— Че господинът, за когото имам всички основания да си мисля… С една дума, човекът, за когото знаех, че е сгоден… как да ви кажа, ако вече сте научили за това, а не може да не сте, мога да си спестя тези усилия.

— Имате предвид женитбата на мистър Уилъби и мис Рей — каза Елинор и се насили да запази спокойствие. — Да, наистина разбрахме за това. Изглежда, че най-после дойде денят, в който нещата се изясниха за всички ни, защото научихме новината още тази сутрин. Мистър Уилъби е съвсем непредвидим! Кой ви каза за неговата женитба?

— Научих го в една книжарница на Пал Мал, където влязох по работа. Две дами чакаха каретата си и едната от тях говореше за предстоящия брак толкова гръмко, че без да искам, го чух. Най-напред вниманието ми бе привлечено от многократното споменаване на името Уилъби, Джон Уилъби, а останалото е потвърждение на положително сигурното му решение да се ожени за мис Рей. Това вече не е тайна за никого и се предполага, че церемонията ще се състои само след няколко седмици, през които трябва да се подготви всичко до най-малката дреболия. Спомням си много добре едно от обстоятелствата, което ме убеди, че става дума за същия човек — дамата спомена, че след женитбата младоженците щели да заминат за Коум Магна, неговия дом в Съмърсетшир. Бях просто изумен! Невъзможно ми е да опиша как се почувствах в този момент. Останах в магазина, след като дамите си тръгнаха и когато се поинтересувах коя е въпросната гръмогласна дама, разбрах, че е някоя си мисис Елисън и че била настойница на мис рей.

— Така е. А разбрахте ли, че мис Грей има петдесет хиляди лири зестра? Това обяснява нещата по-добре от всичко останало.

— По всяка вероятност, да. Но Уилъби е в състояние… поне аз мисля така… — той замълча и после продължи неуверено: — А как сестра ви…

— Това беше страшен удар за нея. Надявам се, че колкото по-силно страда, толкова по-бързо ще го изживее. Това беше… това й причинява жестоки страдания. Мисля, че едва до вчера не е имала никакви съмнения в силата на чувствата му към нея, а дори и сега, може би… но аз съм почти сигурна, че той никога не я обичал истински! С държанието си той успя да заблуди всички ни, и по всичко личи, че е много коравосърдечен човек.

— Ах, наистина е така — каза полковник Брандън. — Но сестра ви не… струва ми се, че вие го казахте — тя не мисли като вас?

— Познавате нейния нрав и знаете, че ако може, тя с готовност ще го оправдае.

Той не отговори, а след като прибраха приборите за чая и приготвиха масата за игра на карти, тази тема отпадна по необходимост. Мисис Дженингс ги гледаше как си приказват и искрено им се радваше, а освен това, много й се искаше да разбере как ще реагира полковникът след новината, която се очакваше да му съобщи Елинор — старата дама очакваше той да се зарадва и дори да се подмлади от щастието на подновените надежди, но вместо това с изумление откри, че през цялата вечер полковникът беше по-мрачен и позамислен от всякога.

Глава 31

На другата сутрин, след като през нощта бе поспала повече, отколкото очакваше, Мариан отново отвори очи с мисълта, с която си бе легнала — за своето нещастие.

Елинор я насърчаваше от все сърце да споделя чувствата си и още преди закуска повториха отново и отново мислите си по темата — от страна на Елинор се усещаше същата твърдост по определени въпроси и същевременно склонност към продиктувани от обичта й съвети, докато Мариан продължаваше да се ръководи от силата на чувствата си и непрекъснато да променя становището си. На моменти вярваше, че Уилъби е невинен и нещастен като нея, друг път отхвърляше тази утеха с убеждението, че нищо не може да го оправдае. Понякога й беше все едно дали цял свят ще разбере за нещастието й, друг път й се искаше да се скрие завинаги от хорските погледи, а на моменти беше готова да се опълчи яростно срещу всички. В едно отношение обаче си оставаше непреклонна — да избягва мисис Дженингс и когато това все пак беше неизбежно, да я търпи и да мълчи по въпроса за отношенията й с Уилъби. Сърцето й се вледеняваше само при мисълта, че мисис Дженингс не е в състояние да прояви каквото и да било състрадание към човешкото нещастие.

— Не, не, не — викаше Мариан, — тя не е способна да чувства! Нейната любезност не е проява на съчувствие, а добродушието й — на нежност. Тя се интересува единствено от клюки и ме харесва само защото й давам теми за приказки.

Тези думи за пореден път убеждаваха Елинор колко често сестра й можеше да бъде несправедлива в мнението си за другите, да се подвежда от раздразнителната изтънченост на собствения си начин на мислене, от изяществото на блестящите маниери и от това, че придаваше прекалено голямо значение на деликатността, водена от една силно развита чувствителност. Подобно на половината човечество, ако не и на повече от половината хора по света, при положение, че са умни и добри, въпреки всичките си заложби и чудесен характер, Мариан не беше склонна към справедливост и благоразумие. Тя смяташе, че и другите са длъжни да мислят и да чувстват нещата точно като нея, и съдеше за мотивите им по непосредствения ефект от делата им върху самата нея. Именно такъв беше и онзи случай, при който Мариан затвърди лошото си мнение за коравосърдечието на мисис Дженингс, тъй като поради собствената й уязвимост той се оказа допълнителен източник на болка, въпреки че старата дама се бе ръководила само от чистия импулс на пълно доброжелателство.

След закуска сестрите бяха сами в стаята си, когато при тях дойде мисис Дженингс. В протегнатата си ръка държеше писмо и с убеждението, че ще зарадва Мариан, тя каза още с влизането си:

— Е, мила, най-после ти нося нещо, за което съм сигурна, че ще ти помогне.

На Мариан това й стигаше. Пред въображението й за миг се появи писмо от Уилъби, изпълнено с думи на нежност и разкаяние, което обясняваше всичко досега — убедително и удовлетворяващо, дори си представи, че след писмото идва и самият Уилъби, който всеки момент ще се втурне в стаята, ще коленичи в краката й и с красноречието на погледа си ще потвърди написаното в писмото. Бленуваното в първия миг беше разрушено от следващия. Пред очите й беше почеркът на майка й, който винаги преди бе толкова желан и в пронизващата болка на разочарованието след преживяния екстаз, който бе по-силен от надеждата дори, Мариан усети, че никога по-рано не бе страдала така.

Дори в звездните мигове на своето красноречие Мариан не би могла да изрази с думи какво мисли за жестокостта на мисис Дженингс. Сега можеше да даде воля на укорите си само с отчаяния изблик на потеклите по страните й сълзи, ала тези укори бяха толкова неразбираеми за старата дама, че след многобройни извинения и съжаления тя си отиде, като все повтаряше как се надявала, че писмото ще утеши Мариан. Когато се поуспокои, момичето прочете писмото и не можа да намери в него никаква утеха. Цялото беше посветено на Уилъби. Майка й продължаваше да мисли, че са сгодени и подтикната от писмото на Елинор, изпълнена както винаги с топла вяра в постоянството на неговите чувства, молеше Мариан да бъде по-откровена с нея и сестра си. Мариан плака горчиво през цялото време, докато четеше. В него имаше толкова нежност към нея, такава привързаност към Уилъби и абсолютна сигурност в бъдещото щастие на двамата.

Отново я обзе нетърпение да си отиде у дома, нейната майка й беше по-скъпа от когато и да било, още по-скъпа заради огромното си, макар и неоснователно, доверие в Уилъби и Мариан бе обхваната от непреодолимо желание да си тръгне. Елинор не можеше да реши къде ще бъде по-добре за сестра й — в Лондон или в Бартън, и не можа да й каже нищо, освен че трябва да прояви известно търпение, докато се разбере какво мисли майка им по този въпрос. В крайна сметка все пак склони сестра си да изчакат отговора на мисис Дашууд.

Този ден мисис Дженингс излезе по-рано от обикновено, защото душата й нямаше да намери покой, докато не дадеше възможност на семейства Мидълтън и Палмър да скърбят заедно с нея. Тя категорично отхвърли предложението на Елинор да я придружи и излезе сама за цялата сутрин. Елинор седна да пише до майка си и да я помоли за съвет какво да правят занапред. Пишеше с натежало сърце и с ясно съзнание за болката, която щеше да причини, а и писмото до Мариан я беше обезверило, че може да изложи нещата достатъчно убедително. През това време Мариан, която дойде в гостната веднага след излизането на мисис Дженингс, седеше неподвижно на масата до Елинор с поглед, впит в движението на писалката, измъчвана от непосилността на нейната задача и още по-измъчена от мисълта за ефекта, който щеше да има подобно писмо върху майка им.

Това продължи около четвърт час, когато Мариан, чиито нерви реагираха и на най-малкия шум, се стресна от хлопане по вратата.

— Кой може да е това? — извика Елинор. — Толкова рано! Мислех, че никой няма да ни безпокои.

Мариан отиде до прозореца.

— Полковник Брандън, — каза тя раздразнено. — Никъде не можем да се скрием от него.

— Няма да влезе, защото мисис Дженингс не си е вкъщи.

— Не бих разчитала на това, — каза Мариан и тръгна към стаята си. — Човек, който не знае какво да прави с времето си, дори не съзнава, че отнема времето на другите.

Макар несправедливи и погрешни по принцип, в този случаи догадките й се оправдаха, защото полковникът наистина влез. Елинор не можеше да прости на сестра си заради направената с лека ръка преценка за полковника, защото беше сигурна, че е дошъл от загриженост към Мариан. Тази загриженост личеше в разтревожения и мрачен поглед, а и в начина, по който се осведоми за сестра й — кратко и нервно.