Държанието й окуражи Едуард и той дори се осмели да седне, но смущението му все още бе далеч по-голямо от това на дамите, и то в такава степен, каквато налагаше случая, макар че подобно смущение не беше много характерно за силния пол. Все пак сърцето му не беше безразлично към Люси, а съвестта му по отношение на Елинор — особено чиста.

С вид на уравновесеност и престорена скромност Люси определено даде да се разбере, че няма никакво намерение да направи нещо за успокоение на другите, и не продума нито думица. Наложи се Елинор да каже почти всичко, което беше казано, и тя се почувства задължена да изнесе на бял свят всичко за здравето на майка си, как са дошли в града и така нататък, за което се предполагаше, че ще я пита Едуард и което той не направи.

Напъните й не се изчерпаха с това, защото малко по-късно тя прояви геройството да реши, че трябва да ги остави сами под предлог да доведе Мариан; та наистина постъпи така, при това го направи съвсем изящно и дори се помота няколко минути на площадката, преди да влезе при сестра си. След това обаче настана моментът, в който беше крайно време терзанията на Едуард да се стопят, защото Мариан веднага влетя радостно в стаята и се отправи веднага към него. Радостта, че го вижда, беше също толкова завладяваща, колкото и всички останали чувства при нея — силна и не по-малко силно изразена. Тя го посрещна с протегната ръка, която чакаше той да поеме, и с глас, в който пролича сестринска обич.

— Мили Едуард! — извика тя. — Какво щастие! Това, че сте тук, може да оправи почти всичко!

Едуард се опита да откликне както трябва на милото й държание, но пред свидетел като Люси не посмя да каже и половината от това, което чувстваше в действителност. Те отново седнаха и за миг-два в стаята се възцари мълчание. Мариан поглеждаше ту сестра си, ту Едуард, и в очите й имаше толкова красноречиво изразена обич, че личеше колко съжалява заради невъзможността свободно да я изрази поради нежеланото присъствие на Люси. Едуард първи наруши мълчанието по повод на промяната във външния вид на Мариан — той изрази своите опасения, че Лондон не й понася.

— О, не мислете за мен! — отговори тя с искрено въодушевление, макар че при тези думи очите й се напълниха със сълзи. — Не мислете за моето здраве. Както виждате, Елинор е добре. Това трябва да е съвсем достатъчно и за двама ни.

От тази забележка нито Едуард, нито Елинор можеха да се почувстват по-добре, а и доброжелателното отношение на Люси не бе никак стимулирано, и тя изгледа Мариан с поглед, в който нямаше никакво благоволение.

— Харесва ли ви Лондон? — каза Едуард в желанието си да въведе нова тема за разговор.

— Ни най-малко. Очаквах да си доставя много удоволствия в него, но не намерих нито едно. Единственото удоволствие, което ми предостави Лондон е това, че видях вас, Едуард, и слава богу, вие не сте се променили.

Тя замълча, а и никой друг не проговори.

— Мисля си, Елинор — добави тя след малко, — че трябва да помолим Едуард да ни отведе в Бартън. Предполагам, че ще трябва да си тръгнем след една-две седмици, и вярвам, че на Едуард няма да му е много неприятно да поеме тази отговорност.

Бедният Едуард трябваше да измърмори нещо, което никой не разбра, дори самият той. Но Мариан, която забеляза смущението му, го изтълкува според собствените си желания и остана напълно удовлетворена, затова и побърза да смени темата.

— Вчера, Едуард, прекарахме такъв ужасен ден на Харли Стрийт! Толкова скучен, толкова безобразно досаден! По този въпрос имам да ви кажа много неща, но не сега.

С очарователна дискретност тя го увери, че смята всичките негови и нейни роднини за по-противни от всякога, и че е особено отвратена от майка му; това ги накара да се почувстват по-близки.

— Но защо ви нямаше там, Едуард? Защо не дойдохте?

— Бях ангажиран другаде.

— Ангажиран! И какъв беше този ангажимент, та трябваше да пропуснете срещата с приятели?

— Може би, мис Мариан — извика Люси, която жадуваше да й отмъсти по някакъв начин, — вие си мислите, че мъжете не спазват ангажиментите си, и ако нямат достатъчно мозък в главата си, не спазват нито малките, нито големите си обещания!

Елинор много се ядоса, но Мариан изобщо не усети жилото и спокойно отговори:

— Не, наистина не мисля така, защото ако говорим сериозно, според мене съвестта на Едуард не му е позволила да дойде на Харли Стрийт. А аз вярвам, че той има най-деликатната съвест на света. Толкова е точен при спазването на всичките си обещания, независимо колко незначителни са те, или пък са в разрез със собствените му интереси или удоволствия. Най-много от всичко се страхува да не нарани някого или да излъже нечии очаквания, и е най-неегоистичният човек от всички мои познати. Точно така е, Едуард, и аз не се притеснявам да го кажа. Какво, не сте ли чувал някой да говори хубави неща за вас? Тогава не се ми никакъв приятел, защото тези, на които давам своята обич и уважение, трябва да могат да изслушат и моята откровена възхвала за себе си.

В случая обаче тази възхвала се оказа твърде неуместна за чувствата на две трети от аудиторията, а за самия Едуард беше толкова опечаляваща, че след малко той стана и се приготви за тръгване.

— Отивате си толкова скоро! — каза Мариан на сбогуване. — Мили Едуард, не бива така!

Тя го дръпна настрана и шепнешком се опита да го убеди, че Люси няма да остане още дълго време. Но опитът й да му вдъхне кураж пропадна, защото той настоя да си тръгне, а Люси, която би стояла след него дори и ако беше останал два часа, си отиде малко след това.

— Какво я кара да идва толкова често тук? — каза Мариан, след като тя излезе. — Не вижда ли, че всички искаме да си тръгне? Едуард сигурно е бил много раздразнен!

— Защо мислиш така? Ние всички сме приятели, а Люси го познава най-дълго от всички нас. Съвсем естествено е той да иска да види и нея, както иска да се види с нас.

Мариан я погледна втренчено и каза:

— Елинор, много добре знаеш, че не мога да търпя такива приказки. Ако се надяваш да почна да ти противореча, а си мисля, че в случая искаш точно това, не трябва да забравяш, че съм последният човек на света, който ще направи подобно нещо. Не бих склонила да ме мамят с уверения, които са съвсем измислени.

Тя излезе от стаята, а Елинор не тръгна с нея, за да й каже как стоят нещата в действителност, защото беше обещала на Люси да не издава тайната й и това не й даваше възможност да убеди Мариан и колкото и болезнено да беше усещането, че се опитва да заблуди сестра си, тя беше длъжна да го изтърпи. Единственото, на което можеше да се уповава, беше надеждата, че Едуард няма да я поставя често на изпитанието да слуша излиянията на криворазбраната топлота от страна на сестра й, нито пък да изпита още веднъж болката при последната им среща и имаше всички основания да очаква това от него.

Глава 36

Няколко дни след тази среща вестниците съобщиха на цял свят, че съпругата на Томас Палмър, ескуайър, успешно е дарила с живот неговия син и наследник. Съобщението беше интересно и доста удовлетворително за всички, които без друго знаеха новината предварително.

Това събитие беше от върховно значение за щастието на мисис Дженингс и за момента наложи известни промени в разпределението на нейното време, което пък в съответната степен оказа своето влияние и върху ангажиментите на младите й приятелки, защото тя искаше да бъде колкото се може по-дълго при Шарлот — сутрин бързаше да отиде при нея веднага след като се приготвеше за излизане и тъй като се прибираше късно вечерта, госпожици Дашууд прекарваха целия ден на Кандит Стрийт по изричната молба на семейство Мидълтън. За тях би било много по-удобно да прекарват поне сутрините в къщата на мисис Дженингс, но не биваше да влизат в противоречие с предпочитанията на всички останали. Така времето им беше разпределено между обществото на лейди Мидълтън и двете госпожици Стийл, които впрочем не държаха особено на тяхната компания и въпреки това я търсеха съвсем преднамерено.

Те бяха прекалено интелигентни, за да бъдат желана компания за милейди, а госпожици Стийл определено ревнуваха и смятаха, че се натрапват на тяхна територия, като по този начин отнемаха част от вниманието на любезните домакини, смятано до този момент за изключителен монопол на сестрите Стийл. Макар че лейди Мидълтън се държеше изключително учтиво с Елинор и Мариан, това не й пречеше никак да не ги харесва. Тъй като те не ласкаеха нито нея, нито децата й, лейди Мидълтън не мислеше, че са добри по характер, а понеже обичаха да четат, тя ги смяташе за саркастични — не че по всяка вероятност знаеше какво означава тази дума, но това едва ли имаше значение. Това беше общоприет начин да се изразява неодобрение и се използваше с лекота от всички.

Присъствието им налагаше известни ограничения както на нея самата, така и на Люси. То пречеше на леността у едната и на работата на другата. Лейди Мидълтън се срамуваше от това, че в тяхно присъствие не се занимава с нищо, а Люси се страхуваше, че те ще я презират заради ласкателствата, които сипеше наляво и надясно и дори се гордееше с това. Тяхната компания пречеше най-малко на мис Стийл и те можеха да се разберат най-лесно с нея. Ако някоя от тях й беше дала пълен и подробен отчет за отношенията между Мариан и Уилъби, тя щеше да се почувства достойно възнаградена за това, че е пожертвала най-хубавото място до камината, където обичаше да седи след обяд, а тази жертва беше неизбежна след тяхното пристигане. Но госпожици Дашууд не поискаха да се разберат с нея и макар че пред Елинор тя често подхвърляше някое и друго съжаление по адрес на сестра й, а пред Мариан — размисли за непостоянството в чувствата на кавалерите, намеците й не дадоха никакъв друг резултат, освен безразличие у едната и отвращение у другата. Ако бяха направили само едно мъничко усилие, тя щеше да стане тяхна приятелка. Поне да бяха подхвърлили някоя и друга закачка за доктора! Но те толкова малко усилия полагаха да й се харесат, много по-малко от всички останали, че ако се наложеше сър Джон да обядва навън, тя можеше да прекара целия ден, без да чуе нито една шега по този въпрос, с изключение на тези, с които си доставяше удоволствие да закача сама себе си.