— Нищо, защото ти предвиди какъв ще бъде моят отговор.

— Значи ми казваш, че такова нещо може да се е случило, а може и да не е. О, Елинор, колко неразбираеми са твоите чувства! Винаги приемаш за вярно по-скоро лошото, отколкото хубавото. Очакваш Мариан да бъде нещастна, а бедният Уилъби — виновен, вместо да потърсиш извинение за него. Ти си решена да го обвиняваш само защото по време на сбогуването си той се показа не така любвеобилен както обикновено. И нима това държание не може да се обясни с невъзможността да овладее чувствата си и стремежа да ги потисне все пак, след като е сполетян от толкова дълбоко разочарование? Нима трябва да отхвърлим вероятното, само защото не сме сигурни в него? Нима не дължим нещичко на човека, за когото имаме всички основания да обичаме и никакви причини да обвиняваме? Не можем ли да допуснем съществуването на мотиви, засега необясними, но неизбежно неизвестни за момента? И в крайна сметка, в какво най-после го подозираш?

— Едва ли и аз самата мога да ти кажа. Но промяна като тази, която току-що видяхме у него, не може да не събуди подозрения за нещо неприятно. Все пак има много истина в това, че трябва да му отдадем дължимото, а и аз се стремя да бъда честна в преценките си за всеки. Възможно е той несъмнено да има основателни причини за такова поведение и аз се надявам да е така. Все пак щеше да е в неговия стил, ако ни беше казал за тези причини веднага. Похвално е да бъдеш дискретен, но не мога да си обясня как той изведнъж стана такъв.

— Не го обвинявай, че е изневерил на характера си в момент, когато това е било необходимо. И все пак съгласна ли си с правдивостта на това, което преди малко казах в негова защита? Това би зарадвало мен и би оправдало него.

— Не съвсем. Може да е уместно да скриват годежа си от мисис Смит (ако изобщо са сгодени) и ако е така, съвсем оправдано е той е да замине от Девъншир, колкото се може по-скоро. Това обаче не обяснява защо трябва да крият от нас.

— Да крият от нас ли? Мило дете, нима обвиняваш Уилъби и Мариан, че крият нещо от нас? Наистина странно, след като всеки ден ти самата ги обвиняваше в непредпазливост.

— Не се нуждая от доказателство за любовта им, а за това, че са сгодени — каза Елинор.

— За мене и двете неща са съвсем сигурни.

— И въпреки това нито един от тях не е произнесъл и сричка по този въпрос.

— Не искам срички там, където действията така открито говорят сами за себе си. Нима през последните две седмици с държанието си към всички ни не е доказал колко много обича Мариан и че я смята за своя бъдеща съпруга, а към нас чувства такава привързаност, каквато може да се изпитва само към най-близки роднини? Нима не се разбирахме великолепно? Нима всеки ден не е искал моето съгласие с поглед, обноски, внимание, нежност и уважение? Нима е възможно да се съмняваш в техния годеж, мила моя Елинор? Как изобщо можа да ти мине през ума такава мисъл! Как изобщо можа да допуснеш, че след като Уилъби знае колко го обича сестра ти, ще вземе да я напусне за месеци може би, без да й признае своята любов, възможно ли е да се разделят, без да са признали чувствата си един на друг?

— Допускам — каза Елинор, — че в полза на техния годеж говорят всички обстоятелства, освен едно — пълното мълчание и на двамата по този въпрос, а за мен това обстоятелство тежи повече от всички останали.

— Странно! Сигурно наистина имаш лошо мнение за Уилъби щом се съмняваш в отношенията им след всичко, което съществува между тях. Нима през цялото време е играл някаква роля в държанието си към сестра ти? Наистина ли смяташ, че е безразличен към нея?

— Не, не си мисля такова нещо. Сигурна съм, че вероятно я обича, наистина я обича.

— Но с доста странна обич, ако е в състояние да я остави с такова равнодушие и безотговорност по отношение на бъдещето, каквито ти му приписваш.

— Не забравяй, скъпа майко, че никога не съм считала този въпрос за решен. Изложих ти вече своите съмнения, но те са по-слаби, отколкото в началото, и някой ден може дори съвсем да се стопят. Всичките ми страхове ще изчезнат, ако се окаже, че чувствата им са взаимни.

— Наистина сериозни съмнения! Дори и да ги видиш пред олтара, ти само би предположила, че ще се женят. Неблагодарно момиче! Аз обаче не се нуждая от такова доказателство. Според мен не е станало нищо, което да оправдае подобни съмнения; никой не се е опитвал да крие каквото и да било, всичко е било открито и в реда на нещата. Не можеш да се усъмниш в това, което желае сестра ти, следователно подозираш Уилъби. Но защо? Нима той не е честен човек или може би е лишен от чувства? Забелязала ли си в него липса на последователност, която да събуди у тебе тревога? Нима той може да бъде измамник?

— Надявам се не, вярвам, че не е такъв! — извика Елинор. — Аз обичам Уилъби, наистина го обичам, и за мен е не по-малко болезнено, отколкото за тебе, да се съмнявам в неговата честност! Правя го неволно и не искам да давам воля на съмненията си. Признавам, че бях шокирана от промяната в поведението му тази сутрин, та той не се държеше както обикновено и не прие сърдечно твоята покана. Все пак това може да се обясни така, както ти предполагаш. Той току-що се бе сбогувал със сестра ми и бе видял колко е разстроена тя, а се чувства задължен към мисис Смит и се страхува да се върне тук, за да не я обиди — затова е бил разстроен и смутен като отклони поканата ти и като замина за неопределено време, защото му се е сторило, че проявява неблагодарност и че в държанието му има нещо подозрително, като се разделя с нас по този начин. В такъв случай би му направило чест да признае открито и честно какви са неговите затруднения — така поне мисля аз, а и това повече би подхождало на характера му. Все пак не искам да изглеждам тесногръда и ограничена като по такива причини възразявам срещу нечие поведение, защото това би означавало да изневеря на обичайната си способност за преценка и да се отклоня от разбиранията си за справедливост и последователност.

— В думите ти наистина има много разум. Уилъби определено не заслужава да бъде подозиран. Той не е чужд в нашия дом, макар и да не го познаваме отдавна, а и до днес никой не е казал за него нищо лошо, нали? Ако можеше да не бъде зависим и да се ожени веднага, тогава щеше да е необяснимо защо си тръгва така, без да е обяснил на момента причините за това. Случаят обаче не е такъв. В някои отношения подобен годеж не изглежда много обещаващ, защото женитбата им изглежда отложена за неопределено време и поради това е желателно да се придържа към известна дискретност.

Влизането на Маргарет прекъсна разговора им и Елинор можеше да размисли над разсъжденията на майка си, да признае в себе си верността на някои от тях и да се надява, че всички те са основателни и справедливи.

Не видяха Мариан до вечеря, когато тя влезе и безмълвно зае мястото си на масата. Очите й бяха зачервени и подути и по всичко личеше, че едва сдържа сълзите си. Тя избягваше погледите им, не можеше нито да хапне, нито да продума, а след като майка й мълчаливо стисна ръката й със съчувствие и нежност, без друго слабите й усилия да се владее не издържаха и тя избухна в сълзи и излезе от стаята.

Беше страшно потисната през цялата вечер. Не й бяха останали никакви сили, тъй като не желаеше да направи нищо, което да й помогне да се овладее. И най-беглото споменаване на нещо във връзка с Уилъби я завладяваше на момента, а колкото и отчаяно да се опитваха другите да я успокоят и колкото и малко да проговаряха, за тях беше невъзможно да я опазят от всичко онова, с което я свързваха чувствата й към Уилъби.

Глава 16

Мариан никога не би си простила, ако бе успяла да заспи първата нощ след раздялата с Уилъби. На сутринта щеше да се срамува да погледне другите в очите, ако не станеше от леглото с вид на човек, който има повече нужда да си легне, отколкото да стане. Нямаше обаче никаква опасност чувствата, които я караха да смята подобно самообладание за позор, толкова да я оставят на мира, че да заспи. Не мигна цяла нощ и плака почти през цялото време. Стана с главоболие, не можеше да говори и не пожела да хапне нищо — не допусна никакви опити да бъде успокоявана, с което непрекъснато причиняваше болка на майка си и сестрите си. Чувствата й бяха безкрайно силни!

След закуска излезе на разходка сама и заскита около село Аленхъм като остави спомените за миналото щастие да нахлуят в душата й и цяла сутрин оплакваше настоящия обрат на събитията.

Вечерта премина под знака на същата отдаденост на чувствата. Тя свиреше отново и отново всяка от любимите си песни, които бе свирила някога на Уилъби, всеки пасаж, който бе сливал гласовете им в едно и седя до пианото, взряна във всяко написано за нея от Уилъби петолиние толкова дълго, че сърцето й натежа до краен предел и не можеше да поеме повече мъка. Така тя подхранваше скръбта си всеки изминал ден. Прекарваше пред пианото часове наред като редуваше пеенето с плач и гласът й често заглъхваше в сълзи.

Не само музиката, но и книгите й помагаха да задълбочава скръбта си, породена от контраста между миналото и настоящето. Не четеше нищо друго, освен онова, което някога бяха чели заедно с Уилъби.

Все пак мъка с подобна сила не може да бъде изживявана цял живот и след няколко дни тя премина в една малко по-спокойна меланхолия, но самотните й разходки в мълчалив размисъл и другите й подобни занимания все още създаваха впечатлението, че скръбта й е по-жива от всякога.

Писмо от Уилъби нямаше, а и по нищо не личеше тя да очаква такова. Това изненадваше майка й, а Елинор отново се разтревожи. Мисис Дашууд успяваше да намери обяснение на всичко, което я безпокои и това успокояваше ако не някой друг, то поне самата нея.