— Мислех, че сте в Девъншир, — каза той.

— Така ли? — отговори Елинор.

— И кога се връщате?

— Не зная — и с това разговорът бе изчерпан.

На Мариан никога преди не й се бе танцувало с по-голяма неохота и никога не се бе уморявала така от подобно физическо усилие. Тя се оплака от това, когато се върнаха на Бъркли Стрийт.

— Ами, ами, — каза мисис Дженингс, — много добре знаем каква е причината — ако там беше един определен човек, чието име няма да назова, хич нямаше да се уморите, пък и да си кажа правичката, беше много некрасиво от негова страна да не се срещне с вас, след като и той беше поканен.

— Бил е поканен! — извика Мариан.

— Така каза дъщеря ми Мидълтън, защото сър Джон май го е срещнал на улицата тази сутрин.

Мариан не продума повече, но изглеждаше страшно наранена. Обзета от нетърпение да направи нещо, за да облекчи положението на сестра си, Елинор реши още на сутринта да пише на майка си и като събуди у нея страх за здравето на Мариан, да я убеди в необходимостта от дълго отлагания откровен разговор с дъщеря й. На сутринта решимостта й се засили, като видя Мариан отново да пише на Уилъби. Тя просто не можеше да си представи, че сестра й ще седне да пише на някой друг.

Около обяд мисис Дженингс излезе по работа сама и Елинор започна писмото без всякакви заобикалки. През това време Мариан или крачеше от един прозорец до друг, прекалено неспокойна за работа и прекалено изнервена за разговор, или просто седеше до огъня, обзета от печалните си размисли. В писмото до майка си Елинор беше напълно откровена, разказа за всичко, което се бе случило, както и за съмненията си във верността на Уилъби и настояваше в името на нейната обич и родителски дълг да поиска от Мариан равносметка за действителното му отношение към нея.

Едва бе свършила с писмото, когато едно потропване по вратата предизвести появата на гост, и след малко съобщиха за полковник Брандън. Мариан излезе от стаята още преди да е дошъл, тъй като го бе видяла от прозореца, а в този момент ненавиждаше присъствието на когото и да било. Той изглеждаше още по-мрачен от обикновено и с вид на човек, който има да й казва нещо, изрази своето задоволство, че вижда мис Дашууд сама и въпреки това дълго време седя, без да продума. Убедена, че ще й каже нещо във връзка с Мариан, Елинор нетърпеливо го чакаше да проговори. Не за първи път имаше такова усещане — и преди се бе случвало след забележки от рода на „днес сестра ви не изглежда добре“ или „май сестра ви не е в настроение“ полковникът да има вид на човек, който се кани да й разкрие нещо или да зададе някакъв въпрос относно сестра й. След няколко минути той наруши мълчанието, като я попита малко напрегнато кога ще може да й честити зет. Елинор не беше подготвена за подобен въпрос и като не знаеше какво да отговори, прибягна до простичката и лишена от оригиналност молба да й каже какво има предвид. Той се усмихна и отговори:

— Всички знаят за годежа на сестра ви с мистър Уилъби.

— Не е възможно всички да знаят за това, — каза Елинор, — след като собственото й семейство не знае нищо по този въпрос.

Това го изненада и той каза:

— Моля да ми простите, страхувам се, че този въпрос е прозвучал доста нетактично, но не предполагах, че го държите в тайна. Те си пишат съвсем открито и навсякъде се говори за предстоящата женитба.

— Но как е възможно това? Кой ви е казал тези неща?

— Много хора, някои от които не познавате, и други, които са ви много близки — мисис Дженингс, мисис Палмър и семейство Мидълтън. Нямаше да повярвам въпреки всичко, защото щом човек не иска да приеме нещо с ума си, винаги ще намери повод за съмнение, ако днес случайно не бях видял в ръката на прислужника писмо с почерка на сестра ви, адресирано до мистър Уилъби. Затова и дойдох да ви попитам, макар че знаех отговора ви предварително. Окончателно ли е решено всичко? Няма ли някаква възможност… Но нямам право, нито пък шансове да заема мястото на… Извинете ме, мис Дашууд. Мисля, че сбърках, като наговорих толкова много неща, но просто не знам какво да правя и много разчитам на вашата мъдрост и благоразумие. Само ми кажете, че всичко е вече решено, и че всеки опит от моя страна… с една дума, че единственото, което остава, е липсата на светлина по този въпрос, ако изобщо е възможно да се запази някаква тайна.

Елинор бе дълбоко покъртена от тези думи, защото те бяха открито признание на полковника за чувствата му към сестра й. В първия миг не можа да каже нищо, и дори когато се посъвзе, не успя веднага да реши какъв отговор би бил най-подходящ за случая. Самата тя знаеше толкова малко за действителните отношения между Уилъби и сестра й, че в опита си да ги изясни можеше да каже или прекалено много, или прекалено малко. Все пак беше убедена, че независимо от развръзката на тези отношения, любовта на Мариан към Уилъби не оставя на полковника никаква надежда за успех, а и в усилията си да предпази сестра си от всякакви упреци, след известен размисъл реши да прояви здравомислие и в знак на внимание да му каже малко повече, отколкото знаеше или се досещаше в действителност. Затова му призна, че не е изненадана от тяхната кореспонденция и че не се съмнява в споделената им любов, макар че никой от двамата не й бе казвал какви точно са отношенията помежду им.

Той я изслуша внимателно и без да я прекъсва, а когато тя свърши, стана рязко от мястото си и каза развълнувано:

— Пожелавам на сестра ви цялото щастие, което може да си представи човек, а на Уилъби — да се постарае да я заслужи, — след което се сбогува и си отиде.

Този разговор с нищо не допринесе за събуждането у нея на по-приятни чувства, с които би могла да намали тревогата си и по някои други въпроси, тъкмо обратното, тя остана с печалното усещане за мъката на полковника и дори не можеше да му пожелае щастие, тъй като бе силно разтревожена от развоя на същите събития, които трябваше да го ощастливят.

Глава 28

През следващите три-четири дни не се случи нищо, което да я накара да съжалява за писмото до майка си — Уилъби не дойде, а и не се обади на сестра й. Последната вечер мисис Дженингс остана при по-малката си дъщеря, тъй като мисис Палмър бе леко неразположена, и момичетата трябваше да отидат с лейди Мидълтън на някакво гости, за което Мариан се приготви без всякакво желание. Беше й все едно дали ще отиде с тях или не, както не се интересуваше и от това как изглежда. След чая тя седна до камината в хола и дори не си даде труд да се размърда при пристигането на лейди Мидълтън, потънала в собствените си мисли и безразлична към присъствието дори на сестра си, а когато най-после им съобщиха, че нейна светлост ги очаква на входа, тя се стресна и скочи, забравила, че чакат някого.

Пристигнаха съвсем навреме и слязоха веднага щом каретите пред тях направиха място за спиране. Изкачиха стълбите и чуха как на всяка площадка съобщаваха гръмогласно имената им, след което влязоха в претъпкана, ярко осветена и доста претоплена зала. Почетоха господарката на къщата с реверанс и се смесиха с останалите, за да поемат своя дял от жегата и теснотията, за които несъмнено допринесе и собственото им присъствие. Известно време прекараха в малко разговори и още по-малко действия, след което лейди Мидълтън седна да поиграе на казино, и тъй като Мариан не беше в настроение да се разхожда насам-натам, двете с Елинор успяха да се доберат до свободни столове близо до масата и седнаха в тях.

След малко Елинор зърна Уилъби на няколко метра от тях. Той водеше задълбочен разговор с млада жена, облечена по последна мода. Погледите им се срещнаха и той побърза да се поклони, но дори не се опита да й каже нещо или да се приближи към Мариан, макар че беше изключено да не я видял, след което продължи да приказва с младата дама. Елинор се обърна неволно към сестра си, за да види дали го е видяла и точно в този миг Мариан го съзря, лицето й внезапно грейна от щастие и тъкмо се канеше да тръгне към него, когато сестра й я хвана и я задържа.

— Небеса! — възкликна Мариан, — той е тук, тук е! О, защо не поглежда насам? Нима няма да можем да поговорим?

— Успокой се, моля те, много ти се моля, — извика Елинор, — не е нужно всичко живо да разбере какво чувстваш. Май още не те е видял.

Това беше доста преувеличено, а и Мариан не бе в състояние да се овладее в подобен момент. Тя дори не се постара да запази самообладание. По измъченото й лице се четеше агонията на нетърпението.

Най-после той се обърна и ги видя. Мариан скокна и по начина, по който каза: „Уилъби!“, пролича цялата й любов. После простря ръце към него. Той се приближи и се обърна към Елинор, не към Мариан, в желанието си да избегне погледа й и решен да се преструва, че не забелязва в каква състояние е сестра й и припряно се осведоми за здравето на мисис Дашууд и попита по-голямата сестра колко време ще останат в града. Елинор загуби ума и дума и не успя да каже нищо. По лицето на Мариан личеше всичко, което чувстваше — то бе обагрено в тъмночервено и тя възкликна задавено:

— Боже господи! Уилъби, какво означава всичко това? Не получи ли писмата ми? И нима няма да ми подадеш ръка?

Вече беше невъзможно да се преструва, че не я е забелязал и той се здрависа с нея, но това моментно докосване сякаш му причини болка и през цялото време се мъчеше да запази самообладание. Елинор внимателно го наблюдаваше и видя как лицето му най-после придоби спокойно изражение. След минутно мълчание той каза хладнокръвно:

— Миналия вторник имах честта да се отбия на Бъркли Стрийт и изпитах огромно разочарование, като разбрах, че не съм имал щастието да намеря вкъщи вас и мисис Дженингс.