Джейн Остин - Разум и чувства

Едуард остана у тях само една седмица, въпреки че мисис Дашууд искрено настояваше да остане още, но той беше склонен да лишава себе си от много неща и реши да си тръгне, точно когато удоволствието да бъде сред приятели беше най-голямо. Макар и твърде променливо, през последните два-три дни настроението му се бе пооправило, той се привързваше все повече към къщата и околностите и въздишаше всеки път, когато отвореше дума за заминаване, въпреки че нямаше никакви други ангажименти и се чудеше къде да отиде, след като си тръгне оттам — въпреки всичко трябваше да си замине. Седмицата никога преди не му се бе виждала толкова кратка и не вярваше, че е минало толкова време. Многократно повтаряше това, каза и други неща, от които все повече личеше какво чувства, а то бе в противоречие с държанието му. Не му беше приятно да стои в Норланд, градът му беше противен и все пак трябваше да замине или за Норланд или за Лондон. Високо ценеше тяхното гостоприемство и твърдеше, че е щастие да бъде сред тях. Все пак трябваше да си тръгне в края на седмицата, макар че нямаше никакво ограничение на времето и нито на него, нито на тях им се искаше да се разделят.

Елинор си обясняваше това необичайно поведение с характера на майка му. За нея беше истински късмет, че не познава тази жена и с нейните особености можеше да си обясни някои странности в поведението на Едуард. Разочарована и разстроена, понякога дори недоволна от отношението му към нея, все пак бе склонна в най-общи линии да го оправдае. Но този път изтръгваше с мъка от себе си онези думи на оправдание, които някога майка й очакваше от нея в полза на Уилъби. Липсваше му плам, откровеност и постоянство и тя приписваше тези недостатъци на неговата зависимост от майка му и с факта, че в сравнение с Елинор, той познава много по-добре нейните намерения и планове. Краткостта на гостуването му и упорството, с което настояваше да си тръгне, също бяха приписани на нейните заробващи намерения и на същата неизбежна необходимост да се съобразява с майка си. Причината беше във вечния конфликт между дълг и желание, родители и деца. Би искала да знае кога ще свършат тези негови затруднения и кога съпротивата на майка му ще се стопи, дали мисис Ферърс ще се промени и ще остави сина си да търси сам своето щастие. Тя изостави тези безпочвени въжделения и се обърна за утеха към възродената си вяра в чувствата му, към спомените за всеки негов поглед или дума докато беше в Бартън и най-вече към ласкателното за нея доказателство, което той носеше на пръстена си.

— Мисля си, Едуард — каза мисис Дашууд последната сутрин на закуска, — че щяхте да се чувствате по-добре, ако имахте някаква професия, с която да запълвате времето си и която да събуди у вас интерес към определени планове и действия. Това би създало известни неудобства за вашите приятели наистина, защото не ще можете да им отделяте достатъчно време. Но — тя се усмихна и продължи, — поне в едно отношение ще има и чисто материални предимства — ще знаете къде да отидете, след като си тръгнете от тях.

— Искам да ви уверя, — отговори той, — че много съм мислил по този въпрос. Без професия и занимание, които да запълват времето ми и да ми дават възможност за материална независимост — този факт винаги е бил и вероятно ще продължава да бъде за мен едно много злощастно обстоятелство. Но собствената ми мекосърдечност и добротата на моите приятели направиха от мен това, което съм — лениво и безпомощно същество. Никога не успяхме да се споразумеем по въпроса за избор на професия. Винаги съм искал да стана свещеник и дори все още желая това, но според моето семейство в подобна професия няма никакъв блясък. Те искаха да стана военен, в което пък, според мене, има прекалено много блясък. Правото изглеждаше като компромис между двете — много младежи, които се подвизаваха в Темпъл, гледаха да се покажат из висшите кръгове на обществото и обикаляха града в луксозни кабриолети. Аз обаче нямах склонност към юридическите науки дори и при най-беглата си представа за тях, а и семейството ми не се противопостави на това. Беше на мода да отидеш във флота, но когато стана дума за него, аз бях навършил вече годините и в крайна сметка, след като не се налагаше непременно да имам някаква професия и понеже можех да стана блестящ и разточителен, както с червен мундир, така и без него, провъзгласих леността като най-авантюристичното и почетно положение, а и един осемнайсетгодишен младеж по принцип не е склонен да предпочете работата пред изкусителните предложения на приятелите си да не прави нищо. Затова и най-благоразумно ме вкараха в Оксфорд и оттогава насам не съм направил нищо.

— И предполагам, в резултат на всичко това, — каза мисис Дашууд, — след като безделието не ви е направило щастлив, вашите синове ще бъдат възпитавани да се занимават с много неща, да упражняват някаква професия и да бъдат винаги ангажирани с нещо, както синовете на Колумела.

— Възпитанието на синовете ми, — каза той с много сериозен тон, — ще бъде колкото е възможно по-различно от моето в областта на чувствата, действията, положението, изобщо във всичко.

— Хайде, хайде, Едуард, това е само временен изблик на лошо настроение. В момента сте склонен към печални размисли и си мислите, че щом човек не е като вас, непременно трябва да е щастлив. Не забравяйте обаче, че независимо от образованието или положението си в обществото, понякога всеки чувства болка от раздялата с приятели. Човек трябва да знае какво може да го направи щастлив. На вас не ви липсва нищо, освен търпение, или, ако го наречем с по-завладяващо име — надежда. След време майка ви ще ви осигури в материално отношение и вие ще получите независимостта, която чакате с такова нетърпение. Това е неин дълг и тя трябва да е щастлива да го изпълни дълго преди младостта ви да е пропиляна в неудовлетвореност. Какво ли не става в рамките само на няколко месеца!

— Мисля си, че трябва да издържа още много месеци преди да ми се случи нещо хубаво — отговори Едуард.

Чувстваше се колко е отчаян и макар да не можеше да го каже на мисис Дашууд, тази мъка им причини още болка, когато малко след това се разделиха, а особено Елинор я почувства много силно — тя знаеше, че още дълго ще се тревожи за него и само времето ще я излекува. Но в себе си бе твърдо решена да притъпи тази болка и да не я показва външно повече от останалите в семейството по време на раздялата, затова не възприе благоразумния метод на поставената в същото положение Мариан да търси уединение и тишина и да не се занимава с нищо, за да подхранва скръбта си и да се потопи в нея.

Начините за излекуване у двете сестри бяха така различни, както се различаваха и обектите на техните чувства, но бяха еднакво ефикасни за всяка по свой начин.

След като Едуард си замина, Елинор седна до масата за рисуване и се занимава през целия ден. Не споменаваше името му, но не го и избягваше, интересуваше се от ежедневните занимания на семейството както обикновено и това поведение с нищо не облекчаваше мъката й, но не я и подхранваше ненужно, а и спестяваше необходимостта майка и сестрите й да се тревожат за нея.

Такова поведение, така противоположно на нейното, се струваше на Мариан не по-достойно за похвала, отколкото собственото й — за порицание. Тя бе разрешила въпроса със самообладанието много лесно. Не бе успяла да го постигне със силни чувства, а с хладнокръвие просто не си заслужаваше да се опитва. Не можеше да отрече хладнокръвието в чувствата на сестра си, макар че ако се наложеше да го признае, сигурно щеше да се изчерви, затова пък можеше да докаже силата на собствените си чувства, като въпреки покрусата от тези свои убеждения продължаваше да обича и да уважава сестра си.

Елинор не се затваряше в стаята си, не излизаше сама на разходка, с цел да избегне тяхното присъствие, нито пък лежеше по цяла нощ будна, за да се отдава на размисъл — всеки ден намираше свободно време, през което да си мисли за Едуард и за начина, по който се бе държал, като в зависимост от настроенията си възпроизвеждаше станалото в различна светлина — понякога с нежност, жал и одобрение, друг път — критично и изпълнена със съмнения. Ежедневието им изобилстваше с моменти, когато майка и сестрите й не бяха при нея, а дори и да бяха, все нещо правеха и почти не разговаряха помежду си, така че Елинор имаше възможност да се почувства сама. Умът й неизбежно се луташе нейде, никой не можеше да окове мислите й и пред тях се очертаваше толкова интересната тема за миналото и за бъдещето, която фокусираше вниманието, заемаше паметта, подхранваше размислите и завладяваше въображението й.

Една сутрин, скоро след заминаването на Едуард, тя отново седеше до масата за рисуване и се бе отдала на подобни размисли, които бяха прекъснати от пристигането на група гости. Случи се така, че бе останала сама в къщата. Погледът й бе привлечен от притварянето на малката портичка в затревения преден двор на къщата и видя как няколко души се отправиха към входа на къщата. Сред тях разпозна сър Джон, лейди Мидълтън и мисис Дженингс, но имаше още двама, които не познаваше — един господин и една дама. Елинор седеше до прозореца и щом я видя, сър Джон остави другите да се трудят над церемонията по тропане на вратата, тръгна през тревата към нея и я накара да отвори прозореца, за да поговорят, макар че разстоянието между тях и останалите беше прекалено малко, за да не могат да се чуват едни други.

— Ами, — каза той, — ето тука сме ви довели двама непознати. Харесвате ли ги?