Тя извади кърпичката си, но Елинор не усети към нея съчувствие.

— Понякога — продължи Люси, след като избърса очите си, — мисля дали няма да е по-добре и за двама ни, ако се откажем от цялата тази работа. — Тя погледна Елинор право в очите. — Но друг път просто не ми стига решимост да направя такова нещо. Не бих могла да понеса, ако го направя нещастен, а знам, че ще стане точно така само ако го спомена пред него. Пък и аз самата… той ми е толкова скъп, че не съм сигурна дали ще го понеса. Какво бихте ме посъветвали в този случай, мис Дашууд? Вие какво бихте сторили на мое място?

— Моля да ме извините — отговори Елинор, — но не мога да ви дам съвет при тези обстоятелства. Трябва да се ръководите от собствените си преценки.

— Майка му положително ще го осигури по един или друг начин в материално отношение — продължи Люси след кратко мълчание, — но горкият Едуард е толкова нещастен по този въпрос! Не ви ли се видя ужасно потиснат, когато дойде в Бартън? Толкова му беше мъчно, когато трябваше да ни остави в Лонгстъпъл и да дойде при вас, че се страхувах да не го помислите за тежко болен.

— От чичо си ли идваше тогава, когато дойде при нас?

— О, да, беше стоял там две седмици. Да не би да си мислехте, че идва направо от града?

— Не, — каза Елинор и почувства още по-осезателно, че всяко обстоятелство говори в полза на достоверността в думите на Люси. — Спомням си като каза, че е прекарал две седмици у приятели близо до Плимут. — Не бе забравила как се изненада тогава, че той не спомена нищо повече за тези приятели, не спомена дори как се казват.

— Не забелязахте ли, че е много потиснат?

— Да, особено в началото.

— Молих го да направи усилие и да се овладее, защото се опасявах да не заподозрете какво става, но той много се натъжи, като ме гледаше така нещастна и като знаеше, че не може да остане повече от две седмици у нас! Горкото момче! Страхувам се, че и Едуард се чувства като мене сега, защото си личи по писмата му колко е нещастен. Получих писмо от него малко преди да тръгнем от Ексетър, — тя извади един плик от джоба си и нехайно показа на Елинор името на подателя. — Осмелявам се да допусна, че сигурно познавате неговия почерк, толкова е очарователен, нали, но писмото не е така хубаво написано както обикновено. Сигурно е бил уморен, защото просто е гледал да изпълни листа до край.

Елинор видя, че това наистина е неговият почерк и всичките й съмнения се стопиха. Бе си позволила да вярва, че Люси може да се сдобила с портрета му по някаква случайност, че може и да не й го е подарил Едуард, но писмото не можеше да се обясни с нищо друго, освен с действителен годеж. В продължение на няколко мига за малко да загуби самообладание. Сърцето й потъна дълбоко в гърдите и едва успя да се задържи на краката си, но се налагаше веднага да направи неистово усилие на волята и тя така твърдо отстоя на връхлетелите я чувства, че скоро успя, поне за момента, напълно да се овладее.

— Писмата са единствената ни утеха, — каза Люси докато слагаше плика в джоба си, — при тези дълги раздели. Е да, аз имам и неговия портрет, но горкият Едуард си няма и това. Щеше да му е по-леко, ако и той имаше мой портрет. Можех да му дам само кичур от косите си последния път, когато беше в Лонгстъпъл, и той каза, че това все пак е някаква утеха за него, макар и да не е моят образ. Може би сте забелязали косата на пръстена му, когато е бил у вас?

— Да, — каза Елинор със спокоен тон, който скриваше такава покруса и толкова силни чувства, каквито не бе изпитвала никога досега. Чувстваше се унизена, изумена, смазана.

За щастие бяха стигнали къщата и не можеха да продължат този разговор. След като постояха малко, госпожици Стийл си тръгнаха към Бартън Парк и най-после Елинор се почувства свободна да размисли и да оплаче разбитото си сърце.

Глава 23

Елинор по принцип не разчиташе на достоверността в думите на Люси, но след като размисли, не можеше да не й повярва в този случай, макар че много й се искаше да се поддаде на изкушението и да открие някаква лъжа в нейния разказ. Но не можеше и не смееше да се усъмни в нещо, за което Люси бе твърдяла, че е истина, защото от всички страни я притискаха доказателства и възможности, на които успяваше да противопостави единствено собствените си желания. Възможността Едуард и Люси да се запознаят в дома на мистър Прат беше основа за всичко останало, което бе тревожно и едновременно с това — неоспоримо: гостуването на Едуард близо до Плимут, потиснатото му състояние, неудовлетвореността от собствените му перспективи, несигурното му държание към нея самата, осведомеността на госпожици Стийл по отношение на Норланд и връзките на семейството, която често я бе изненадвала, портретът, пръстенът, писмото — всичко това бяха доказателства, които надделяваха над страха й да не го обвини напразно, установяваха един факт, с който чувствата й трябваше да се съобразят и който обясняваше недотам доброто му отношение към нея. Не бе в състояние да приеме такова негово отношение и негодуваше от ролята си на лековерна глупачка, затова в началото беше склонна да съжалява единствено себе си, но не след дълго у нея възникнаха и други размисли и съображения. Нима Едуард предумишлено я бе мамил? Нима се бе преструвал, че изпитва към нея чувства, които в действителност не съществуваха? И беше ли годежът му с Люси годеж от любов? Не, тя не вярваше, че и сега отношенията им продължават да са такива, каквито са били преди години. Той обичаше само нея, Елинор. В това не би могла да се лъже. Майка й, сестрите й, Фани — всички в Норланд бяха усетили, че Едуард изпитва някакви чувства към нея и това не беше илюзия, нито пък проява на суетност от нейна страна. Той определено беше влюбен в нея. Как й олекна на сърцето при тази увереност! Как се изкушаваше да му прости! Едуард заслужаваше упреците, как само ги заслужаваше затова, че бе останал в Норланд и след като бе почувствал, че нейното влияние върху него е по-силно, отколкото би следвало да бъде. В това отношение за него нямаше оправдание, но ако бе наранил нея, колко ли силно бе наранил сам себе си! И ако човек в нейното положение бе достоен за състрадание, положението на Едуард беше просто безнадеждно. Известно време Елинор щеше да страда от неговото лекомислие, но то бе лишило самия него от всякаква възможност да промени нещата. Все някога тя щеше да възвърне спокойствието си, но той, на какво би могъл да се надява той? Би ли могъл той се почувства някога достатъчно щастлив с Люси Стийл? Би ли могъл той, дори при положение, че не изпитва никакви чувства към Елинор, със своята порядъчност, деликатност и висока култура да се задоволи със съпруга като нея — невежа, хитра и себична?

Естествено е на деветнайсет години едно младежко увлечение да го заслепи толкова, че да не вижда в нея нищо друго, освен красота и доброта, но през следващите четири години — прекарани разумно, те биха могли да развият неговия ум и проницателност — той трябва да е прогледнал за недостатъците й в резултат на нейната необразованост, докато същото това време тя е прекарала сред простовати хора и лекомислени занимания, и това й е отнело онази естественост, която някога е допълвала красотата й по един интригуващ начин.

Ако Едуард бе искал да се ожени за Елинор, щеше да се сблъска с огромни затруднения от страна на майка си, а колко ли по-значителни ще са неговите проблеми, ако годеницата му е с още по-ниско обществено положение и вероятно много по-малка зестра от нейната собствена? Наистина, възможно е тези пречки и отчужденото му от Люси сърце да не поставят на изпитание неговото търпение, но само безкрайна тъга можеше да усеща човекът, който очакваше с облекчение острата реакция и липсата на разбиране от страна на своето семейство!

Докато в ума й тези мисли се редуваха в болезнена последователност, тя плака повече за него, отколкото за себе си. Подкрепяна от увереността, че Едуард не е направил преднамерено нищо за нейното нещастие и утешена от вярата, че с нищо не е заслужил загубата на любовта й, тя смяташе, че дори сега, при първата неимоверна болка от този тежък удар би могла да запази самообладание, за да не могат майка й и сестрите й да заподозрат каква е истината. И действително успя да оправдае толкова добре собствените си очаквания, че само два часа след угасването на най-съкровените й мечти седеше на масата за вечеря и никой не би отгатнал по лицата на сестрите, че Елинор тайно скърби заради обстоятелствата, които я разделяха завинаги от обекта на нейната любов, и че Мариан размишлява върху съвършенствата на един човек, чието сърце й принадлежеше изцяло и когото очакваше да види във всяка минала наблизо карета.

Въпреки че изискваше от нея непрекъснати усилия на волята, необходимостта да крие от майка си и от Мариан поверената й тайна не усилваше мъката на Елинор. Тъкмо обратното, тази необходимост за нея беше облекчение, защото й спестяваше разказа за причините на своето нещастие и укорите, които близките й неизбежно биха отправили към Едуард заради огромната си обич към нея и към които тя не би имала сили да се присъедини.

Знаеше, че разговорите с тях и техните съвети нямаше да й помогнат, а нежността и мъката им само биха увеличили нейната покруса, затова пък самообладанието й нямаше нужда да бъде насърчавано с примери или похвали. Сама, тя се чувстваше по-силна и здравият й разум я подкрепяше, доколкото беше възможно, за да може твърдостта й да си остане непоклатима и външно да изглежда неизменно весела въпреки отровата на пресните рани в душата си.

Колкото и да бе страдала след първия си разговор с Люси на тази тема, не след дълго Елинор почувства силно желание да го поднови, при това по няколко причини. Искаше отново да чуе някои от подробностите около техния годеж, да разбере по-точно какви са чувствата на Люси към Едуард, дали са искрени твърденията й, че го обича, и най-вече чрез хладнокръвието и готовността си да разговарят отново по този въпрос да убеди Люси, че се интересува от отношенията им просто като приятелка. Тя се опасяваше, че Люси се е усъмнила в нея след неовладяното вълнение на Елинор по време не сутрешния им разговор. По всяка вероятност Люси ревнуваше Едуард от нея, той винаги бе говорил толкова хубави неща за Елинор и това се разбираше не само от думите на самата Люси, но и от това, че след съвсем кратко познанство рискува да й довери нещо толкова тайно и очевидно много важно. Сигурно са имали някаква тежест и шеговитите догадки на сър Джон. Докато вътрешно Елинор си оставаше уверена в чувствата на Едуард към нея, дори не беше необходимо да премисля отново различните възможности, за да приеме ревността на Люси като нещо съвсем естествено — самият факт, че й се довери, беше доказателство за ревността й. Каква друга причина би принудила Люси да й разкрива своята тайна, освен желанието да я уведоми, че има по-големи права над Едуард и да я предупреди да го избягва за в бъдеще? Никак не беше трудно да вникне в намеренията на своята съперница и Елинор не можеше да си откаже утешението да я убеди, че собственото й сърце е непокътнато, докато в себе си бе решила да се държи според всички принципи за чест и порядъчност, да победи любовта си към Едуард и да го вижда колкото се може по-рядко. И след като нищо вече не можеше да я нарани повече от чутото до момента, тя не се съмняваше в способността си спокойно да изслуша някои подробности още веднъж.