Не след дълго Едуард ги увери лично, че е в града, като на два пъти се отби на Бъркли Стрийт. Два пъти те намираха визитката му на масата, след като се върнеха от сутрешното си излизане. На Елинор й беше приятно, че е идвал, но още по-приятно й ставаше от това, че са се разминали.

Семейство Дашууд бяха толкова щастливи от познанството си с Мидълтънови, че макар да не обичаха много-много да харчат, все пак решиха да дадат обяд в тяхна чест и скоро след като се запознаха ги поканиха на Харли Стрийт, където бяха наели за три месеца една хубава къща. Мисис Дженингс и сестрите на Джон също бяха поканени, а той се погрижи да осигури присъствието и на полковник Брандън, който прие настойчивата покана с известна изненада и с голямо удоволствие, тъй като компанията на госпожици Дашууд му беше много приятна. Там трябваше да се запознаят и с мисис Ферърс, но Елинор така и не разбра дали синовете й също щяха да присъстват. Поканата я заинтригува най-вече с възможността да се види с нея, макар че сега вече можеше да я срещне без онова силно притеснение, което някога обещаваше да съпътства подобно запознанство, и че можеше да гледа на майката на Едуард с пълно безразличие, но желанието й да се види с мисис Ферърс бе не по-слабо от преди, тъй като все още продължаваше да изпитва силно любопитство към личността й и искаше да си изгради мнение за нея.

Интересът й към това събиране скоро след това порасна силно, макар и по един не много приятен начин, тъй като се разбра, че на обяда щеше да присъстват и госпожици Стийл.

Те така се бяха представили пред лейди Мидълтън и тяхната услужливост й беше толкова приятна, че макар Люси да не беше много изтънчена, а сестра й добре възпитана, нейна светлост, както и сър Джон, бяха готови да ги поканят за една-две седмици на Кандит Стрийт. Това се оказа доста изгодно за госпожици Стийл, тъй като вече знаеха за обяда у Дашууд, а гостуването им у сър Джон щеше да започне няколко дни преди споменатото събиране.

Претенциите им към вниманието на мисис Джон Дашууд бяха предоставени на грижата на брат й, и той ги представи като племенниците на господина, който в продължение на няколко години бе попечителствал Едуард. Това не би свършило много работа за осигуряването на присъствието им до нейната трапеза, но като гостенки на лейди Мидълтън щяха да бъдат добре дошли. Когато получи визитката на мисис Джон Дашууд Люси изпита такова щастие, каквото не бе чувствала никога преди, защото тази покана й даваше дългоочакваната възможност да се запознае лично със семейството на Едуард, да опознае по-отблизо характерите им и да предвиди бъдещите си затруднения с тях, както и възможността да им се хареса.

Поканата към госпожици Стийл оказа върху Елинор съвсем различно въздействие. Тя веднага съобрази, че Едуард, който живееше заедно с майка си, също ще присъства, тъй като майка му беше поканена на обяд у собствената му сестра; тя не знаеше как ще понесе срещата с него — и то в присъствието на Люси! — след всичко, което се бе случило междувременно.

Може би тези нейни притеснения не се основаваха на здравия разум и определено нямаха нищо общо с действителността. Елинор все пак почувства известно облекчение не толкова от собственото си умение да се владее, колкото от Люси, която смяташе силно да я разочарова със съобщението, че Едуард в никакъв случай няма да бъде на Харли Стрийт във вторник и дори в желанието си да я нарани още по-силно се постара да й внуши, че той няма да дойде заради любовта си към Люси, която не би могъл да скрие в нейно присъствие.

Най-после дойде дългоочакваният вторник, който трябваше да срещне двете млади дами с ужасната свекърва.

— Пожалете ме, мис Дашууд! — каза Люси на Елинор, докато се качваха заедно по стълбите, защото Мидълтънови бяха дошли веднага след мисис Дженингс и трябваше да последват прислужника почти едновременно. — Вие сте единственият човек тук, който може да ми съчувства. Казвам ви, едвам се държа на краката си. Боже милостиви! Само след миг ще видя жената, от която зависи цялото ми щастие, жената, която ще стане моя свекърва!

Елинор не можеше да я облекчи още на момента със съобщението, че е много по-вероятно мисис Ферърс, която щеше да видят след малко, да стане свекърва по-скоро на мис Мортън, отколкото на Люси. Вместо това тя побърза да я увери съвсем искрено, че наистина й е мъчно за нея, за огромно изумление на Люси, която наистина се чувстваше притеснена, но се надяваше да предизвика силна ревност у Елинор.

Мисис Ферърс беше дребна и слаба жена, която беше сериозна до раздразнителност и държеше тялото си изправено до педантичност. Чертите й бяха дребни и некрасиви, а лицето й беше жълтеникаво и по природа лишено от изразителност. Все пак благодарение на високото чело тя беше щастливо избавена от позора на безличието, тъй като то й придаваше надменен и злонравен характер. Не беше приказлива, защото, за разлика от много хора тя разпределяше думите си пропорционално на броя на своите мисли и от малкото срички, които се откъснаха от устата й, нито една не беше адресирана до мис Дашууд. Тя само поглеждаше към Елинор с бликнала от дън душа решимост на всяка цена да й покаже своята неприязън.

Сега вече Елинор не можеше да се почувства нещастна от подобно поведение. Преди няколко месеца много би я заболяло, но сега мисис Ферърс не можеше да й направи нищо и Елинор много се забавляваше от подчертаната разлика в отношението й към госпожици Стийл и към нея самата — тази разлика определено имаше за цел да унизи Елинор. Не можеше да не се усмихне на снизходителността, която съюзяваше снаха и свекърва в отношението им един и същ човек, защото от всички останали Люси бе най-предпочетената, и ако знаеха това, което знаеше Елинор, щеше да изпитат трескаво желание да унизят именно Люси, докато в същото време Елинор нямаше почти никаква възможност да ги нарани и въпреки това бе станала прицел на преднамерената им злоба. Но докато се усмихваше на тази толкова погрешно адресирана снизходителност, не можеше да не размисли върху глупавата злонамереност, която я бе предизвикала, нито пък да не забележи изкусните усуквания на Люси, с които тя подклаждаше тази злонамереност. Елинор забелязваше всичко и не можеше да не презира както госпожиците, така и майката и сестрата на Едуард.

Люси цялата ликуваше от честта да бъде предпочетена, а единственото, което можеше да ощастливи мис Стийл, бяха закачки по адрес на доктор Дейвис и отношението му към нея.

Обядът беше пищен, слугите й многобройни, и всичко говореше за желанието на домакинята да се покаже, а на домакина — че може да поеме подобни разходи. Въпреки всичките ремонти и добавки към имота в Норланд и въпреки че на стопанина се е наложило да загуби някакви си хиляда лири от неизгодната продажба на акции, нищо в обстановката не говореше за недоимъка, който брат й бе искал да й внуши, нито пък за каквато и да било оскъдица, освен тази в разговора им, но затова пък там тя личеше много силно. Джон Дашууд не беше способен да каже за себе си нищо, което си струваше бъде чуто, а жена му можеше да каже още по-малко. В това обаче нямаше нищо срамно, тъй като най-важните им гости бяха хора от същия тип. Всички притежаваха едни и същи недостатъци, или присъщи им по природа, или култивирани по-късно, за да могат да изглеждат по-приятни, а именно липса на ум, на изтънченост, на одухотвореност и темперамент. Тази оскъдица особено силно пролича след обяда, когато дамите се оттеглиха в гостната. Господата все пак успяха да намерят разнообразни теми за разговор — политика, парцелиране на земята и съсипване на конете, с което темите им се изчерпаха, а единственият предмет на разговор за дамите чак до кафето беше сравнението между ръста на Хари Дашууд и този на Уилям, втория син на лейди Мидълтън, които бяха горе-долу на една възраст.

Ако децата им бяха под ръка, въпросът щеше да бъде разрешен много лесно, като премерят момчетата и приключат с това веднъж завинаги, но там беше само Хари и двете страни можеха единствено да гадаят. Всеки имаше право да отстоява мнението си и да го повтори толкова пъти, колкото иска.

Бяха разделени на следните лагери: майка срещу майка, като и всяка беше съвсем сигурна, че нейното дете е по-високо, но от учтивост отстъпваше това право на другото; двете баби, които бяха не по-малко пристрастни, но и доста по-откровени, се застъпваха всяка за своя наследник; Люси, която много се притесняваше да не обиди едната майка за сметка на другата, смяташе момчетата за доста високи за възрастта и нищо на света не можеше да я накара да види каквато и да било разлика в ръста им; мис Стийл беше още по-любезна и веднага се изказа в полза и на двамата.

Елинор, след като веднъж вече бе изразила мнението си, че Уилям е по-висок и с това засегна едновременно мисис и Ферърс и още повече Фани, не сметна за необходимо да отстоява становището си, а когато попитаха Мариан какво мисли по този въпрос, тя обиди всичките наведнъж, като каза, че няма определено мнение, защото никога не е мислила за това.

Преди да замине от Норланд Елинор бе нарисувала на снаха си два много красиви пейзажа, които сега бяха донесени тук и украсяваха стените на гостната и когато господата влязоха, Джон Дашууд привлече вниманието им върху картините и тържествено ги подаде на полковника, за да може той да им се възхити, както следва.

— По-голямата ми сестра ги е рисувала — каза той, — и не се съмнявам, че като човек с вкус не може да не ги оцените. Не зная дали сте виждали други нейни картини, но всички казват, че тя рисува изключително добре.

Полковникът изрази своето искрено възхищение, макар че отхвърли предположенията да е познавач в тази област, но той би одобрил всичко, което е нарисувано от мис Дашууд. Това събуди любопитството и на останалите, които си предаваха картините от ръка на ръка, за да могат да ги разгледат отблизо. Отначало мисис Ферърс не разбра, че ги е рисувала Елинор и затова поиска да ги види, ала след милостивото одобрение на лейди Мидълтън Фани ги подаде на майка си и изрично я предупреди за името на художника.