Върнаха се вкъщи малко преди обяд и веднага щом се прибраха, Мариан изтича нетърпеливо по стълбите, а когато Елинор я настигна, видя как се извръща от масата за писмата с изражение, по което се четеше мъка и което означаваше, че Уилъби не е идвал в тяхно отсъствие.

— Оставиха ли за мен някакво писмо, след като излязохме? — попита тя лакея, който влизаше в стаята с куп пакети. Отговорът беше отрицателен. — Съвсем сигурен ли сте в това? — попита отново тя. — Сигурен ли сте, че не е оставено писмо от някой слуга или носач?

Човекът отговори, че не е идвал никой.

— Странно, — каза тя тихо и с разочарование в гласа, докато отиваше към прозореца.

— Наистина странно! — повтори Елинор, като гледаше колко е неспокойна сестра й. — Нямаше да му пише, ако не знаеше, че е в града, а щеше да изпрати писмото до Коум Магна. Ако е тук, наистина е необяснимо защо не идва или не й пише! Мила мамо, колко сбърка, като допусна дъщеря ти да се сгоди толкова млада, и то за човек, когото почти не познаваме, как допусна да те подведат по един такъв съмнителен и тайнствен начин! Аз бих искала да поразпитам Мариан, но как би приела тя моята намеса?

След като поразмисли, Елинор твърдо реши, че ако нещата продължават да се развиват и занапред така неблагоприятно за Мариан, ще изложи пред майка си необходимостта да разговаря открито със сестра й по този въпрос.

Този ден на обяд присъстваха мисис Палмър и две близки, позастаряващи вече приятелки на мисис Дженингс, които бе срещнала сутринта. Старата дама излезе по свои работи малко след чая и на Елинор се падна задължението да организира партия вист за останалите. В такива случаи от Мариан нямаше никаква полза, тъй като не знаеше да играе на карти и макар тази вечер да разполагаше сама с времето си, в никакъв случай то не бе прекарано по-приятно, отколкото заниманието на Елинор — през цялото време тя бе обзета от тревога, нетърпение и болката на разочарованието. Опита се да почете, но след няколко минути остави книгата настрана и се залови за много по-интересното занимание да крачи насам-натам из стаята, като всеки път поспираше до прозореца с надеждата да чуе на вратата дългоочакваното потропване.

Глава 27

— Ако времето се задържи все така меко — каза мисис Дженингс на другата сутрин по време на закуска, — сър Джон няма да тръгне от Бартън и другата седмица, защото ловците не могат да изтърват и един ден удоволствие. Милите душички, толкоз ми е жал за тях като тръгнат на лов, така присърце вземат всичко.

— Точно така — извика радостно Мариан и отиде до прозореца да види какво е времето навън. — Не се бях сетила за това. Такова време може да задържи сума ти ловци на село.

Това беше щастливо предположение и настроението й веднага се оправи.

— За такива хора времето е наистина прекрасно — продължи тя докато сядаше на масата, а по лицето й бе изписано щастие. — Ловът сигурно им доставя голямо удоволствие. — После каза малко нетърпеливо: — Но времето едва ли ще се задържи. По това време на годината, пък и толкова валя напоследък, че сигурно скоро ще се развали. Може би още след ден-два, толкова меко време не може да продължи дълго, дори още довечера може да замръзне!

— Както и да е — каза Елинор, като се надяваше мисис Дженингс да не прозре мислите на сестра й така ясно, както ги виждаше тя, — до края на другата седмица сър Джон и лейди Мидълтън трябва да са вече в града.

— Ами да мила, бас държа, че ще дойдат. Винаги става както каже Мери.

„И сега“, помисли си Елинор, „тя сигурно ще пише до Коум Магна още с днешната поща.“

Ако Мариан наистина бе писала и изпратила писмото, бе го сторила толкова потайно, че въпреки цялата си наблюдателност Елинор не можа да разбере това със сигурност. Каквато и да беше истината и колкото и малко да изпитваше Елинор задоволство от нея, не можеше все пак да не се радва като гледа в какво настроение е сестра й. А Мариан наистина беше в прекрасно състояние на духа — щастлива, че времето е меко, и още по-щастлива от очакваното застудяване.

Тази сутрин прекараха най-вече в обикаляне на познатите на мисис Дженингс, за да оставят визитните й картички и така да ги уведомят, че тя е в града. През целия ден Мариан беше заета да следи в каква посока духа вятърът, как се движат облаците по небето и как, според нея, във въздуха се усеща някаква промяна.

— Не ти ли се струва, че тази сутрин е по-студено, Елинор? Според мен разликата е очебийна. Не мога да си стопля ръцете дори в маншона. Вчера май не беше така. Пък и облаците се разнасят като че ли, скоро ще се покаже слънцето и следобед времето ще бъде ясно.

На Елинор й беше забавно и в същото време болно, а Мариан упорито продължаваше да търси признаците на предстоящото застудяване — вечер ги откриваше в яркостта на огъня, а сутрин — в променения въздух навън.

Госпожици Дашууд не можеха да се оплачат нито от начина на живот на мисис Дженингс, нито пък от отношението й към тях, което наистина бе много мило. Всичко в нейния дом се правеше без излишни предразсъдъци и старата дама не посещаваше никого, освен няколко стари познати, у които лейди Мидълтън, за нейно съжаление, не бе ходила. Мисис Дженингс не ходеше у хора, където имаше вероятност някое неподходящо запознанство да накърни чувствата на младите й приятелки. В това отношение Елинор с радост установи, че може да се чувства много по-спокойна, отколкото бе очаквала, и охотно даваше своя принос към иначе не особено интересните им вечерни забавления, които независимо дали у тях или другаде, имаха за главна цел играта на карти, и в които тя не намираше нищо забавно.

Полковник Брандън беше винаги добре дошъл в къщата и идваше почти всеки ден, за да погледа Мариан и да поговори с Елинор, за която тези разговори често се оказваха най-приятното занимание от всичките им развлечения през деня, ала в същото време с нарастваща тревога си даваше сметка, че чувствата му към Мариан не са изстинали. Опасяваше се, че тези чувства дори се задълбочават. С натежало сърце наблюдаваше как гледа сестра й — искрено и с болка в очите, а настроението му беше още по-мрачно, отколкото в Бартън.

Около седмица след пристигането им със сигурност се разбра, че и Уилъби е в Лондон. Една сутрин след разходка с карета из града видяха на масата неговата визитна картичка.

— Мили боже! — извика Мариан. — Той е идвал докато ни е нямало!

Зарадвана от неоспоримото доказателство за пристигането на Уилъби в Лондон, Елинор се осмели да каже:

— Можеш да бъдеш сигурна, че утре отново ще дойде. — Ала Мариан като че ли не я чуваше и когато мисис Дженингс влезе, тя побягна от стаята със скъпоценната картичка в ръка.

Тази случка повиши настроението на Елинор и върна на сестра й цялата й пламенност, но най-вече предишната й възбуда. Мислите й не можеха да намерят покой и не можеше да се занимава с нищо в очакване да го види всеки миг. Когато на следващата сутрин другите тръгнаха да излизат, Мариан настоя да си остане вкъщи.

Елинор непрекъснато си мислеше какво ли става в тяхно отсъствие на Бъркли Стрийт, но после само един поглед към сестра й беше достатъчен да разбере, че Уилъби не е идвал. В този момент донесоха някаква бележка и я оставиха на масата.

— За мен! — извика Мариан и бързо пристъпи нататък.

— Не, госпожо, донесоха го за господарката.

Но това не можа да убеди Мариан и тя бързо взе бележката.

— Наистина е за мисис Дженингс! Колко досадно!

— Значи очакваш някакво писмо? — попита Елинор, която не можеше повече да се сдържа.

— Да, само бележка, не кой знае какво.

След кратко мълчание Елинор се обади:

— Ти не ми вярваш, Мариан.

— О, Елинор, как можеш точно ти да ме упрекваш в такова нещо! Ти, която не вярваш на никого!

— Аз ли? — отвърна Елинор малко смутена. — Наистина нямам какво да кажа, Мариан.

— Нито пък аз — отговори разпалено Мариан, — значи в това отношение си приличаме. И двете нямаме нищо за казване, защото ти не можеш да кажеш нищо ново, а аз нямам какво да крия.

Неприятно изненадана от това обвинение в резервираност, което не можеше да отхвърли, Елинор не знаеше как и при какви обстоятелства да настоява за по-голяма откровеност от страна на Мариан.

След малко се появи мисис Дженингс и като й дадоха бележката, тя я прочете на глас. Лейди Мидълтън ги уведомяваше, че са пристигнали на Кандит Стрийт предишната нощ и умолява за компанията на майка си и на братовчедките за следващата вечер. Сър Джон бил възпрепятстван от някаква работа, а тя самата — от жестока настинка, което правело посещението им на Бъркли Стрийт невъзможно. Поканата бе приета, но когато стана време да тръгват, на Елинор не й беше лесно да убеди сестра си да отиде с тях, макар че в знак на любезност се налагаше и двете да придружат мисис Дженингс, ала Мариан още не се бе видяла с Уилъби и никак не й беше до развлечения, пък и не искаше да рискува още веднъж като излезе от къщата и той се отбие в нейно отсъствие.

В края на вечерта Елинор установи, че промяната на дома не означава промяна и в стопаните. Колкото и рядко да отсядаше в града, и тук сър Джон беше събрал около двайсетина млади хора, за които да уреди бал. Този път обаче лейди Мидълтън не бе изразила одобрението си от това начинание. В провинцията човек може да устрои танцова забава и без предварително предупреждение, но в Лондон репутацията за нечия изтънченост беше много по-важна и се постигаше много по-трудно, затова човек не можеше да си позволи да я загуби само заради удоволствието на няколко момичета, които после щяха да разправят из целия град как лейди Мидълтън е уредила танци в тесен кръг от осем-девет двойки, с две цигулки и студен бюфет. На събирането присъстваше и семейство Палмър. При появяването им мистър Палмър с нищо не показа, че ги познава, макар че не се бяха виждали след пристигането им в града — той не дойде при тях, тъй като грижливо избягваше всякакви жестове на внимание към тъща си. Просто ги изгледа бегло, сякаш не се сещаше кои са, и кимна на мисис Дженингс от другия край на стаята. Мариан хвърли поглед на присъстващите още с влизането си, но него го нямаше там и тя седна, еднакво безразлична към собствените си развлечения и към развлеченията на другите. След като бяха прекарали заедно около час, мистър Палмър се запъти с нехайна походка към госпожици Дашууд и изрази изненадата си, че ги вижда в града, макар че именно в неговия дом полковник Брандън бе научил за тяхното пристигане и че мистър Палмър бил казал нещо много забавно по повод на гостуването им.