— О, моля ви, мис Маргарет, разкажете ни всичко по този въпрос, — каза мисис Дженингс. — Как се казва младежът?

— Не бива да казвам, госпожо. Но знам много добре как се казва, а също и къде е сега.

— Да, да, можем да се досетим къде е той — сигурно си е у дома в Норланд. Това ще е помощникът на енорийския свещеник.

— Не, той не е такъв. Той не ходи на работа.

— Маргарет, — каза Мариан много нежно, — знаеш, че всичко това го измислихме ние и че такъв човек не съществува.

— Е, сигурно е починал наскоро, Мариан, защото съм сигурна, че едно време имаше, и че името му започва с „Ф“.

В този момент Елинор се почувства особено признателна на лейди Мидълтън, която отбеляза, че „навън вали силен дъжд“, макар да знаеше, че тази забележка не бе продиктувана от проява на внимание към нея самата, а по-скоро от отвращението на нейна светлост към лишени от изящество теми, каквито бяха така обичаните от съпруга й и от майка й груби закачки. Все пак тя започна темата, а полковник Брандън я подхвана, тъй като бе особено внимателен към чувствата на другите — така и двамата се впуснаха надълго и широко в темата за дъжда. Уилъби отвори пианото и помоли Мариан да им посвири и така след усилията на няколко души темата бе изоставена. Но Елинор не успя да се съвземе толкова лесно от паниката, в която я хвърли този разговор.

Същата вечер се разбраха кои от тях на следващия ден ще отидат до едно много красиво място на около дванайсет мили от Бартън. То принадлежеше на братовчед на полковника и без Брандън не можеха да го видят, тъй като собственикът бе заминал за чужбина и бе оставил имота в разпореждането на братовчед си. Бяха чули, че околността била изключително красива, и сър Джон, който я възхваляваше особено разпалено, можеше да служи за арбитър в случая, тъй като вече бе водил нататък разни компании — най-малко по два пъти в годината от десет години насам. Имало красиво езеро и разходката с лодка представлявала забележителна част от сутрешните развлечения. Трябваше да вземат суха храна, да наемат открити карети и всичко да стане както му е редът, когато става дума за истинска компания и развлечения.

На някои тази разходка се стори доста храбро начинание по това време на годината, а и от две седмици насам валеше всеки ден. Така че Елинор успя да убеди мисис Дашууд, която без друго бе вече настинала, на другия ден да си остане у дома.

Глава 13

Заплануваната екскурзия до Уайтуел не съвпадна с очакванията на Елинор. Тя бе подготвена да се върне от нея мокра, уморена и притеснена, но нещата се развиха още по-зле, защото изобщо не можаха да тръгнат.

Докъм десет часа всички вече се бяха събрали в Бартън Парк, където трябваше да закусят. Макар че цяла нощ бе валяло, утрото беше приятно, облаците се разпръсваха и слънцето все по-често надничаше иззад тях. Всички се чувстваха добре и в чудесно настроение, изгарящи от нетърпение да се забавляват и твърдо решени да изтърпят заради това всякакви неудобства и несгоди.

Донесоха пощата още на закуска. Между писмата имаше и едно за полковник Брандън. Той го взе, погледна го, после пребледня и излезе от стаята.

— Какво става с Брандън? — попита сър Джон.

Никой не можеше да каже.

— Надявам се да не е получил лоши новини, — каза лейди Мидълтън. — Само нещо от изключително значение би принудило полковник Брандън така внезапно да напусне масата за закуска в моя дом.

Той се върна след около пет минути.

— Надявам се, полковник, че нямате лоши новини? — каза мисис Дженингс веднага щом той влезе.

— Ни най-малко, госпожо, благодаря ви.

— Да не би да е от Авиньон? Надявам се в писмото да не пише, че положението на сестра ви се е влошило.

— Не, госпожо, от града е и е най-обикновено писмо по делови въпроси.

— Но защо то така ви разстрои, ако в него се говори само за делови въпроси? Хайде, хайде, полковник, няма да ни измамите, кажете си истината.

— Уважаема госпожо, — каза лейди Мидълтън, — опомнете се какво говорите.

— Може би се съобщава, че братовчедка ви Фани се е омъжила? — каза мисис Дженингс, без да обърне внимание на думите на дъщеря си.

— Не, наистина не е това.

— Е, полковник, тогава знам от кого е писмото. И се надявам, че тя е добре.

— Кого имате предвид, госпожо? — каза той и се изчерви леко.

— О, знаете кого имам предвид.

— Наистина съжалявам, госпожо — каза той, като се обърна към лейди Мидълтън, — че трябваше да получа това писмо точно сега, защото то се отнася до въпроси, които налагат спешното ми заминаване за града.

— За града! — извика мисис Дженингс. — Какво бихте могли да правите в града по това време на годината?

— Самият аз много съжалявам — продължи той, — че трябва да напусна толкова приятна компания, но много по-неприятно ми е да призная, че страхувам се, че без мен няма да ви пуснат в Уайтуел.

Какъв удар беше това за всички!

— Може би бележка от вас до иконома, мистър Брандън, — обади се Мариан, — ще свърши работа?

Той поклати глава отрицателно.

— Да тръгваме, — каза сър Джон. — Не трябва да отлагаме нещата, щом вече сме се наканили. Ще трябва да отложиш заминаването си до утре, Брандън, това е всичко.

— Ако можех да реша въпроса така лесно! Но не от мен зависи да забавя тръгването си с един ден.

— Ако само ни кажете по каква работа сте тръгнали, — каза мисис Дженингс, — ще видим дали заминаването ви може да бъде отложено или не.

— Ако заминете, след като се върнем от Уайтуел, няма да сте закъснели с повече от шест часа — каза Уилъби.

— Не мога да си позволя да загубя дори един час.

Тогава Елинор чу как Уилъби тихо казва на Мариан: „Някои хора просто не могат да търпят веселите компании. Брандън е точно такъв човек. Май го е страх да не настине и е измислил този номер, за да се отърве от екскурзията. Залагам петдесет гвинеи, че писмото е написано със собствения му почерк.“

— Не се съмнявам, че е така — отвърна Мариан.

— Щом решиш нещо, Брандън, — каза сър Джон, — никой не може да те разубеди, знам това открай време. Все пак се надявам да размислиш. Имай предвид, че двете госпожици Кери са дошли чак от Нютън, трите госпожици Дашууд са дошли пеша от къщата, а и мистър Уилъби е станал два часа по-рано, за да дойде с нас в Уайтуел.

Полковник Брандън отново изрази съжалението си, че е разочаровал компанията, но същевременно заяви, че заминаването му е неизбежно.

— Добре тогава, кога смяташ да се върнеш?

— Надявам се отново да ви видим в Бартън, — добави нейна светлост, — веднага щом ви е удобно да напуснете града, а ние ще трябва да отложим заминаването за Уайтуел до вашето завръщане.

— Много мило от ваша страна. Не зависи от мен обаче кога ще мога да се върна, затова не смея да се ангажирам с конкретен отговор.

— О, той трябва да се върне и ще се върне! — извика сър Джон. — Ако не се върне преди края на седмицата, аз ще отида и ще го доведа.

— Да, точно така, сър Джон, — провикна се мисис Дженингс, — и сигурно ще разберете по каква работа е ходил там.

— Не ми се ще да се бъркам в хорските работи, но предполагам, че е нещо, от което се срамува.

Един прислужник дойде да съобщи, че конете на полковник Брандън са готови.

— Няма да пътувате до града на кон, нали? — обади се сър Джон.

— Не, ще яздя само до Хонитон. Оттам ще взема пощенската кола.

— Е, щом си решил да вървиш, мога да ти пожелая приятно пътуване. Да беше си променил решението все пак.

— Уверявам те, това просто не зависи от мен.

Той се сбогува с всички.

— Ще имам ли някаква възможност да видя вас и сестрите ви в града тази зима, мис Дашууд?

— Страхувам се, че не.

— Е, тогава трябва да се сбогувам с вас за по-дълго, отколкото бих искал.

Той се поклони пред Мариан и не каза нито дума.

— Хайде, полковник, — каза мисис Дженингс — преди да си тръгнете, кажете ни по каква работа отивате там.

Той й пожела приятен ден и излезе от стаята, придружен от сър Джон.

Избухна хор от оплакване и вайкане, сдържан досега от доброто възпитание и накрая всички стигнаха до извода, че разочарованието съдържа в себе си известни предизвикателства.

— Мога да си представя по каква работа е тръгнал, — каза злорадо мисис Дженингс.

— Нима, госпожо? — извикаха почти всички.

— Да, сигурна съм, че става дума за мис Уилямс.

— И коя е мис Уилямс? — попита Мариан.

— Какво? Не знаете коя е мис Уилямс? Сигурна съм, че не може да не сте чували за нея. Скъпа моя, тя е родственица на полковника, и то много близка. Е, за да не шокирам младите дами, няма да кажа колко близка. — После сниши глас и се обърна към Елинор: — Тя му е родна дъщеря!

— Така ли!

— Точно така, и приликата им се вижда от пръв поглед! Май полковникът се кани да й остави цялото си наследство.

Сър Джон се върна и се присъедини от все сърце към вайкането по повод на така злощастно стеклите се обстоятелства, но все пак завърши със забележката, че след като така или иначе са се събрали, ще трябва да направят нещо за собственото си забавление и след известни разисквания всички стигнаха до извода, че биха могли да се забавляват единствено в Уайтуел, но в крайна сметка духът им би се примирил и с една разходка с карета из околността. Каретите бяха поръчани и тази на Уилъби дойде първа, а Мариан никога не бе изглеждала така щастлива както в мига, когато се качи в нея. Той подкара из имението много бързо и скоро каретата се изгуби от погледа на останалите. Не ги видяха изобщо до самото им завръщане, а те се завърнаха последни от всички. И двамата изглеждаха много щастливи след разходката, но казаха само, че са се движили все по алеите, докато другите сигурно са ходили нейде към хълмовете.