Загрижеността на Елинор да предпази сестра си от всякакво споменаване за Уилъби в нейно присъствие не бе пренебрегната. Макар и да не съзнаваше това, Мариан жънеше плодовете на нейното предупреждение, тъй като нито мисис Дженингс, нито сър Джон, нито дори мисис Палмър си позволяваха да говорят за Уилъби в нейно присъствие. На Елинор й се щеше тази тактичност да се отнася и до самата нея, но това беше невъзможно и тя бе принудена непрекъснато да слуша укорите и израза на негодувание срещу него.

Сър Джон просто не допускал такова нещо, имал всички основания да мисли само хубави работи за Уилъби! Ама такъв добър човек бил! Пък и едва ли в Англия имало по-храбър ездач от него! Сър Джон просто не можел да си обясни тази работа. От дън душа му пожелавал да върви по дяволите. Където и да го срещне, за нищо на света нямало да му продума дори! Ако ще да стоят два часа един до друг в бартънските гъсталаци по време на лов, пак нямало да му проговори! Какъв негодник излязъл! Мръсно куче! А пък последния път като се видели, Уилъби дори му предложил едно от кутретата на Фоли! Не искал да го вижда повече, край!

И мисис Палмър му беше не по-малко сърдита посвоему. Твърдо била решила да се прави, че не го познава, и благодареше на бога, че наистина не са я запознавали с него. Би предпочела Коум Магна да не беше толкова близо до Кливланд, ама нищо, без друго не беше толкоз близко, че да му ходи на гости; толкова го мразела, че решила никога повече да не споменава името му и на всички щяла да разправя какъв негодник бил.

Останалата част от своето съчувствие мисис Палмър изразяваше чрез осигуряването на подробности за предстоящата женитба и бързаше да ги съобщава на Елинор. Не след дълго можеше да я осведоми в коя работилница се прави новата карета за сватбата, кой художник рисува портрета на мистър Уилъби и в кой магазин могат да се видят дрехите на мис Грей.

Спокойното и учтиво безразличие на лейди Мидълтън по въпроса внасяше щастливо облекчение в душата на Елинор, така често притеснявана от шумната любезност на останалите. Беше успокоително все пак да вярва, че сред приятелите им има поне един човек, който не се интересува от тази история. Успокояваше я и самата мисъл, че поне един от тях може да разговаря с нея, без да се интересува от подробности и без да се тревожи за здравето на сестра й.

Случва се обстоятелствата в даден момент да придадат на нещо по-голямо значение, отколкото то притежава, и понякога Елинор така се притесняваше от досадните съболезнования, че започваше да гледа на доброто възпитание като на нещо много по-важно за спокойствието, отколкото добротата на характера.

Лейди Мидълтън изразяваше отношението си по този въпрос един, най-много два пъти на ден, ако темата биваше подхващана по-често, като казваше: „Наистина възмутително!“, и това беше единственият отдушник за чувствата й, който тя повтаряше непрекъснато в знак на внимание към госпожици Дашууд, и благодарение на този отдушник още от самото начало можеше не само да гледа на госпожиците без каквито и да било емоции, но и скоро след това да ги вижда, без дори да се сети за тази история като даде по този начин своя принос към достойнството на собствения си пол и заклейми решително недостатъците на другия, тя сметна, че вече е свободна да насочи интереса си към своите светски задължения, затова реши (въпреки несъгласието на сър Джон) веднага след сватбата да остави визитната си картичка в дома на мисис Уилъби, тъй като последната се явяваше изтънчена жена като в същото време беше доста богата.

Мис Дашууд не можеше да се раздразни от деликатния и ненатрапчив начин, по който полковник Брандън се осведомяваше за сестра й. С ревностната загриженост, с която се бе опитал да омекоти разочарованието на Мариан, той бе успял да спечели искреното доверие на Елинор и привилегията като близък приятел да разговаря с нея за всичко, така че двамата бяха съвсем откровени един към друг. Болезненото усилие, което бе направил с разкриването на своите минали страдания и настоящи унижения, бе възнаградено най-вече с жалостта в очите на Мариан, с която тя го гледаше понякога, а и в мекотата на гласа й, щом се налагаше (макар и не често) или пък трябваше да се насили, да му каже нещо. Тези дребни неща му даваха основание да си мисли, че направеното от него усилие е допринесло за една по-голяма добронамереност от страна на Мариан, а на Елинор — надеждата, че тези прояви на добра воля ще се увеличават. Мисис Дженингс, която не беше в течение и която можеше само да забележи, че полковникът си е мрачен както винаги, а и като знаеше, че не ще може да го склони да направи предложение, нито пък че ще я упълномощи тя да го направи вместо него, през първите два дни започна да подозира, че няма да се оженят до средата на лятото, а едва към Архангеловден. А към края на седмицата беше напълно убедена, че изобщо няма да се оженят. Полковникът и мис Дашууд се разбираха толкова добре, че по всяка вероятност честта да притежава черницата, канала и беседката от тисово дърво щеше да се падне на нея, и за известно време мисис Дженингс дори престана да се сеща за мистър Ферърс.

В началото на февруари, около две седмици след писмото на Уилъби, пред Елинор стоеше тежката задача да каже на сестра си, че вече е женен. Беше се погрижила да я уведомят веднага след сватбената церемония, за да може Мариан да го научи от нея, а не от някое съобщение във вестниците, които преглеждаше нетърпеливо всяка сутрин.

Мариан прие новината съвършено спокойна, не каза нищо и в началото дори не заплака, но след малко сълзите бликнаха от очите й и до вечерта беше толкова зле, колкото и в момента, когато за първи път чу за предстоящото събитие.

Семейство Уилъби замина веднага след сватбата и след като вече не съществуваше опасност от случайна среща с някой от двамата, Елинор настоя пред сестра си малко по малко да започне да излиза както преди, тъй като Мариан се бе затворила в къщата веднага след първия удар.

Горе-долу по това време двете госпожици Стийл току-що бяха пристигнали у братовчедка си Холборн в Бартлетс Билдингс, и решиха да се представят на по-важните си роднини от Кандит и Бъркли Стрийт, където бяха посрещнати много радушно.

На Елинор никак не й беше приятно да ги види отново. Присъствието им винаги бе болезнено за нея и тя едва успя да отговори любезно на Люси, която преливаше от щастие, че я намира все още в града.

— Какво разочарование щях да изпитам, ако не бях ви намерила все още тук! — повтаряше тя, като наблягаше силно на още. — Но все си мислех, че ще ви намеря. Бях почти сигурна, че няма да си тръгнете скоро, нищо че в Бартън ми казахте, дето нямало да стоите повече от месец. Още тогава си виках, че сигурно ще промените решението си щом стане дума за връщане. Много жалко би било, ако си бяхте заминали, преди да дойдат брат ви и снаха ви. Пък сега вече със сигурност не ще бързате да си ходите. Страшно се радвам, че не си удържахте на думата!

Елинор я разбираше прекрасно и трябваше да извика на помощ цялото си самообладание, за да се престори, че не я разбира.

— Е, миличка, — обади се мисис Дженингс, — как пътувахте?

— Ами казвам ви, не с дилижанса — отговори мис Стийл със задоволство, — през цялото време пътувахме с пощенската кола и един красив кавалер ни правеше компания. Доктор Дейвис също отиваше в града и си рекохме, че никак няма да е зле, ако се качим при него в каретата, а пък той се държа така кавалерски и дори плати десет-дванайсет шилинга повече от нас.

— О-о — извика мисис Дженингс, — ами че това е много хубаво! Бас държа, че докторът е ерген.

— Ето на — каза мис Стийл превзето и се усмихна глуповато, — всички непрекъснато ме закачат заради доктора, а пък аз дори не знам за какво. Братовчедките и те викат, че съм направила завоевание, ама що се отнася до мен, аз заявявам, че не съм мислила за него нито минутка. „Боже, ей го идва твоя кавалер, Нанси“, казва ми братовчедката оня ден, като го видя да пресича улицата към дома. „Моят кавалер, как пък не“, викам й, „даже не се сещам за кой ми говориш. Докторът не ми е никакъв кавалер.“

— Хайде де, хубави приказки, ала няма да хванат място. Докторът е нашият човек, виждам аз.

— Ама моля ви се! — отговори братовчедката с престорена искреност. — Ако чуете някога да се говори за това, много ви моля да кажете, че не е вярно.

Мисис Дженингс я успокои с обещанието, че положително няма да каже, че не е вярно, и мис Стийл грейна от щастие.

— Предполагам, че ще останете малко и у брат си, мис Дашууд, когато дойдат с жена му в града — след като бе преустановила за малко враждебните си намеци, Люси се върна отново към целта си.

— Не, не мисля.

— О, да, казвам ви, че ще им погостувате.

На Елинор не й се искаше да й достави удоволствие, като продължава да се противопоставя на твърденията й.

— Колко очарователно, че мисис Дашууд ви пуска за толкова дълго време без прекъсване!

— Дълго време, как пък не! — яростно се възпротиви мисис Дженингс. — Та те току-що дойдоха!

Това запуши устата на Люси.

— Жалко, че не можем да се видим със сестра ви, мис Дашууд — каза мис Стийл. — Съжалявам, че не е добре. — Мариан беше излязла от стаята веднага, след като те пристигнаха.

— Много сте любезна. На сестра ми също ще й липсва удоволствието от срещата с вас, но напоследък така се измъчи с главоболие на нервна почва, че едва ли е много подходяща за компания и за разговори.

— О, боже, колко жалко! Все пак ние с Люси сме нейни стари приятелки и мисля, че няма защо да се притеснява от нас, а аз обещавам, че няма да кажем на никого.