— Небеса! — извика Елинор. — Нима е възможно това? Нима Уилъби…

— За първи път научих нещо за нея — продължи той, — от едно писмо, която тя ми изпрати миналия октомври. Препратиха ми го от Делафорд и аз го получих същата сутрин, когато имахме намерение да отидем в Уайтуел. Това породи необходимостта да тръгна така внезапно, и за което съм сигурен, че се е видяло странно на всички останали, а някои от присъстващите може дори да са останали обидени. Предполагам, че когато погледът на мистър Уилъби ме обвиняваше в липса на добро възпитание затова, че развалям компанията, едва ли е могъл да допусне, че отивам на помощ на една нещастна млада жена, озлочестена от него, но дори и да го знаеше, какво би се променило от това? Нима щеше да е по-малко весел или щастлив, когато гледаше как сестра ви му се усмихва? Ни най-малко, той вече бе сторил нещо, което нито един чувствителен и състрадателен мъж не би направил. Беше прелъстил едно невинно младо момиче и после го бе изоставил в много тежко състояние без сигурен покрив над главата, без помощ, без приятели, без дори да й каже адреса си! Обещал й, че ще се върне и я изоставил, но нито отишъл при нея, нито й писал и не направил нищо, за да облекчи болката й.

— Това надхвърля всякакви граници! — възкликна Елинор.

— Сега виждате какъв човек е той — разгулен, прахосник и дори нещо още по-лошо от това. Сега, след като знаете всичко, което аз зная от много време насам, представете си какво чувствах, като гледах колко е влюбена в него сестра ви, представете си колко ми е било мъчно за всички вас. Когато идвах миналата седмица и вие бяхте сама, исках да науча истината, макар да не бях решил какво ще правя след това. Тогава сигурно съм ви се видял малко особен, но сега ще можете да си обясните държанието ми. Страдах, като гледах как ви мамят и при мисълта, че сестра ви… Но какво можех да сторя? Не храних никакви надежди, че с намесата ми нещо се оправи, а имаше и моменти, в които си мислех, че под влиянието на сестра ви той ще стане по-добър. И сега, след като се отнесе толкова зле с нея, кой би могъл да каже какви намерения е имал от самото начало? Каквото и да е мислил обаче, сега тя може, а с време това непременно ще стане, да е благодарна за сегашното си положение, след като се сравни с моята бедна Елиза и като разбере в какво окаяно и безнадеждно положение е това нещастно момиче — ще може да се постави на нейно място, защото и Елиза го е обичала също толкова силно, а сега се разкъсва от разкаяние, което ще я преследва през целия й живот. Едно такова сравнение не може да не помогне на сестра ви. То ще я убеди, че собствените й страдания са нищо в сравнение с тези на Елиза. Сестра ви не е направила нищо лошо и затова не може да бъде опозорена. Тъкмо обратното, приятелите й ще я обикнат още по-силно заради нейното страдание. Те ще я жалят заради нещастието й и ще я уважават заради нейната сила, а това ще задълбочи и обичта им към нея. Вие най-добре ще прецените как да й предадете всичко това, което ви разказах. Вие най-добре знаете как ще й подейства то, и ако не се надявах искрено и от дъното на душата си да ви бъда полезен в желанието си да намаля болката от съжаленията й, не бих се измъчвал да ви тревожа с историята за моите семейни сътресения и с една изповед, която може да се стори някому опит да възвелича себе си за сметка на други.

След тези негови думи Елинор му благодари от все сърце и побърза да го увери, че разказът му наистина ще помогне много на Мариан.

— Най-много ме боли от това, — каза тя, — че сестра ми се опитва да го оправдае по някакъв начин и се измъчва много повече, отколкото би страдала, ако знаеше със сигурност колко недостоен човек е той. При това положение обаче, макар в самото начало да страда особено силно, не след дълго ще се почувства по-добре. — След кратко мълчание тя продължи: — Виждали ли сте мистър Уилъби, след като си заминахте от Бартън?

— Да, — отговори мрачно той, — веднъж. Беше неизбежно да не се срещнем още веднъж.

Сепната от начина, по който полковникът произнесе тези думи, Елинор го погледна уплашено и каза:

— Какво! Срещнали сте се, за да…

— Не можех да се срещна с него по никакъв друг повод. Макар и с неохота, Елиза ми съобщи името на своя любовник и когато след две седмици Уилъби се върна в града, аз го предизвиках на дуел — той трябваше да се защитава, а аз — да го накажа. Не можахме дори да се раним един друг и така никой не успя да разбере за дуела.

Елинор въздъхна при мисълта колко ненужно е било това, но предпочете да не изказва мислите си на глас пред един мъж и войник.

— Такава е злощастната прилика между съдбата на майката и на дъщерята, — каза полковникът след кратко мълчание. — А аз така зле оправдах доверието, което ми бе оказано!

— Тя все още ли е в града?

— Не, щом се възстанови след раждането, защото аз я открих малко преди да роди, я преместих на село и тя все още е там.

След малко той се опомни, че задържа Елинор да отиде при сестра си, и след като тя още веднъж изрази дълбоката си признателност, полковник Брандън си отиде и я остави изпълнена със съчувствие и огромно уважение към него.

Глава 32

Когато мис Дашууд разказа в подробности тази история на сестра си, ефектът върху Мариан не беше точно такъв, какъвто се очакваше. Не че Мариан изрази недоверие към нещо, не тя слушаше спокойно и съсредоточено, без да прави забележки и да задава въпроси и не се изпълни с чувство за мъст към Уилъби — дори самата мисъл бе недопустима за нея, ако се съдеше по сълзите й. От държанието й Елинор се убеди, че сестра й наистина разбира колко е виновен и със задоволство отбеляза въздействието върху Мариан — тя вече не избягваше полковник Брандън по време на неговите посещения, разговаряше с него, и то по собствено желание, а в отношението й към него се усещаше съчувствие и уважение. Не беше толкова раздразнителна като преди, но въпреки всичко бе не по-малко нещастна. Не можеше да се съсредоточи и през цялото време беше потисната и отчаяна. Мариан изгуби вярата си в добрия характер на Уилъби и тази загуба бе не по-малко болезнена от загубата на вярата в любовта му. Той беше прелъстил мис Уилямс и после я бе изоставил и нещастието на бедното момиче, както и съмнението, че някога е имал подобни намерения и към Мариан така бяха завладели духа й, че тя не можеше да изрази чувствата си дори пред Елинор, а сестра й се измъчваше още повече като я гледаше така погълната в страдание и мрачни размисли, отколкото би се измъчвала от една искрена и многословна изповед.



Ако трябва да предадем чувствата и езика в писмото на мисис Дашууд, написано в отговор на писмото на Елинор, ще трябва да повторим всичко, което дъщерите й бяха вече казали и преживели. То говореше за разочарование, не по-малко от това на Мариан, и за негодувание, не по-слабо от негодуванието на Елинор. От майка им непрекъснато пристигаха едно след друго дълги писма и всички говореха за нейните мисли и за нейната мъка, за тревогата и молбата й към Мариан да събере сили и твърдо да понесе своето нещастие. Скръбта на Мариан наистина ще да е била много силна, щом като дори майка й говореше за необходимостта от сила, и не друг, а именно мисис Дашууд я молеше да не се поддава на самосъжаленията, които я изпълваха с такава покруса и унижение!

Мисис Дашууд отново пожертва собственото си спокойствие като взе твърдото решение Мариан да остане другаде, само, за да не се връща в Бартън в този момент, където спомените за миналото биха връхлетели върху нея с всичката сила на своята печал. Там Уилъби щеше непрекъснато да е пред очите й такъв, какъвто винаги го бе виждала. Затова тя посъветва дъщерите си в никакъв случай да не прекъсват своето гостуване у мисис Дженингс, защото, макар и да не бяха уточнявали колко време ще останат, подразбираше се, че става дума за пет-шест седмици. Все пак Лондон предлагаше известно разнообразие в заниманията, хората и обстановката, което липсваше в Бартън, и тя се надяваше Мариан да се поразтуши от време на време с нещо, което да я заинтересува въпреки желанието й, и дори да се поразвлече, колкото и абсурдна да й се виждаше в този момент самата мисъл за развлечения.

Майка й не се опасяваше, че Мариан може да срещне случайно Уилъби някъде, и възможностите на Лондон в това отношение бяха също като на Бартън, защото той щеше да бъде отритнат от всички, които се смятаха за техни приятели. Нямаше начин пътищата им да се пресекат по предварителна уговорка, не можеха да допуснат подобна изненада просто от нехайство, а сред тълпите на Лондон шансът за случайна среща беше много по-малък, отколкото в Бартън, където можеха да го видят след сватбата му в случай, че решеше да се отбие в Аленхъм — отначало мисис Дашууд предвиждаше това като вероятно и по-късно убеди сама себе си, че то е дори съвсем сигурно.

Тя имаше и друга причина да желае оставането на децата си в Лондон. Беше получила писмо от заварения си син, в което се казваше, че към средата на февруари той и жена му ще отидат в града, а според нея беше редно момичетата да се виждат от време на време с брат си.

Мариан беше обещала да се вслушва в съветите на майка си и сега се подчини без всякаква съпротива на нейното решение, макар че то бе в разрез със собствените и желания и очаквания и макар че го смяташе за напълно погрешно и основано на неверни предпоставки, а оставането й в Лондон щеше да я лиши от топлото съчувствие на майка й, което би било единствената утеха в нещастието. Това решение я обричаше да търпи хора и разговори, от които нямаше да има дори миг покой.

Мариан се успокояваше с мисълта, че това, което за нея беше лошо, щеше да бъде хубаво за сестра й. От своя страна Елинор подозираше, че не ще може непрекъснато да избягва срещата с Едуард и се утешаваше, че макар удължаването на престоя им да противоречи на представата за собственото й щастие, все пак за Мариан щеше да е по-добре в града, отколкото в такъв момент да се върне в Девъншир.