— Каква сладка жена е лейди Мидълтън! — обади се Люси Стийл.

Мариан не каза нищо, защото и в най-тривиалните случаи не искаше да говори неща, които не мисли, затова на Елинор се падаше задачата да говори лъжи, когато учтивостта налага това. Призована и сега да изпълни дълга си, тя направи каквото можа, като се изказа за лейди Мидълтън с повече топлота, отколкото чувстваше, и все пак далеч не с топлотата в думите на мис Стийл.

— И сър Джон също, — извика по-голямата, — какъв очарователен мъж!

В обикновената и справедлива преценка на мис Дашууд отново не се доловиха аплодисменти. Тя отбеляза простичко, че той е добродушен и дружелюбен човек.

— И какво очарователно малко семейство са те! През живота си не съм виждала толкова сладки деца. Страшно обичам децата и вече мога да кажа, че тези ме изпълват с възторг.

— Предполагам, — каза Елинор и се усмихна — като видях какво стана тази сутрин.

— Оставам с впечатлението, — каза Люси, — че смятате малките Мидълтън за доста разглезени, е може би има нещо такова, но за лейди Мидълтън това е съвсем естествено, а що се отнася до мене, обичам живи и палави деца. Направо не мога да ги търпя, ако са хрисими и кротки.

— Предполагам — отговори Елинор, — че докато съм в Бартън Парк, мисълта за кротки и хрисими деца ни най-малко не би ми била противна.

След тези думи настана кратко мълчание, нарушено от мис Стийл, която явно беше предразположена към разговори и която в този случай каза доста рязко:

— И как намирате Девъншир, мис Дашууд? Предполагам, че ви е било мъчно да се разделите със Съсекс.

Изненадана от фамилиарността на въпроса или поне от начина, по който беше зададен, Елинор отговори, че наистина им е било мъчно.

— Норланд е страхотно красиво място, нали? — добави мис Стийл.

— Чухме как сър Джон изразява възхищението си от него, — каза Люси, която търсеше някакво извинение за волностите, които си позволяваше сестра й.

— Мисля, че всеки, който е виждал това място, непременно ще остане възхитен — отговори Елинор, — макар че не от всеки се очаква да оцени красотата му като нас.

— А там имаше ли много красиви кавалери? Предполагам, че тук едва ли се срещат често, а според мене, това е много важно.

— Но защо смяташ, че в Девъншир няма толкова млади и добре възпитани господа като в Съсекс? — попита Люси, която се срамуваше от думите на сестра си.

— Ами не, скъпа, със сигурност нямах предвид това. Сигурна съм, че и в Ексетър има достатъчно красиви кавалери, но знаеш, че не бих могла да знам такова нещо за Норланд, нали? Страхувам се, че на госпожици Дашууд може да им се види малко скучно в Бартън, ако са свикнали от по-рано с компанията на красиви млади мъже. Но може би вас, млади дами, те не ви интересуват чак толкова и вие на драго сърце бихте живели както с тях, така и без тях. Аз лично ги намирам за страшно приятни при положение, че са елегантни и се държат възпитано. Не мога да ги търпя обаче, ако са немарливи и се държат гадно. Ето, например, господин Роуз от Ексетър, страшно красив млад мъж и кавалер на всичко отгоре, служител е при мистър Симпсън, та ви разправям, сутрин въобще не си струва дори да го погледне човек. Предполагам, че преди да се ожени, брат ви също е бил кавалер и изгодна партия, щом е толкова богат?

— Честна дума, не знам, — отговори Елинор, — защото не разбирам какво точно имате предвид под „кавалер“. Но мога да ви кажа, че ако изобщо е бил „кавалер“ преди да се ожени, все още си е такъв, защото ни най-малко не се е променил.

— О, божичко, човек не може да смята един женен мъж за кавалер, те си имат други грижи.

— Господи, Ан! — извика сестра й. — За нищо друго ли не можеш да говориш, освен за кавалери? Мис Дашууд ще си помисли, че само това ти е в главата! — и за да промени темата, тя започна да говори за възхищението си от къщата и обзавеждането.

Първата среща с госпожици Стийл беше напълно достатъчна. Не можеше да се каже нищо хубаво за вулгарната волност и лекомислие на по-голямата сестра, а Елинор не можеше да бъде заблудена от красотата и проницателността на по-малката и ясно прозря в нея известна лукавост и липса на истинско изящество. Така тя си тръгна без желанието да ги опознае по-добре.

Не беше така с госпожици Стийл обаче. Бяха дошли от Ексетър с намерението да се подмажат на сър Джон Мидълтън, на семейството и на роднините му, и не скъпяха ласкателствата си и към прекрасните му братовчедки, за които твърдяха, че са най-красивите, елегантни, приятни и изтънчени момичета, които са виждали някога, и затова страшно им се искаше да ги опознаят по-отблизо. Елинор скоро разбра за неизбежната си участ, че наистина ще трябва да се опознаят и да се подложат на известна близост с тях, тъй като сър Джон изобщо не можеше да им устои и беше изцяло на страната на госпожици Стийл, а това означаваше почти всеки ден да стоят по час-два в една и съща стая. Сър Джон не можеше да направи нищо повече, но дори и не предполагаше, че трябва да направи още нещо — да бъдеш заедно с някого според него означаваше да си близък с него и той нямаше никакви съмнения в здравото им приятелство, докато са в ход плановете му за съвместни срещи.

Все пак трябваше да му се отдаде дължимото. Човекът правеше всичко възможно да ги предразположи, като ги запознава, с който му падне и им разказва за братовчедките си всичко, което знае или предполага за тях. След пристигането им в Бартън Елинор ги бе виждала не повече от два пъти, когато по-голямата й честити късмета на сестра й да хване плени такъв кавалер, толкова изгодна партия.

— Ще бъде чудесно да се омъжи толкова млада, да знаете — каза тя, — пък и съм чувала, че е страхотно красив и голям кавалер. Надявам се скоро и вие да имате такъв късмет, но сигурно вече имате някого по тези места.

Елинор не можеше да предположи, че сър Джон ще бъде така мил да не обяви на всеослушание подозренията си по въпроса за чувствата й към Едуард, както бе направил по отношение на Мариан. Тъй като сестрите бяха нещо ново за него и освен това разбираха от намеци, любимите му шеги бяха все на тази тема и след посещението на Едуард не минаваше и ден, без на обяд да вдигне наздравица за най-нежните й чувства, при това толкова многозначително и с такова кимане и намигане, че предизвикваше вниманието на всички останали. Буквата „ф“ неизменно биваше извеждана на преден план и се оказа толкова продуктивна за шеги, че Елинор отдавна я беше определила като най-остроумната буква в азбуката.

Както можеше да се очаква, госпожици Стийл се възползваха от шегите му с пълна пара и по-голямата поиска да научи името на господина, за когото намекваха. Макар и доста безочлив, въпросът й бе в пълно съзвучие с любопитството й по отношение на семейство Дашууд. Ала сър Джон не си игра дълго с любопитството й, което бе събудил с такава наслада, а и удоволствието му да каже името бе не по-малко от това на мис Стийл да го чуе.

— Казва се Ферърс, — рече той с много висок шепот, — но не казвайте на никого, моля ви се, защото е дълбока тайна.

— Ферърс! — повтори мис Стийл. — Значи мистър Ферърс е този щастливец, нали? Какво, братът на снаха ви, мис Дашууд? Много приятен млад мъж, познавам го много добре.

Елинор я слушаше внимателно и с изненада. „И кой ли е този техен чичо? Къде живее, как са се запознали?“ Много й се искаше да продължат с тази тема, макар че предпочете да не се намесва в разговора, ала те не казаха нищо повече и за първи път Елинор си помисли, че или на мисис Дженингс не й достига любознателност по дребни въпроси, или пък не е в подходящо разположение на духа. Любопитството й бе заинтригувано и от начина, по който говореше мис Стийл за Едуард. Беше неприятно изненадана от липсата на доброжелателност в думите й и това породи у нея съмнение, че тази жена знае, или поне си мисли, че знае за Едуард нещо, което не е в негова полза. Желанието й да научи неща повече така и си остана неудовлетворено, тъй като въпреки честите намеци или открито споменаване на името му от страна на сър Джон, мис Стийл не подхвана повече този въпрос и не му обърна никакво внимание.

Глава 22

Мариан, която никога не се бе отличавала с особено търпение към нахалството, простащината, по-ниското ниво на събеседника си или разликата във вкуса му, този път — може би и заради собственото си състояние на духа — беше особено зле настроена, за да се чувства удовлетворена от компанията на госпожици Стийл и да насърчи опитите им за сближаване. За сметка на неизменно хладното й държание към тях, с което пресичаше всяко усилие за сближаване от тяхна страна, Елинор определено показа своите предпочитания към Люси, което скоро стана очевидно в отношението й към двете сестри — по-малката сестра не пропускаше възможността да я предразположи към разговор или пък да се опознаят по-отблизо благодарение на лекотата и искреността, с която споделяше чувствата си с Елинор.

По природа Люси не беше глупава, забележките й често биваха справедливи и нелишени от остроумие и Елинор понякога намираше компанията й дори за приятна, но не за по-дълго от половин час, защото природните й данни не бяха подкрепени от каквото и да било образование. Люси беше неука и невежа и от мис Дашууд не можеха да останат скрити липсата на интелектуални интереси и на осведоменост по най-обикновени въпроси, въпреки усилията да се покаже в най-добрата си светлина. Елинор виждаше това и я съжаляваше заради пренебрегването на способностите й, които едно прилично образование би доразвило; без всякакво съчувствие обаче Елинор забелязваше и липсата на деликатност, чувство за справедливост и почтеност, които издаваше поведението й в Бартън Парк с цялото й усърдие да угоди и да се подмазва, а и не можеше да изпита по-продължително удоволствие от компанията на човек, който съчетава в себе си лицемерие и невежество. Липсата на обучение не й даваше възможност да разговаря с Елинор на равни начала, а отношението й към останалите лишаваше от стойност всяка проява на внимание и предпочитание, отправена към мис Дашууд.