Мариан го изгледа мрачно и не каза нищо.

— О, не хитрувайте пред нас, — каза мисис Палмър, — защото знаем всичко, мога да ви уверя, и се възхищавам на вкуса ви, мисля, че наистина е много красив мъж. Нашата къща на село не е много далече от неговата, май на не повече от десет мили.

— Близо трийсет — обади се мъжът й.

— Така ли? Е, няма голяма разлика. Никога не съм ходила у тях, но казват, че е красиво и сладко местенце.

— Най-гадното място, което съм виждал през живота си, — каза мистър Палмър.

Мариан запази мълчание, но по лицето й личеше колко много я интересува това, за което говорят.

— Много ли е грозно? — продължаваше мисис Палмър. — Е, сигурно съм видяла някое друго място.

Когато всички седнаха в трапезарията, сър Джон със съжаление отбеляза, че са само осем души.

— Скъпа, — каза той на жена си, — много е досадно, че сме толкова малко, — защо не поканиш и семейство Джилбърт?

— Ти ме пита вече за това, Джон, и нима не ти казах, че е невъзможно? Предишния път те обядваха у нас.

— Ти и аз, сър Джон, — каза мисис Дженингс, — не държим толкова на етикета.

— Значи сте много зле възпитани, — обади се мистър Палмър.

— Любов моя, ти противоречиш на всеки, — обади се жена му и се засмя както обикновено. — Знаеш ли, че си доста груб?

— Не знаех, че противореча на всички, като наричам майка ти зле възпитана.

— Е, можеш да ме обиждаш колкото искаш, — каза добродушно старата дама. — Ти взе Шарлот от мене и вече не можеш да ми я върнеш. Така че в крайна сметка камшикът си остава в моите ръце.

Шарлот се изсмя гръмко при мисълта, че съпругът й не може да се отърве от нея и възторжено обяви, че не я е грижа дали съпругът й се заяжда с нея, тъй като така или иначе трябва да живеят заедно. Невъзможно беше да си представиш, че някой може да е по-добродушен или по-решен да не си разваля настроението от мисис Палмър. Тя не се засягаше от безразличието, нахалството и недоволството на мъжа си, които той така добре бе отработил, и се забавляваше неимоверно, когато той й се караше или я обиждаше.

— Мистър Палмър е толкова забавен! — прошепна тя на Елинор. — Вечно е без настроение.

След като го наблюдава известно време, Елинор не бе склонна да го приеме за зъл по природа или пък за зле възпитан, за какъвто искаше да се представи. Подобно на много други мъже беше огорчен, че благодарение на необяснимото си влечение към красотата бе станал съпруг на много глупава жена, но Елинор знаеше, че всеки разумен мъж би сметнал подобна грешка за нещо съвсем обичайно и често срещано и едва ли огорчението му би продължило дълго време. Според нея презрителното му отношение и желанието да обиди всеки, който му се изправи пред очите, се дължеше по-скоро на стремежа да бъде различен от другите. Мистър Палмър искаше да изглежда като човек, който превъзхожда всички останали. Подобни мотиви бяха нещо твърде обикновено, за да им се чуди човек, но начинът, по който успяваше да постигне превъзходството си по лошо възпитание не го правеше привлекателен за никого, освен за собствената му жена.

— О, скъпа мис Дашууд, — каза мисис Палмър скоро след това, — искам да помоля вас и сестра ви за една услуга. Бихте ли ни погостували в Кливланд за Коледа? Хайде, елате, моля ви се, ще е добре да дойдете докато семейство Уестън са у нас. Не можете да си представите колко щастие ще ми достави това! Ще бъде толкова чудесно! Любов моя — обърна се тя към съпруга си, — нима не копнееш да видиш госпожици Дашууд в Кливланд?

— Разбира се — отговори подигравателно той, — нали точно затова дойдох в Девъншир.

— Видяхте ли, — каза неговата половинка, — и мистър Палмър ви очаква, значи, не можете да откажете.

И двете побързаха да отклонят решително поканата.

— Ама наистина трябва да дойдете и ще дойдете. Сигурна съм, че ще ви хареса повече от всичко друго. У нас ще са и семейство Уестън и ще бъде много приятно. Не можете да си представите колко сладко място е Кливланд, а и сега ще ни много весело, защото мистър Палмър обикаля района заради предизборната си кампания. У дома на вечеря идва толкова народ, колкото никога преди, страшно очарователно. Ама горкият човек! Много се уморява, защото е принуден да накара хората да го харесват.

Елинор едва успя да овладее изражението на лицето си, докато се съгласяваше с трудността на подобно задължение.

— Колко очарователно ще бъде — каза Шарлот, — когато стане член на Парламента, нали? Как ще се смея само! Много забавно ще бъде на писмата до него да пише Ч.П. Ама знаете ли, той вика, че никога няма да изпраща моите писма с безплатна поща. Направо си казва, че няма да го направи. Нали, мистър Палмър?

Мистър Палмър не й обърна внимание.

— Не може да понася писането, нали разбирате — продължи тя, — казва, че е направо ужасно.

— Не, — каза той — никога не съм казвал нещо толкова безсмислено. Не прехвърляй на мен собствените си оскърбления към английския език.

— Ето на, виждате колко е забавен. Винаги е такъв! Понякога се събира по половин ден да не ми проговори и изведнъж, по някакъв повод, каже нещо толкова смешно.

Когато се върнаха в хола, тя много учуди Елинор с въпроса дали мистър Палмър й харесва изключително много.

— Разбира се, — отговори Елинор, — много е симпатичен.

— Ами много се радвам, че го харесвате. Така си и мислех, той е толкова приятен, пък и мога да ви кажа, че мистър Палмър много харесва и вас, и другите ви сестри, и не можете да си представите колко ще е разочарован, ако не дойдете в Кливланд. И не мога да разбера защо не искате да го направите.

На Елинор отново й се наложи да отклони поканата. Побърза да смени темата и така успя да прекъсне увещанията на мисис Палмър. Елинор изрази предположение, че след като са от един и същи край, мисис Палмър ще може да й разкаже за характера на Уилъби нещо по-конкретно от това, което вече знаят покрай познанството му със семейство Мидълтън. Тя гореше от желание да намери потвърждение за достойнствата му, от когото и да е, само и само да се свърши със страховете й за Мариан. Започна с въпроса дали се виждат често с мистър Уилъби в Кливланд и дали го познават отблизо.

— О, ами че да! Много добре го познавам — отговори мисис Палмър. — Не че някога съм разговаряла с него всъщност, но винаги го виждам в града. Все така става, че не сме се засичали в Бартън по време на престоя му в Аленхъм. Мама го е виждала един път по-рано, ама аз бях у чичо си в Уеймут. Ако не беше това вечно злополучно разминаване дето все не сме в един и същи край едновременно, сигурно щеше да се виждаме много често в Съмърсетшир. Мисля, че той много малко стои в Коум, но дори и да се застояваше, мистър Палмър едва ли би отишъл при него, защото е от опозицията, пък е и доста далече от нас. Много добре зная защо разпитвате за Уилъби — сестра ви ще се омъжва за него. Страшно се радвам на тази работа, защото тогава тя ще ни стане съседка, нали.

— Бога ми, — отговори Елинор, — ако имате някакви основания да очаквате подобен брак, значи знаете повече от мен самата.

— Не се преструвайте, като отричате да има такова нещо, защото всички говорят за това. Мога да ви кажа, че чух за него още като минавах през Лондон.

— Мила моя мисис Палмър!

— Честна дума, чух го в понеделник сутринта, точно преди да заминем, срещнах полковник Брандън на Бонд Стрийт и той направо ми го каза.

— Много ме изненадвате. Полковник Брандън да ви каже това! Сигурно има някаква грешка. Дори и да беше вярно, не мисля, че полковник Брандън ще разказва такива неща на човек, който не се интересува от тях.

— Ама аз ви казвам, че беше точно така, и ще ви разкажа точно как стана. Като го видяхме, той се обърна в нашата посока и тръгна с нас, та като си говорехме за сестра ми и за зет ми, и за това-онова, аз му казах: „Е, полковник, в Бартън Котидж е дошло ново семейство, както чувам, и мама спомена, че момичетата били много хубави, а пък едно от тях щяло да се жени за мистър Уилъби от Коум Магна. Кажете, моля, дали това е вярно? Защото няма начин да не знаете, тъй като наскоро сте бяхте в Девъншир.“

— И какво каза полковникът?

— О, ами не каза кой знае какво, но по вида му си личеше, че е вярно, затова от този момент нататък смятам, че работата е сигурна. Категорично твърдя, че ще бъде чудесно! И кога ще бъде сватбата?

— Надявам се, мистър Брандън беше добре?

— О, ами да, и наговори толкова хубави работи за вас, само за вас говореше.

— Неговите добри думи много ме ласкаят. Изглежда прекрасен човек и аз го намирам за изключително приятен.

— И аз. Толкова е очарователен, жалко само дето е такъв скучен и сериозен. Мама казва, че и той бил влюбен в Мариан. Вярно ви казвам, ако наистина е така, това е голям комплимент за сестра ви, защото той едва ли се е влюбвал някога.

— Познават ли добре мистър Уилъби по вашия край в Съмърсетшир?

— О! Ами да, много добре, тоест, мисля че не го познават много хора, тъй като Коум Магна е доста отдалечена, ама всички го смятат за много приятен, ви казвам. Където и да отиде, все него харесват най-много и вие трябва да кажете това на сестра си. Бога ми, страхотен късмет е извадила, като го е хванала, не че той няма късмет с нея, защото Мариан е тъй хубава и мила и нищо не може да бъде достатъчно добро за нея. Ама аз ви казвам, че според мене не е по-хубава от вас, пък и двете сте толкова красиви, и мистър Палмър мисли така, сигурна съм, макар че снощи не можахме да го накараме да си признае.