— Смея да твърдя, че може да помислите въпроса ми за странен, — каза — един ден Люси, докато вървяха от имението към къщата, но бихте ли ми казали дали познавате лично майката на снаха си, мисис Ферърс?

Елинор наистина сметна въпроса за странен и това пролича по изражението на лицето й, когато отговори, че никога не е виждала мисис Ферърс.

— Така ли! — отговори Люси. — Вижда ми се малко чудно, защото смятах, че може да сте се виждали в Норланд понякога. Вероятно не можете да ми кажете и що за човек е тя?

— Не — каза Елинор, като внимаваше да не издаде истинското си мнение за майката на Едуард и да не удовлетвори това доста безочливо любопитство, — не зная нищо за нея.

— Сигурна съм, че ще намерите за доста странно, че ви разпитвам така — каза Люси и погледна внимателно Елинор, докато говореше, — но може би имам причини за това. Все пак ще рискувам като ви я разкрия, но се надявам да ми отдадете дължимото, като повярвате, че не искам да бъда нахална.

Елинор й отговори по всички правила на учтивостта и те продължиха да вървят, без да продумат. Мълчанието бе нарушено от Люси, която подхвана същата тема, като каза с известно колебание:

— Непоносима ми е мисълта, че може да ме помислите за нахална в любопитството ми, бих направила всичко на света, само и само да не си мисли така за мене човек като вас, чието добро мнение за себе си ценя повече от всичко. Сигурна съм, че изобщо не бива да се боя да ви се доверя и много бих искала да чуя вашия съвет как да се справя с положението, в което съм изпаднала. В никакъв случай не искам да ви притеснявам. Съжалявам, че не познавате мисис Ферърс.

— И аз съжалявам, че не я познавам, — каза Елинор доста учудена, — ако мислите, че моето мнение за нея може да ви бъде от полза. Но наистина не съм предполагала, че сте свързани с това семейство и признавам, че дори съм малко изненадана от толкова сериозен интерес към нейния характер.

— Сигурно сте изненадана и това никак не ме учудва. Никак нямаше да се изненадате обаче, ако смеех да ви кажа още нещо. В момента мисис Ферърс няма никакво значение за мен, разбира се, но може да дойде такова време, зависи само от нея, когато двете може да се окажем в много близки отношения.

Докато говореше, тя не откъсваше поглед от земята и по страните й изби красива руменина, а после хвърли бегъл поглед към Елинор, за да види ефекта от думите си.

— Небеса! — извика Елинор. — Какво искате да кажете? Нима познавате мистър Робърт Ферърс? Възможно ли е вие да сте неговата избраница? — Не й се виждаше привлекателна перспективата да има подобна етърва.

— Не, — отговори Люси, — не мистър Робърт Ферърс, никога не съм го виждала, — тя впи поглед в очите на Елинор, — но познавам неговия по-голям брат.

Какво почувства Елинор в този момент? Изумление, ако не беше по-скоро болезнено, отколкото силно, и ако не беше недоверието, което се появи веднага след това твърдение. Тя се обърна към Люси мълчалива и стъписана, без да разбира каква е причината или обекта на подобно изявление и въпреки промененото изражение на лицето си тя твърдо отказваше да повярва на чутото. Това я предпазваше от опасността да припадне или да изпадне в истерия.

— Сигурно сте много изненадана, — продължаваше Люси, — защото положително не сте знаели нищо за това. Той определено никога не е правил и най-малкия намек по този въпрос пред вас или пред някой от семейството ви, тъй като винаги сме държали отношенията си в дълбока тайна и съм убедена, че той и досега съвсем честно я съхранява. От всичките ми роднини за това знае само Ан, а и на вас не бих го казала, ако не разчитах на дискретността ви повече от всичко на света. Пък и се чувствах задължена да обясня любопитството си по отношение на мисис Ферърс и за да не сметнете държанието ми за странно. Не мисля, че мистър Ферърс ще недоволства като разбере, че съм ви се доверила, защото зная колко високо цени вашето семейство и как на вас и на другите госпожици Дашууд гледа като на родни сестри. — Тя помълча малко.

Елинор не можа да каже нищо в продължение на няколко секунди. Стъписването й от чутото беше прекалено силно, за да успее да проговори, но в края на краищата направи усилие над себе си и като внимаваше много, с хладнокръвие, което прикриваше еднакво добре както изумлението, така и болката й, тя каза:

— Мога ли да попитам дали сте сгодени отдавна?

— От четири години.

— Четири години!

— Да.

Макар и силно шокирана, Елинор все още отказваше да повярва на думите й.

— До онзи ден дори не знаех, че се познавате.

— Запознахме се преди много време. Той беше под попечителството на нашия чичо, а това, видите ли, беше много отдавна.

— Вашият чичо!

— Да, мистър Прат. Никога ли не ви е говорил за мистър Прат?

— Мисля, че е споменавал, — каза Елинор с усилие на волята, от което чувствата й още повече се разбунтуваха.

— Той живя четири години у чичо ми в Лонгстъпъл, близо до Плимут. Там се запознахме, понеже сестра ми и аз често ходехме на гости у чичо, там се сгодихме. Нямаше и година, откакто той бе завършил училище, но и след колежа беше с нас почти през цялото време. Можете да си представите колко не ми се искаше да се сгодявам без знанието и съгласието на майка му, но тогава бях прекалено млада и го обичах твърде силно, за да бъда достатъчно благоразумна. Макар и да не го познавате толкова добре като мен, мис Дашууд, достатъчно дълго сте общували с него, за да знаете колко е чувствителен и как може да накара една жена истински да го заобича.

— Разбира се, — отговори Елинор, без да се чува какво казва, но като си възвърна увереността в любовта и почтеността на Едуард, а също и в това, че събеседницата й я лъже, тя добави: — Сгодена за мистър Едуард Ферърс! Признавам, че съм толкова изумена от думите ви, че наистина… Извинете, но сигурно има някаква грешка в човека или в името. Не е възможно да имаме предвид един и същ мистър Ферърс.

— Не е възможно да имаме предвид различни хора, — извика Люси с усмивка. — Човека, за когото говоря, е мистър Едуард Ферърс, по-големият син на мисис Ферърс от Бартън Парк Стрийт и брат на снаха ви, мисис Джон Дашууд, съгласете се, че не е много вероятно точно аз да се лъжа относно името на човека, от когото зависи цялото ми щастие.

— Странно, — отговори Елинор смаяна и наранена, — никога не съм го чувала да говори за вас.

— Никак не е странно, като се има предвид в какво положение се намираме. За нас най-важното винаги е било да опазим цялата история в тайна. След като не познавате нито мен, нито пък семейството ми, не е възможно да се появи случай, той да спомене за нас, а и за Едуард винаги е било важно да не казва нищо по този въпрос, защото сестра му може да заподозре нещо.

Тя замълча. Сигурността на Елинор се стопи, но не и самообладанието й.

— Значи сте сгодени от четири години — каза тя, без дори гласът й да трепне.

— Да, и бог знае още колко ще трябва да чакаме. Горкият Едуард, много е обезсърчен. — Тогава извади от джоба си миниатюрен портрет и добави: — За да избегнем всяка възможност за грешка, бъдете така добра да погледнете лицето му. Портретът не е много хубав, разбира се, но не може да ви излъже кой все пак е изобразен на него. Нося го в себе си от три години.

Докато говореше, тя пъхна портрета в ръцете й и когато Елинор го видя, всички съмнения, предизвикани от страха да не избързва с решението си или пък от желанието да уличи Люси в лъжа, изчезнаха. Това беше лицето именно на Едуард. Трябваше да признае, че приликата е голяма и побърза да й върне миниатюрата.

— Никога не съм могла да му дам моя портрет в замяна — продължи Люси — и това много ме разстройва, защото Едуард толкова го иска! Но съм решила при първия удобен случай да позирам за портрет.

— Много сте права, — отговори спокойно Елинор. Изминаха няколко крачки в мълчание. Люси проговори първа:

— Сигурна съм, — каза тя, — изобщо не се съмнявам, че няма да кажете на никого, защото знаете колко важно е за нас майка му да не разбере. Смея да твърдя, че тя никога не би одобрила подобен брак. Нямам никаква зестра, а тя е изключително горделива жена.

— Не съм искала да ми се доверявате — каза Елинор, — но сте права да смятате, че в това отношение на мен може да се разчита. Можете да сте напълно спокойна за тайната си, но ми позволете да изразя известно учудване, че ми се доверявате така, без да е необходимо. Не може да не знаете, че ако и аз съм в течение на този въпрос, това едва ли би увеличило вероятността да опазите тайната.

Докато говореше, в погледа й се четеше искреност и тя се надяваше да долови нещо от изражението върху лицето на Люси — може би някакъв фалш в повечето от онова, което бе казала, но лицето й си остана непроменено.

— Страхувах се да не си помислите, че си позволявам волност по отношение на вас, — каза тя, — като ви разказах всичко това. Наистина, не ви познавам отдавна, поне не лично, но съм слушала много за вас и за вашето семейство, затова ви почувствах като стара приятелка още щом ви видях. Освен това в случая действително усетих необходимост да обясня поведението си, след като ви разпитвах така за майката на Едуард, а съм толкова нещастна затова, че не мога да поискам съвет от никого на този свят. Само Ан знае, но не мога да разчитам на нейната преценка. Всъщност тя повече ми вреди, отколкото ми помага, защото непрекъснато се страхувам, че може да издаде тайната. Разбирате ли, сестра ми не умее да си държи езика зад зъбите и онзи ден, когато сър Джон спомена името на Едуард, страшно се уплаших да не би тя да разгласи всичко. Представете си как непрекъснато ровя в ума си да намеря някакъв изход. Чудя се как съм жива още след всичко, което съм изстрадала заради Едуард през тези четири години. Такова напрежение и несигурност, а и толкова рядко се виждаме — не повече от два пъти в годината. Наистина не е за вярване, че сърцето ми още не се е пръснало.