М. Д.“

В желанието си да оправдае Уилъби на Елинор просто не й се вярваше, че може да отговори по такъв начин на писма, изпълнени с толкова обич и доверие. Все пак не бе така заслепена в негодуванието си срещу него, че да не види липсата на благоприличие в самия факт на написването им. Сърцето й се късаше от мъка при мисълта, че неблагоразумието на Мариан бе дръзнало да й продиктува толкова спонтанни доказателства за любовта й, без те да са подкрепени от нещо сигурно в предишните отношения между двамата и после така горчиво отхвърлени от последвалите събития. Мариан видя, че сестра й ги е прочела, и каза, че не съдържат нищо по-различно от онова, което би написал всеки друг в нейното положение.

— Чувствах се така здраво свързана с него — добави тя, — както би ни свързал и най-тържественият обет пред закона.

— Вярвам ти — каза Елинор, — но за съжаление той не е чувствал същото.

— Чувстваше го, Елинор — седмица след седмица го чувстваше, сигурна съм в това. Каквато и да е причината за промяната в него сега (и аз си мисля, че не може да е друго, освен най-черната магия срещу мен), някога му бях толкова скъпа, колкото бих искала от цялата си душа и сърце. Толкова дълбока и искрена беше молбата му, като ми искаше това кичурче коси, което така лесно ми връща сега! Само ако можеше да видиш как ме гледа и как се държи, ако можеше да чуеш с какъв глас ми говореше някога той! Спомняш ли си последната ни вечер в Бартън? А сутринта, когато се разделихме? Колко беше отчаян, когато ми каза, че ще мине много време, преди да се видим отново — нима мога да забравя някога това отчаяние?

Миг-два тя не можа да продума, но след малко се овладя и продължи, вече с по-твърд тон:

— Елинор, с мен се отнесоха много зле, но това не е Уилъби.

— Мила Мариан, та кой друг може да ти е причинил това страдание, ако не той? Кой може да го подтикнал да го направи?

— Всичко друго, но не и собственото му сърце. По-скоро бих повярвала, че всичките ми познати са се съюзили да го настроят срещу мен, отколкото да го сметна за човек, способен на такава жестокост. Тази жена, за която пише в писмото й няма значение коя, или пък друг някой, всеки, освен тебе, мила и мама, и Едуард — всички могат да бъдат толкова безчовечни, че да ме очернят пред него. Освен вас тримата има ли някой на този свят, когото да обвинявам в зли намерения по-малко от Уилъби, чието сърце познавам толкова добре?

Елинор не беше съгласна с нея и затова се задоволи да каже само:

— Който и да е този твой враг, дето те е очернил, нека остане измамен в злорадото си тържество като види, че не си паднала духом благодарение на достойнството и подкрепата, които ти дават съзнанието за собствената ти невинност и добрите ти намерения. Похвално и съвсем разумно би било да проявиш такава гордост и достойнство, които ще оборят всяка злонамереност.

— Не, не, — извика Марин, — толкова нещастен човек не може да прояви никаква гордост! Не ме интересува дали някой знае колко съм нещастна! Ако ще целият свят да ликува, като ме гледа в това състояние. Ех, Елинор, човек може да е независим и горд колкото иска само ако е страдал малко, може да устои на оскърбленията и да си върне за унижението, но аз не съм такава. Не мога да не чувствам колко съм окаяна и колко ме боли — и ако иска, всеки е добре дошъл да се порадва на моето нещастие.

— Но заради майка ни и заради мен…

— За вас ще направя много повече, отколкото за самата себе си. Но да изглеждам радостна, когато съм толкова нещастна… О, кой би искал такова нещо от мен?

Отново настъпи мълчание. Елинор крачеше от прозореца до камината, после от камината до прозореца и не усещаше, че огънят я стопля, а прозорецът й дава светлина да различи ясно нещата едно от друго. Мариан, седнала в края на леглото и облегнала глава на една от колоните му, взе отново писмото на Уилъби и като потръпваше при всяко изречение в него, възкликна:

— Това е прекалено! О, Уилъби, Уилъби, нима е възможно ти да напишеш такова нещо! Жестоко, толкова жестоко — нищо не може да те оправдае. Нищо, Елинор. Каквото и да са му наговорили против мене — как е могъл да се откаже от вярата си в мен? Трябваше да ми каже, да ми даде възможност да се оневиня! „Кичурът коса“, (прочете тя в писмото), „който бяхте така любезна да ми подарите“ — това е наистина непростимо. Къде беше сърцето ти, Уилъби, когато пишеше тези думи? О, нечовешки жестоко! Елинор, нима може да се извини подобно нещо?

— Не, Мариан, по никакъв начин.

— И въпреки това тази жена… Кой знае каква е нейната магия, колко време я е прилагала и колко дълбоко го е засегнала? Каква е тя? Коя може да бъде? Говорил ли ми е някога за своя позната, която да е толкова млада и красива? О, никога, никога, говорил е само за самата мен!

Мариан млъкна, но въпреки възбудата си все пак успя да завърши:

— Елинор, трябва да се прибера у дома. Трябва да си отида и да успокоя мама. Не можем ли да си тръгнем още утре?

— Още утре, Мариан!

— Да, защо да стоя тук? Дойдох само заради Уилъби, а кой ли го е грижа за мене сега? Кой ли ме обича?

— Невъзможно е да си тръгнем утре. Дължим на мисис Дженингс много повече от най-обикновена любезност, а дори и такава любезност не е в състояние да оправдае толкова прибързано заминаване.

— Е, тогава може би след ден-два, но не мога да остана повече тук, не мога да изтърпя въпросите и подмятанията на всички тези хора. Как ще понеса съжалението на хора като Мидълтън и Палмър? Да те съжалява жена като лейди Мидълтън, о какво би казал Уилъби за това?

Елинор я посъветва да си легне и Мариан я послуша за малко, но не се чувстваше удобно в никоя поза и непрекъснато се въртеше в леглото, в опита си да намери покой за мислите и болката. Стенанията й ставаха все по-необуздани и Елинор едва я удържа да не стане, дори се уплаши, че сама няма да може да се справи и трябва да извика някого на помощ. Все пак убеди сестра си да поеме няколко капки лавандулова вода и те малко й помогнаха. Тя остана неподвижна и безмълвна край леглото на Мариан до самото завръщането на мисис Дженингс.

Глава 30

Мисис Дженингс се прибра вкъщи и побърза да се качи в стаята на момичетата, дори влезе вътре, без да е изчакала отговор на своето почукване по вратата. По лицето й се четеше тревога.

— Как сте мила? — обърна се съчувствено тя към Мариан, която извърна лице и дори не направи опит да отговори.

— Как е сестра ви, мис Дашууд? — Горкичката! Изглежда доста зле, и нищо чудно. Ами да, истина ви казвам. Много скоро Уилъби смята да се жени, нехранимайкото му с нехранимайко! Просто не мога да го търпя. Преди половин час мисис Тейлър ми го каза, пък на нея й казала приятелка на самата мис Грей, иначе нямаше да повярвам, направо бях потресена, като го чух. Е, викам, ако това е вярно, значи се е отнесъл много нечестно към една млада дама — моя приятелка, и от все сърце му желая бъдещата му съпруга да му съсипе живота. На всички ще го кажа, миличка, можете да разчитате на това. И през ум не би ми минало, че един мъж може да се държи така, и като го срещна, така хубавичко ще му натрия носа, че има да ме помни. Ама мис Мариан, можете поне да се утешите с мисълта, че на света има още много младежи, които си струват усилията и освен това сте толкова хубава, че няма да се отървете от обожатели. Ох, бедничката ми! Няма да ви притеснявам повече, нека си изплаче душата и се отърве от тази история веднъж завинаги. За щастие довечера идват семейство Пари, а и семейство Сандърс също са поканени, дано това я поразтуши.

Старата дама излезе от стаята, сякаш шумът от стъпките й би увеличил страданията на нейната млада приятелка.

Мариан реши да вечеря с тях за голямо учудване на сестра си. Елинор дори я посъветва да не слиза при гостите, ала Мариан настоя — можела спокойно да изтърпи всичко и не било необходимо другите да се безпокоят за нея. Елинор се зарадва, че Мариан е успяла да се овладее заради желанието си да не притеснява близките си, макар и да не очакваше, че самообладанието й ще издържи до края на вечерта. Докато Мариан седеше безучастна на леглото, Елинор пооправи роклята й и двете бяха готови да слязат в гостната веднага, щом ги извикат.

Мариан изглеждаше все така нещастна, но се държеше по-спокойно и дори хапна повече, отколкото очакваше сестра й. Самообладанието й би рухнало веднага, ако мисис Дженингс проявеше към нея добронамереното си, но обикновено лишено от такт внимание, но тя не каза нито думица и мислите на Мариан продължиха да си витаят необезпокоявани толкова далече, че тя изобщо не съзнаваше какво става около нея.

Елинор не можеше да не отдаде дължимото на мисис Дженингс, макар че понякога се стряскаше от спонтанните изблици на старата дама или пък ги намираше дори за комични. Държеше се с тяхната домакиня много любезно и изрази признателността си за проявената тактичност вместо Мариан, която не бе в състояние да направи това. Мисис Дженингс им беше наистина приятелка и като виждаше колко нещастна е Мариан, правеше всичко възможно да намали страданията й и се отнасяше към нея с грижовната обич на родителите към любимо дете. В последния ден от ваканцията й за Мариан бе отредено най-хубавото място до камината, опитваше се да я изкуши с най-вкусните неща в къщата и да я поразсее с най-пресните новини. Ако по печалното изражение върху лицето на сестра си Елинор не бе забелязала пълното й безразличие към всички опити на старата дама, тя дори би се забавлявала от усилията й да излекува едно разбито от любов сърце с какви ли не маслинки, сладкиши и хубав огън в камината. Мисис Дженингс беше толкова настоятелна в подканянията си, че Мариан най-после осъзна къде се намира и силите й рухнаха окончателно. Тя изстена, махна небрежно с ръка към сестра си да не идва с нея и скокна от мястото си, за да излезе припряно от стаята.