елинор надделя. Според мъдрото решение именно на Елинор броят на прислугата бе сведен до трима души — две прислужници и един слуга, които не след дълго бяха избрани сред онези, които съставляваха част от домакинството им в Норланд.

Прислугата бе незабавно отпратена в Девъншир да приготви къщата за пристигането на господарката. Тъй като мисис Дашууд изобщо не познаваше лейди Мидълтън, все пак предпочете да се настани веднага в къщата и да не гостува в Бартън Парк. Освен това така безрезервно се уповаваше на описанието, което сър Джон Мидълтън бе дал на жилището, че не се нуждаеше от предварителен оглед, преди да се настани в него. Нетърпението й да замине нарастваше и поради очевидното задоволство на снаха й от перспективата за отпътуването им. Тя дори не се опита да прикрие това задоволство зад една твърде хладна покана да не бързат толкова със заминаването. Беше настанал удобен момент синът да изпълни обещанието, което бе поел към своя баща. След като при пристигането си в имението бе пренебрегнал изпълнението на това обещание, заминаването на дамите му предоставяше удобен случай. Не след дълго обаче мисис Дашууд отхвърли всякакви надежди това да стане и като разбра накъде отива посоката на неговите приказки, се убеди, че подкрепата му не надхвърля издръжката на семейството през шестте месеца прекарани в Норланд след смъртта на баща им. Джон Дашууд толкова често се оплакваше по повод на домакинските разходи, които все растели и растели, както и от вечните домогвания до кесията му, на които бил подложен всеки с неговото положение в обществото, че приличаше по-скоро на човек, който сам се нуждае от пари, а не на такъв, който ги дава.

Само няколко седмици след първото писмо на сър Джон Мидълтън всичко в бъдещия им дом бе приготвено и мисис Дашууд и дъщерите й вече можеха да предприемат своето пътешествие.

Много сълзи проляха те, докато си вземаха последно сбогом с любимите места. „Мили, мили Норланд! — повтаряше Мариан в навечерието на заминаването, изправена пред къщата по време на своята самотна разходка. Кога ли ще премине мъката ми по теб? Кога ще почувствам някое чуждо място като свой дом? О, дом на радостта! Разбираш ли какво чувствам сега, като те гледам оттук и откъдето никога вече няма да отправя поглед към теб! И вие, дървета — та аз познавам така добре всяко от вас! И след като аз си замина, вие ще си останете същите, не ще отроните нито едно мъртво листо, нито едно клонче не ще остане безмълвно, макар че ние няма да сме тук, за да ви съзерцаваме! Не, ще си останете същите, не ще съзнавате ни радостта, ни мъката, които причинявате, толкова безразлични към това, че други се разхождат под вашите сенки! Но кой ли ще остане тук да ви се радва?“

Глава 6

Дамите бяха обзети от дълбока тъга и първата част на пътуването им се стори неприятна и тягостна, ала към края у тях трепна интерес към околностите на бъдещия им дом и това им помогна да преодолеят носталгията. Видът на долината Бартън ги изпълни с радост. Мястото беше приятно, земята й плодородна, а гледката предлагаше изобилие от гори и ливади. Докато стигне до тяхната къща, пътят лъкатушеше повече от миля. Спретната портичка водеше към малък двор отпред, целият обрасъл в зеленина.

Макар и малка къща, Бартън Котидж бе удобна и подредена и бе съвсем далеч от представата за селска хижа — сградата имаше правилна форма, покривът бе покрит с керемиди, капаците на прозорците не бяха боядисани в зелено, а и стените не бяха обвити в орлов нокът. Тясна пътечка водеше към къщата и оттам към градината зад нея. Дневната не беше по-голяма от шестнайсет квадратни фута и се простираше от двете страни на входа, а зад нея се намираха сервизните помещения и стълбите, водещи към горния етаж. Останалата част от къщата се състоеше от четири спални и две мансардни помещения. Къщата беше нова и в добро състояние. Е, в сравнение с Норланд наистина бе твърде малка и бедна, но щом влязоха вътре, сълзите, породени от спомена за предишния им дом, бързо пресъхнаха. Те се ободриха от радостта на слугите, че най-после ги виждат, а и всяка реши, че заради останалите е длъжна да изглежда щастлива. Беше началото на септември и времето бе чудесно за сезона, а това даваше определени предимства при срещата им с новото място — първите им впечатления бяха благоприятни и това ги предразположи да останат тук за по-дълго време.