Тук мисис Дженингс поспря и това даде възможност на Елинор да си събере мислите, да направи съответните забележки и да даде такъв отговор, какъвто се очаква при обсъждане на подобна тема. Беше доволна, че никой не подозира у нея изключителната й заинтересованост от този въпрос, че мисис Дженингс (както напоследък бе започнала да се надява Елинор) вече изобщо не допускаше съществуването на някакви чувства от нейна страна към Едуард, а най-вече се радваше на това, че Мариан в момента я няма и че в нейно отсъствие можеше да говори за тези неща без притеснение и да изложи мнението си, както се надяваше, безпристрастно, за поведението на всяка от засегнатите страни.

Тя едва ли можеше да реши какво всъщност можеше да очаква след всичко това и искрено се мъчеше да прогони мисълта, че е възможен друг изход, освен Едуард да се ожени за Люси. Очакваше с нетърпение да чуе какво ще каже и как ще постъпи мисис Ферърс, макар че несъмнено това можеше да се предвиди, и още по-нетърпеливо искаше да разбере как ще се държи самият Едуард. Към него тя изпитваше дълбоко съчувствие, към Люси — почти никакво, а останалите изобщо не я интересуваха.

Тъй като мисис Дженингс не беше в състояние да говори за нищо друго, Елинор скоро се видя принудена да подготви Мариан за обсъждането на тази тема — нямаше време за заблуда, тя действително трябваше да знае истината и на Елинор — предстоеше да я убеди, че тя трябва да превъзмогне себе си и да слуша как другите говорят за това, без да издава своята тревога за сестра си и без да показва недоволството си от Едуард, мисия беше твърде болезнена за Елинор. Трябваше да разсее всички илюзии на сестра си, които според нея бяха главната й утеха, да й разкаже за Едуард такива неща, поради които се опасяваше, че той завинаги ще падне в очите й, и да накара сестра си да преживее цялото си разочарование наново, тъй като във въображението си Мариан неизбежно щеше да види колко силна е приликата между нейното собствено положение и положението на Елинор. Колкото и неблаговидна да беше задачата й обаче, тя трябваше да бъде изпълнена, и Елинор побърза да направи това.

Беше далеч от мисълта да я занимава със собствените си чувства и да се издаде колко страда, защото се бе научила да се владее още по-добре след първия път, когато чу за годежа на Едуард, и сега собственото й самообладание щеше да й покаже как най-добре да предаде новината на Мариан. Тя говореше ясно и простичко, и макар че не можеше да избегне известна емоционалност, разказът й не бе съпроводен с бурно вълнение и неовладяна скръб. Тези реакции бяха приоритет по-скоро на нейната слушателка, защото Мариан прие новината с ужас и се разплака горчиво. Елинор беше тази, която винаги утешаваше другите в тяхната мъка и сега се наложи да утешава сестра си, въпреки че мъката беше нейна собствена, и тя с готовност се опита да я успокои, като й покаже колко е спокойна и че е далеч от мисълта да обвинява Едуард в друго, освен в известна липса на благоразумие.

Отначало Мариан не вярваше нито на спокойствието й, нито на отношението й към Едуард. Той й се видя като втори Уилъби и след като, според признанието на самата Елинор, тя го бе обичала от цялото си сърце, нима мъката на сестра й сега можеше да не бъде толкова силна! А за Люси Стийл мислеше, че е така неприятна, така неспособна да привлече един умен мъж, че отначало нищо не можеше да я убеди в неизбежността да повярва и по-късно да оправдае Едуард заради някогашните му чувства към Люси. Тя дори не приемаше подобна възможност за съвсем естествена и Елинор не сметна за необходимо да я разубеждава чрез това, което бе убедило самата нея — едно по-добро познаване на човешката природа.

Отначало до Мариан стигна единствено фактът за самия годеж и неговата продължителност. Оттук нататък тя се поддаде на чувствата си и вече не можеше да вникне в никакви подробности. Известно време не можеше да възприеме нищо, което да облекчи мъката й, да намали тревогите й и да противостои на нейното негодувание. Първият й въпрос, който по-късно я накара да вникне в подробностите, беше:

— От колко време знаеш за годежа, Елинор? Той писа ли ти за това?

— Знам го от четири месеца. Люси ми го каза съвсем поверително още миналия ноември, когато дойде за първи път в Бартън Парк.

В очите на Мариан проблесна такова изумление, което не би могла да изрази с думи. Тя помълча и все още смаяна, успя само да възкликне:

— Четири месеца! Ти го знаеш от четири месеца!

Елинор кимна утвърдително.

— Какво! Ти си го знаела през цялото време, докато ме утешаваше в моето нещастие? А аз те упреквах за твоето щастие!

— Тогава ти нямаше как да разбереш, че е тъкмо обратното.

— Четири месеца! — възкликна отново Мариан. — А беше толкова спокойна! Толкова весела! Какво ти даваше сили за това!

— Чувството, че изпълнявам своя дълг. Обещанието към Люси, че няма да издам нейната тайна. Дори с намек не можех да кажа каква е истината, дължах й това, а бях длъжна и да не тревожа семейството си с моите грижи, което зависеше само от мене.

Мариан беше стъписана.

— Често ми се е искало да ви кажа истината и дори се опитах един-два пъти. Но не можех да ви убедя в нищо, ако не бях излъгала доверието на Люси в мене.

— Четири месеца! И въпреки това продължи да го обичаш!

— Да. Но обичах не само него, спокойствието на другите също ми беше много скъпо и аз се радвах, че мога да им спестя истината колко съм разстроена. Сега вече мога да говоря за всичко, без да се вълнувам. Не бих искала да страдате заради мене, защото искам да ви уверя, че и аз вече не се измъчвам толкова силно. Имам много неща, на които да се опра. Не живея със съзнанието, че съм предизвикала това горчиво разочарование с някоя своя неблагоразумна постъпка и направих всичко възможно болката ми да не се предаде на другите. Не виня Едуард, че се е държал зле. Пожелавам му да бъде много щастлив и съм толкова сигурна в неговите намерения винаги да изпълнява дълга си, че макар в случая това да ми причинява известна болка, в крайна сметка те трябва да се оженят. На Люси не и липсва благоразумие, а доброто съжителство може да се постигне само на тази основа. А и знаеш ли, Мариан, в идеята за първата и единствена любов има нещо вълшебно и много красиво, но в края на краищата не е възможно щастието да зависи само от един-единствен човек, такава идея не може да бъде жизнена, не може да съществува изобщо. Едуард ще се ожени за Люси, ще се ожени за момиче, което не е нито така красиво, нито толкова умно, колкото половината жени на този свят, а времето и навикът ще го научат как да забрави, че е мислил за някоя друга жена като за по-добра и по-подходяща.

— Ако наистина мислиш така — каза Мариан, — ако можеш да компенсираш с друго загубата на нещо, което ти е толкова скъпо, малко е да се каже, че се учудвам на твоята твърдост и самообладание. Трябва да призная, че умът ми просто не може да ги побере.

— Напълно те разбирам. Дори не предполагаш, че съм в състояние да почувствам нещата толкова силно. Всичко това е тежало на сърцето ми в продължение на цели четири месеца, Мариан, а аз дори нямах възможността да го споделя, макар и с един-единствен човек, и знаех, че ако ви го кажа, ще направя дълбоко нещастни и мама, и теб, а и не бях в състояние дори да ви подготвя за него. Беше ми съобщено, без аз да желая това, от човека, чийто годеж преди години съсипваше всичките ми надежди за щастие и според мене тя изпитва огромно удоволствие от това. Налагаше се да оборя нейните подозрения, като се преструвам на безразлична към неща, които дълбоко ме засягаха. И не само веднъж, много пъти трябваше да изслушвам какви са нейните възторзи и надежди. Знаех, че всичко това ме разделя завинаги от Едуард, без да съм чула за самия него дори едно-едничко обстоятелство, от което да желая по-малко нашата връзка. Нищо не го изобличаваше като недостоен човек, нито пък говореше, че е безразличен към мене. Трябваше да се примирявам с грубостта на сестра му и нахалството на майка му, трябваше да изстрадам наказанието за една любов, без да съм видяла радостта от нея. И всичко това трябваше да стане по същото време, когато бях завладяна и от други причини да бъда нещастна. Ако можеш да допуснеш, че изобщо съм в състояние да чувствам дълбоко нещата, трябва да си сигурна, че съм ги чувствала точно така през цялото време. Спокойствието, с което се насилвам да изложа мислите си сега и утехата, че исках да ви кажа всичко, са резултат от непрекъснат и болезнени усилия над самата мене. Те не са се появили току-така и в самото начало с нищо не можеха да облекчат страданието ми, така е, Мариан. В онзи момент, ако не бях длъжна да пазя тайна, нищо нямаше да ми попречи, дори дългът ми към най-скъпите за мене същества, да им покажа колко съм нещастна.

Мариан беше много разстроена.

— О, Елинор — извика тя, — караш ме да се намразя за цял живот! Колко жестока съм била към тебе! Към тебе, ти, която беше моята единствена утеха, която се нагърби с цялата ми мъка, и която страдаше сякаш единствено заради мене! Това ли е моята признателност за всичко това? С това ли можах да ти се отплатя? Само защото се измъчвам от твоята доброта, аз се опитвам да я забравя!

Това признание бе последвано от най-нежните ласки, на които бе способна Мариан. На Елинор не й беше трудно да се възползва от това нейно състояние, за да изтръгна от сестра си каквото и да е обещание, и по нейна молба Мариан се задължи да не издава своето огорчение пред другите, когато стане дума за годежа на Едуард, да не покаже пред Люси, че е започнала да я ненавижда, и дори да не се отнася с по-малко от обичайната си топлота към Едуард, ако случайността ги срещнеше отново. Това обещание беше голямо постижение за Елинор, но когато Мариан смяташе, че е сгрешила, тя бе не по-малко убедена, че с нищо не може да изкупи вината си.