Макар че Люси бе предразположена да се възползва от всяка възможност за разговор, не беше по силите им да намерят веднага удобен случай. Времето беше лошо и не можеха да излязат заедно на разходка, където щяха лесно да се отделят от другите и въпреки че прекарваха всяка вечер заедно в Бартън Парк или в къщата, но най-вече в имението, не можеха да останат сами, за да разговарят. Подобна мисъл никога не би минала през главата на сър Джон или лейди Мидълтън, затова и почти не оставяха на гостите си време дори за общи приказки, а за сериозен разговор и дума не можеше да става. Събираха се да се хранят, да пият и да се посмеят заедно, да играят на карти, логически задачи или някоя друга игра, стига тя да е достатъчно шумна.

Минаха едно-две подобни събирания, при които на Елинор не й се бе удала възможността да разговаря с Люси насаме, когато сър Джон се отби в къщата една сутрин и ги помоли в името на милосърдието същия ден да обядват с лейди Мидълтън. Той трябвало да отиде в своя клуб в Ексетър и милейди щяла да остане съвсем сама с майка си и двете госпожици Стийл. Елинор веднага прие поканата, тъй като в компания без шумното присъствие на сър Джон и при спокойните и любезни напътствия на лейди Мидълтън тя видя дълго чаканата възможност за разговор; Маргарет също се съгласи след разрешението на майка си, която убеди и Мариан да отиде, въпреки обичайната си неприязън към подобни събирания, но мисис Дашууд просто не можеше да я гледа така самотна и лишена от каквито и да било развлечения.

Младите дами отидоха в имението и така лейди Мидълтън беше успешно избавена от надвисналата над нея опасност от ужасна самота. Компанията беше точно толкова вяла, колкото очакваше и Елинор. Не бе изказана нито една свежа дума или мисъл и нищо не можеше да бъде по-скучно от разговора в трапезарията и в гостната, още повече че след обяда дойдоха и децата, а в тяхно присъствие беше невъзможно да се отделят настрана с Люси и да разговарят насаме. Децата излязоха едва след раздигането на приборите за чая. Тогава извадиха масата за игра на карти и Елинор започна да се чуди на самата себе си как изобщо е могла да й мине през главата мисълта, че е възможно да се разговаря в имението? Дамите станаха и се заприготвяха за играта.

— Радвам се — каза лейди Мидълтън на Люси, — че няма да завършите кошничката на бедната малка Анна Мария тази вечер, защото съм убедена, че не бива да измъчвате очите си с такава фина бродерия на светлината на свещите. Утре ще утешим милото малко пиленце с нещо друго и се надявам, че няма да се разстрои много.

Този намек беше повече от достатъчен. Люси се взе в ръце още на момента и отговори:

— Тук наистина грешите, лейди Мидълтън, защото очаквах с нетърпение да видя, че наистина имате приятна компания и без мене, за да поработя върху ръкоделието си. За нищо на света не бих искала да огорча малкото ангелче, и ако имате нужда от мен за играта на карти, ще довърша бродерията си след вечеря.

— Много сте мила, надявам се да не измъчите очите си на тази светлина. И моля ви, бихте ли позвънили за още свещи, за да можете да работите? Зная, че бедното малко създание ще се огорчи много, ако кошничката й не е готова за утре и макар че я предупредих за вероятността да не успеете да се справите толкова бързо, тя разчита да я получи още на сутринта.

Люси издърпа работната си маса и започна работа така чевръсто и весело, сякаш нищо на света не можеше да й достави по-голямо удоволствие от бродирането на кошничка за разглезено дете.

Лейди Мидълтън предложи един робер от игра на казино и всички се съгласиха, освен Мариан, която извика с обичайното си пренебрежение към общоприетите норми на учтивостта:

— Нейна светлост ще има добрината да ме извини, защото знаете как мразя картите. Ще седна до пианото, не съм се докосвала до него откакто го акордираха. — И без да се церемони много, тя им обърна гръб и тръгна към пианото.

По вида на лейди Мидълтън пролича благодарността й към небето за това, че не тя самата е могла да произнесе толкова грубо слово.

— Вие знаете, госпожо, че Мариан просто не може да стои дълго време далеч от пианото — каза Елинор, за да позаглади безцеремонността на сестра си, — и нищо чудно, тъй като това пиано има най-хубавия звук, който някога съм чувала.

Другите пет дами извадиха картите си.

— Може би ако този път пропусна играта, — продължи Елинор, — ще мога да помогна с нещо на мис Люси Стийл, като й намотавам конците например, а по кошничката има още доста работа и тя едва ли ще успее да свърши сама тази вечер. Ако тя ми разреши, много ще ми е приятно да й помагам.

— Ще ви бъда много благодарна за помощта наистина, — каза мис Стийл. — Милото дете, как само го обичам!

— Много сте любезна — обърна се лейди Мидълтън към Елинор, — и ако наистина ви е приятно да работите, вероятно ще изчакате следващия робер, или може би предпочитате да опитате късмета си още сега?

Елинор прие с радост първото от тези предложения и го изрази с такава учтивост, към каквато Мариан никога не би благоволила да прибегне и с това най-после постигна целта си и в същото време успя да удовлетвори лейди Мидълтън. Люси с готовност й направи място и двете отявлени съпернички седнаха една до друга, на една и съща маса и погълнати от една и съща работа, постигнали пълна хармония в действията си. До този момент Мариан бе успяла да се вглъби в музиката и в собствените си мисли, забравила за присъствието на всички останали, за щастие пианото беше съвсем близо до мис Дашууд и Люси и под закрилата на неговите звуци двете можеха да подемат своя толкова интересен разговор, без да рискуват някой от масата за игра да ги чуе.

Глава 24

Елинор започна решително като подбираше внимателно думите си:

— Не бих била достойна за честта, която ми оказахте с доверието си, ако престана да се интересувам от вашите работи и не поискам да продължим нашия разговор. Затова ви моля да продължим без повече да се извинявам за молбата си.

— Благодаря ви — извика Люси от все сърце, — че стопихте леда, много ми олекна, защото се страхувах, че може би с думите си в понеделник съм ви засегнала по някакъв начин.

— Да ме засегнете! Как можахте да си помислите такова нещо! Можете да ми вярвате, — продължи Елинор съвсем искрено, — че с нищо не съм искала да създам у вас подобно впечатление. Нима в желанието си да ми се доверите би могло да има нещо, което да не ми окаже чест и да не ме ласкае?

— И въпреки това мога да ви уверя, — отговори Люси и я изгледа многозначително с малките си остри очички — стори ми се, че в държанието ви има известна студенина и неприязън, от които се почувствах много неспокойна. Бях сигурна, че ми се сърдите и оттогава все се коря за волността, с която си позволих да ви занимавам с моите проблеми. Сега се радвам да установя, че само така ми се е сторило и че действително не ме обвинявате в нищо. Сигурна съм, че състраданието ще ви накара за забравите за всичко останало, ако знаете каква утеха е за мен да облекча пред вас сърцето си и да изкажа мислите, които непрекъснато ме занимават.

— Никак не ми е трудно да повярвам, че изпитвате огромно облекчение с признанието за положението, в което сте изпаднали и можете да сте сигурна, че няма да се разкайвате за доверието си в мене. Обстоятелствата във вашия случай са наистина злощастни, отвсякъде сте заобиколена с трудности и ще се нуждаете от цялата подкрепа, която може да ви даде взаимността на чувствата между двама ви. Мисля, че мистър Ферърс е изцяло зависим от майка си.

— Той има само две хиляди лири и би било лудост да се ожени, като разчита само на тях, макар че аз просто бих въздъхнала и бих се отказала от перспективата за повече пари. Свикнала съм да живея много скромно и заради него бих се преборила с бедността, но го обичам прекалено силно, за да го лиша от всичко, което майка му вероятно би му дала при положение, че се ожени според нейните желания. Може би ще се наложи да чакаме още дълги години. Това би било много тревожна перспектива, ако ставаше дума за някой друг, но нищо не може да ме разколебае в любовта и верността на Едуард.

— Тази увереност положително е всичко за вас, и несъмнено него го крепи същата вяра. Вашето положение наистина би било плачевно, ако силата на взаимността във вашите чувства ви изневери, както съвсем естествено се е случвало при много хора с толкова продължителен годеж.

Люси вдигна поглед към нея, но Елинор внимаваше изражението на лицето й да си остане непроменено, за да не събуди подозрението й.

— Любовта му към мен — каза Люси, — е издържала на всички изпитания, на които е била подлагана от дългите раздели, след като се сгодихме и би било непростимо да я подлагам на съмнения сега. Спокойно мога да кажа, че от самото начало не ми е причинил и миг безпокойство в това отношение.

При такова твърдение Елинор не знаеше дали да въздъхне или да се усмихне.

Люси продължи:

— По природа съм доста ревнива, такъв ми е характерът, а и като се имат предвид продължителните раздели и различното ни положение, това че той се движи сред обществото много повече от мене, естествено е да бъда подозрителна и да открия истината на момента, ако при срещите ни забележа промяна в отношението му към мен, ако не мога да си обясня лошото му настроение, ако говори за някоя дама по-често, отколкото за друга, или пък не изглежда така щастлив в Лонгстъпъл както преди. Не искам да кажа, че съм кой знае колко наблюдателна или съобразителна по принцип, но съм сигурна, че при подобен случай няма да се излъжа.