— Шшш-тт! Могат да ви чуят.

— Няма значение. Просто това са семейство Палмър. Мога да кажа, че Шарлот е доста хубава. Ако погледнете нататък, ще можете да я видите.

Тъй като без друго щеше да види дамата след няколко минути, Елинор не се възползва от тази възможност и го помоли да я извини.

— Къде е Мариан? Дали не е избягала като ни е видяла да идваме? Виждам, че пианото е отворено.

— Мисля, че е на разходка.

След малко при тях дойде и мисис Дженингс, която нямаше търпение да изчака отварянето на вратата, за да разкаже своя вариант на случката. Приближи се към тях със „здравейте, здравейте“ на уста и започна:

— Как сте, миличка? Как е мисис Дашууд? А сестрите ви къде са? Какво — сам-самичка? Е, сигурно малко компания ще ви дойде добре. Довела съм другите си зет и дъщеря да ви видят. Представете си само колко неочаквано дойдоха! Снощи като си пиехме чая ми се счу, че идва някаква карета, но и през ум не ми мина, че може да са те. Не се сетих за нищо друго, освен че полковникът се връща, та викам на сър Джон, ама наистина чувам някаква карета, сигурно полковник Брандън си е дошъл.

По средата на разказа й Елинор трябваше да я остави, за да посрещне другите гости. Лейди Мидълтън представи новодошлите и в това време дойдоха мисис Дашууд и Маргарет. Всички седнаха, за да се разгледат един друг по-добре, а мисис Дженингс продължаваше да разказва, докато заедно със сър Джон идваха от антрето към гостната.

Мисис Палмър беше по-млада от лейди Мидълтън и се различаваше от нея във всяко едно отношение. Беше ниска и закръглена, имаше много хубавичко лице и на него възможно най-добродушното изражение на света, което може да си представи човек. Обноските й далеч не бяха тъй изящни като тези на сестра й, затова пък се държеше много по-предразполагащо. Тя влезе усмихната и продължи да се усмихва през цялото гостуване, с изключение на случаите, когато се смееше с глас. Усмихваше се и когато си тръгваха. Съпругът й беше намръщен млад човек на около двайсет и пет-шест години и видът му издаваше наличието на много повече стил и усет, отколкото у жена му, и много по-малко желание от нейното да хареса някога и да се хареса на другите. Той влезе с вид на човек, изпълнен със съзнанието за собственото си значение, поклони се на дамите леко и без да продума, а след бегъл оглед на домакините и къщата взе един вестник от масата и не спря да чете през цялото време. Тъкмо обратното, мисис Палмър, обилно надарена от природата с толкова любезност, колкото и с жизнерадост, седна тежко на един стол и се разля от възхищение пред салона и така нататък.

— Леле, каква хубава стая! Никога не съм виждала толкова очарователно място! Само си помисли, мамо, колко се е променило всичко откак бях тук последния път! Винаги съм смятала, че къщата е много сладка, госпожо — обърна се тя към мисис Дашууд, — но вие сте я направили толкова чаровна! Ама погледни, сестро, колко хубавичко е всичко тук! Как ми се ще и аз да си имах такава къща! Ти не искаш ли, мистър Палмър?

Мистър Палмър не отговори и дори не вдигна поглед от вестника.

— Мистър Палмър не ме чува, — каза тя и се разсмя. — Понякога изобщо не ме чува. Толкова е забавен!

Това беше съвсем нова мисъл за мисис Дашууд. Никога преди тя не бе смятала, че в липсата на внимание към някого може да има каквото и да било остроумие и просто не можеше да откъсне изпълнения си с изненада поглед от тях двамата.

През това време мисис Дженингс не спираше да говори гръмко, колкото й глас държи, като продължаваше отчета за всеобщата изненада от предишната вечер и не спря, докато не бе изречена и последната дума по този въпрос. Мисис Палмър се смя от сърце като се сети за изумлението на домакините и всички изразиха поне по два-три пъти съгласието си, че това е било една доста приятна изненада.

— Не можете да си представите колко се зарадвахме като ги видяхме, — добави мисис Дженингс тихо, като се наведе към Елинор, сякаш не искаше никой друг да я чуе — макар че двете седяха в противоположни краища на стаята, — и все пак ми се щеше да не бяха пътували толкова бързо, нито пък да тръгнат на такъв дълъг път, защото са минали през Лондон да свършат някаква работа, че знаете ли — тя кимна многозначително с глава по посока на дъщеря си, — това не е редно в нейното положение. Щеше ми се да си остане вкъщи тази сутрин, но тя много искаше да дойде с нас, просто копнееше да ви види!

Мисис Палмър са засмя и каза, че това няма да й навреди.

— Тя очаква да се освободи от бебето през февруари, — продължаваше мисис Дженингс.

Лейди Мидълтън не можеше повече да търпи подобен разговор и се насили да попита мистър Палмър дали във вестника има някакви новини.

— Не, никакви, — отговори той и продължи да чете.

— Ето я и Мариан, — извика сър Джон. — Е, Палмър, сега ще видиш едно страхотно хубаво момиче.

Той скокна към антрето, за да й отвори вратата и да я въведе в стаята. Мисис Дженингс веднага я попита дали не е ходила към Аленхъм, а мисис Палмър се изсмя гръмко при този въпрос, за да покаже, че е разбрала за какво става дума. При влизането на Мариан мистър Палмър вдигна поглед от вестника и остана вторачен в нея в продължение на няколко минути, след което се залови отново с четене. Погледът на мисис Палмър улови окачените по стените картини и тя стана, за да ги разгледа по-добре.

— Божичко, колко са красиви! Леле, какви са приятни! Ама виж, мамо, колко са сладки! Определено мога да заявя, че са доста очарователни, мога да ги гледам цял живот. — След което седна на мястото си и съвсем забрави за тях.

Когато лейди Мидълтън се надигна да си върви, стана и мистър Палмър, остави вестника, поизпъчи се и ги огледа подред.

— Поспа ли си, любими? — каза със смях жена му.

Той не отговори и единственото, което рече след поредния оглед на стаята беше, че е много ниска и таванът е крив. После се поклони и излезе с останалите.

Сър Джон много настояваше да прекарат следващия ден всички заедно в Бартън Парк. Мисис Дашууд не смяташе за редно да обядва там по-често, отколкото те в нейната къща и категорично отказа да отиде, а дъщерите й можеха да постъпят както намерят за добре. На тях обаче никак не им беше любопитно да гледат как семейство Палмър си яде обяда, нито пък очакваха от тях нещо приятно. По тези причини се опитаха да отклонят поканата, като се извиниха, че времето е непостоянно и едва ли ще бъде подходящо за излизане. Но такъв отговор не можеше да удовлетвори сър Джон. Той щеше да им изпрати каретата и те трябваше да отидат. Макар че лейди Мидълтън не настоя майка им да дойде, силно настояваше поне те да ги посетят. Мисис Дженингс и мисис Палмър се присъединиха към молбите и всички изглеждаха толкова притеснени от перспективата в имението да се съберат само роднини, че младите дами се почувстваха просто задължени да приемат поканата.

— И защо им трябва да ни канят? — каза Мариан, щом гостите си тръгнаха. — Вярно е, че наемът е нисък, но условията за нас се очертават много тежки, ако ще трябва да ходим на обяд в имението всеки път, когато някой има гости.

— С тези чести покани сега просто искат да бъдат любезни и мили към нас, — каза Елинор, — както ни канеха и преди няколко седмици. Те не са се променили, дори събиранията у тях да ни се струват противни и скучни. Трябва да потърсим промяната другаде.

Глава 20

Когато на другия ден госпожици Дашууд влязоха в хола на имението през едната врата, мисис Палмър се втурна към тях през другата, все така весела и добродушна, както преди. Тя любвеобилно ги хвана за ръце и изрази удоволствието си, че ги вижда отново.

— Така се радвам да ви видя, — каза тя и се намести между Елинор и Мариан, — защото времето е толкова лошо и се страхувах, че може да не дойдете, а това би било ужасно, тъй като утре си заминаваме! Трябва да си тръгваме, защото, знаете, семейство Уестън ще идват другата седмица. И въобще тръгнахме така внезапно насам, че дори не знаех къде отиваме, когато каретата спря пред вратата и мистър Палмър попита дали искам да отида с него в Бартън. Толкова е забавен! Никога нищо не ми казва! Съжалявам, че не можем да останем по-дълго, но се надявам, че скоро ще се видим отново в града.

Трябваше да сложат край на надеждите й.

— Няма да ходите в града! — извика мисис Палмър и се засмя. — Много ще бъда разочарована, ако не дойдете. Мога да ви наема най-хубавата къща на света, точно до нашата на Хановер Скуеър. Ама наистина трябва да дойдете! Сигурна съм, че ако на мисис Дашууд не й се излиза сред обществото, на мен ще ми е много приятно докато стане време да родя да ви съпровождам по гости и по балове.

Те й благодариха, но трябваше да отклонят всичките й увещания.

— О, любов моя, — извика мисис Палмър на съпруга си, който току-що бе влязъл в стаята, — ще ми помогнеш ли да убедя госпожици Дашууд да дойдат в града през зимата?

Нейната любов не отговори и след лек поклон към дамите започна да се оплаква от времето.

— Колко отвратително е всичко! — каза той. — От такова време ти опротивява всичко и всички. От дъжда се чувстваш тъпо не само навън, но и вкъщи. Това време те кара да ненавиждаш всичките си познати. И какво по дяволите има предвид сър Джон, като не си направил билярдна в къщата? Малцина знаят какво удобство е това! Сър Джон е ужасен като времето.

След малко пристигна и останалата част от компанията.

— Страхувам се, днес не си могла да направиш обичайната си разходка до Аленхъм, Мариан — каза сър Джон.