— Срещнах мисис Дженингс на Бонд Стрийт — каза той, след като си размениха поздрави — и тя ми каза, че мога да дойда, това ми даде смелост, тъй като се надявах, че може да ви открия сама — много ми се искаше да стане така. Това, за което съм дошъл, моето желание… моето единствено желание — надявам се, вярвам, че е така — е да предложа известна утеха… Не, не точно утеха, не и в този момент, а убеждение, трайно убеждение, че разбирам мислите на сестра ви. Заради уважението, което храня към нея, а също към вас и към майка ви, ще ми позволите да ви разкажа за някои обстоятелства, ръководен единствено от най-искрени чувства и единствено от желанието да помогна с нещо… Мисля, че това би ме оправдало, макар че ми трябваше много време да убедя сам себе си в собствената си правота, но не е ли основателен все пак страхът ми, че може да сгреша? — Той млъкна.

— Разбирам ви, — каза Елинор. — Искате да ми кажете нещо за мистър Уилъби, нещо, което ще хвърли допълнителна светлина върху неговия характер. Вашият разказ ще бъде най-силният израз на приятелските ви чувства към Мариан. Всичко, което е разказано с такава цел, ще заслужи моята най-голяма признателност, а и нейната също, макар и след време. Моля ви, бъдете така добър и ми кажете за какво става дума.

— Ще ви кажа, и за да бъда по-кратък, когато миналия октомври заминах от Бартън… Не, нищо няма да разберете така. Трябва да се върна много по-назад във времето. Ще видите, че съм много лош разказвач, мис Дашууд, дори не знам откъде да започна. Мисля, че трябва да ви разкажа накратко за себе си, наистина накратко. — Той въздъхна тежко и продължи: — По този въпрос не изпитвам и най-малкото изкушение да се разпростирам в подробности.

Той млъкна, за да подреди мислите си и като въздъхна още веднъж, продължи своя разказ:

— Може би изобщо не помните един наш разговор — не допускам да ви е направил някакво впечатление, една вечер в Бартън Парк… Имаше танци и аз бегло споменах за една дама, моя позната на времето, която в някои отношения прилича на сестра ви Мариан.

— Не, наистина, — отговори Елинор, — не съм го забравила.

На полковника му стана приятно от това, че Елинор помни разговора им, и продължи:

— Може да се лъжа и да усещам известна несигурност, предизвикана от пристрастната оценка на един нежен спомен, но според мене двете много си приличат, както по външност, така и по начин на мислене: и двете имат пламенни сърца, жив дух и въображение. Онази дама беше моя близка роднина, сираче от пелени и беше под опеката на баща ми. Бяхме почти еднакви по възраст, приятели и другари в игрите още от ранно детство. Не помня да е имало време, когато да не съм бил влюбен в Елиза; като съдите по това колко мрачен и потиснат изглеждам сега, никога не бихте повярвали, че мога да изпитвам такива чувства, но ние с Елиза растяхме и с времето растеше и чувството ми към нея. Мисля, че тя ме обичаше също толкова пламенно, както и сестра ви — Уилъби и макар по други причини, любовта ни не бе по-щастлива от тяхната. За мен тя беше изгубена завинаги, когато стана на седемнайсет години. Омъжиха я — омъжиха я против волята й — за моя брат. Зестрата й беше голяма и нашето фамилно състояние значително се увеличи. Страхувам се, че това е единственото, което може да се каже в полза на човека, който беше някога неин чичо и настойник. Брат ми не я заслужаваше, той дори не я обичаше. Надявах се, че любовта й към мен ще й помогне да се справи с трудностите, защото към нея се отнасяха грубо и несправедливо, не се съобразяваха с желанията й и макар да не ми бе обещавала нищо… Колко несвързано разказвам! Не съм ви разказал как се стигна до това. Решихме двамата да избягаме в Шотландия и оставаха още няколко часа до бягството ни, когато то бе осуетено благодарение на предателството, или по-скоро — на глупостта на нейната камериерка. Прогониха ме и ме изпратиха у роднини далеч от дома, а нея лишиха от всякаква свобода, възможност за общуване и развлечения, докато не бе изпълнена волята на баща ми. Бях надценил нейната сила, затова и ударът, който дойде по-късно, се оказа прекалено жесток. Ако бракът й се бе оказал щастлив, само след няколко месеца щях да се примиря с това положение, защото бях много млад и сега нямаше да продължавам да скърбя. Но положението беше съвсем различно. Брат ми никак не я обичаше, удоволствията му съвсем не бяха такива, каквито трябваше да бъдат и още от самото начало се отнасяше грубо с нея. Последиците от всичко това върху един млад, жизнерадостен и неопитен човек като мисис Брандън бяха съвсем естествени. Отначало тя се примири с нещастието на своето положение и за нея щеше да е по-добре, ако не беше преживяла мъката от спомена за мене. Такъв съпруг рано или късно щеше да допринесе за нейната изневяра, още повече, че жена му нямаше приятел, който да я посъветва или спре (баща ми живя само няколко месеца след сватбата, а аз заминах с полка си за Индия) и в нейното падение няма нищо за чудене. Ако бях останал в Англия, може би… Смятах, че и двамата бихме били по-щастливи, ако не я виждах с години, затова и заех този пост в източните колонии. Ударът след нейната женитба — продължи той силно възбуден, — беше нищо в сравнение с това, което почувствах, когато две години по-късно научих за развода й. Точно това ме прави толкова мрачен дори и сега — споменът за всичко, което съм изстрадал…

Той не успя да продължи, скочи от мястото си и започна да крачи из стаята, което продължи няколко минути. Развълнувана от неговата история и още повече от нещастието му, Елинор също не можеше да продума. Полковник Брандън видя колко е разтревожена и се приближи до нея, взе ръката й и я притисна, а после я целуна с благодарност и уважение. След като помълча, все пак успя да се овладее и спокойно продължи да разказва:

— Върнах се в Англия три години след този злощастен развод. Когато си дойдох, първата ми грижа, разбира се, беше да я намеря, но опитите ми да я открия бяха също така безплодни като мъката, която ми причиниха. Успях да открия само човека, който я бе прелъстил още в самото начало и по всичко личеше, че тя го бе напуснала само за да падне още по-ниско в блатото на греха. Законната издръжка от развода беше много по-малка от зестрата й и не беше достатъчна за един спокоен начин на живот, а и от брат си научих, че няколко месеца преди това правото за получаване на издръжката е било прехвърлено на друг човек. Той мислеше, при това съвсем спокойно, че е изпаднала в тежко положение благодарение на своето прахосничество и парите са й дотрябвали, за да покрие с тях някакви неотложни разходи. Все пак, след като бях прекарал в Англия вече шест месеца, аз наистина я открих. Преди години имах един прислужник, който беше изпаднал в беда и от добри чувства към него трябваше да го посетя в предварителния затвор за длъжници, където го държаха заради неизплатен заем, и в същия затвор, по подобни причини, беше и моята нещастна сестра. Толкова променена, така повехнала, състарена от жестокостта на какви ли не страдания! Не беше за вярване, че нещастната и болнава жена пред очите ми представляваше само жалка останка от красивото, цъфтящо и здраво момиче, по което някога си бях загубил ума. Какво преживях само, като я гледах в това състояние… Но нямам право да нараня чувствата ви като ви я опиша, без друго ви причиних достатъчно болка. При тези обстоятелства за мен все пак донякъде беше утеха това, че както по всичко личеше, тя беше в последния стадий на туберкулозата. Животът вече не можеше да направи нищо за нея, освен да й даде малко време, за да може да се подготви за смъртта й и то й беше отпуснато. Постарах се да я преместят в удобно жилище с подходящи хора, които да се грижат за нея и я посещавах всеки ден до края на краткия й живот. Бях с нея и на смъртното й легло.

Той отново замълча, за да се овладее, а Елинор даде израз на чувствата си с въздишка на дълбоко съчувствие към съдбата на неговата злочеста приятелка.

— Надявам се да не съм обидил сестра ви с това, че намирам известна прилика между нея и моята нещастна опозорена родственица, — каза той. — Техните съдби и техният живот не могат да бъдат еднакви и ако естественият и мил характер на едната беше предпазен от един по-здравомислещ ум или от по-щастлив брак, тя можеше да оцелее и да стане такава, каквато се надявам да бъде другата. За какво ви разказах всичко това? Изглежда съм ви разстроил съвсем напразно. Ах, мис Дашууд, тема като тази… за която не съм говорил в продължение на четиринайсет години… може да бъде опасна, когато се докоснеш до нея! Ще се опитам да разказвам по-съсредоточено и по-накратко. Тя остави на моите грижи единственото си дете, едно мъничко момиченце — плод на първата й греховна връзка, което по онова време беше на три години. Елиза обичаше детето и сама се грижеше за него. Това беше безценен израз на доверието й към мен и аз с радост бих изпълнил дълга си в буквалния смисъл на думата, ако положението ми в момента допускаше възможността да се погрижа лично за образованието на детето, но аз нямах нито дом, нито семейство и трябваше да поверя Елиза на грижите на едно училище. Ходех да я види при всеки удобен случай, а след смъртта на брат ми (това стана преди около пет години и аз наследих семейните имоти) тя често ме посещаваше в Делафорд. Казвах, че ми е далечна роднина, но знаех много добре какво се говори по този въпрос, а именно, че съм в много по-близки роднински отношения с нея. Преди три години (тя тъкмо беше навършила четиринайсетгодишна възраст) я взех от училището и я поверих на една много почтена жена от Дорсетшир, която се грижеше за още четири-пет други момичета на същата възраст. В продължение на две години имах всички основания да бъда доволен от нейното положение. Миналият февруари обаче, преди около година, момичето внезапно изчезна. Преди това й бях разрешил (и както се оказа — доста лекомислено при това) да отиде по свое изрично желание заедно с една приятелка в Бат, която заминаваше с баща си заради здравословното му състояние. Знаех, че е много добър човек, а имах високо мнение и за дъщерята, по-високо, отколкото всъщност заслужаваше, тъй като впоследствие се оказа много упорито и потайно същество — не искаше да ми каже нищо, да ми даде и най-малката следа дори, макар че несъмнено знаеше всичко. Баща й имаше добри намерения, но не беше много съобразителен и мисля, че наистина не знаеше нищо, защото почти през цялото време е бил принуден да остава вкъщи, докато момичетата се разхождали из града и се срещали с всякакви хора. Бащата дори се опита да ме убеди, както и самият той твърдо вярваше, че дъщеря му нямаше нищо общо със случилото се впоследствие. С една дума, можах да разбера само, че нея я няма и през следващите безкрайно дълги осем месеца аз бях оставен единствено на собствените си догадки. Можете да си представите какво съм мислил и как съм се страхувал, и какви мъки съм преживял.