— Както виждам, сестра ви не допуска, че след първата любов може да има и друга.

— Да, — отговори Елинор, — тя има много романтични представи за любовта.

— Дори си мисля, че тя не смята за възможна никаква друга любов.

— Така е, струва ми се. Но не зная как успява да съчетае това с характера на собствения си баща, който се е женил два пъти. Смятам обаче, че след някоя и друга година на основата на здравия разум и умението да наблюдава хората ще започне да разсъждава по-обективно, може би тогава ще й е по-лесно да разпознава и да оправдае подобен вид привързаност.

— Може би ще стане точно така, — отговори той, — и въпреки всичко в предразсъдъците на младостта има нещо толкова хубаво, че на човек дори му домъчнява да види как те биват заменени с общоприети идеи.

— По този въпрос не мога да се съглася с вас, — каза Елинор. — Чувствата, които Мариан изпитва, са свързани с определени неудобства, които не могат се компенсират с всичкото очарование, неопитност и жизнерадост на младостта. За нещастие тя не придава никакво значение на благоразумието и ми се струва, че това най-голямо предимство, е възможно да се развие с годините, само ако тя опознае света по-добре.

Настъпи мълчание и след малко той поднови темата:

— Тя прави ли разлика между хората, които се влюбват по-късно, или смята подобно чувство за еднакво престъпно у всеки? Нима трябва хората, които са били разочаровани в избора си — независимо дали заради непостоянството на обекта на своята любов или пък по стечение на обстоятелствата — нима такива хора трябва да останат равнодушни през целия си живот?

— Бога ми, не съм запозната с разбиранията й чак в такива подробности. Зная само, че никога не е изразявала мнение, което да допуска приемливостта на едно късно влюбване.

— Това все още не означава нищо, — каза той. — Но една промяна, една истинска промяна в чувствата… Не, не искам да кажа, че желая такова нещо, защото често нежната романтика на младостта бива заменена от идеи, които са твърде банални и понякога дори опасни! Говоря от личен опит. На времето си познавах една дама, която по външност и нрав много приличаше на сестра ви. Тя разсъждаваше и преценяваше нещата по същия начин, но по стечение на нещастни обстоятелства се наложи да промени чувствата си… — той млъкна внезапно, сякаш му се стори, че е казал прекалено много и по лицето му се изписаха чувства, които дадоха на Елинор основание за определени догадки.

Тя щеше да отмине без внимание думите му за въпросната дама, ако не се бе убедила от изражението по лицето на полковника, че е изтървал някоя и друга дума в повече. Едва ли трябваше човек да напряга въображението си, за да си представи какви чувства изпитва той към нежните възпоминания от миналото. Елинор не се и опита, но на нейно място Мариан не би направила толкова малко. Живото й въображение би сглобило набързо цялата история в меланхолични образи и би я пресъздало като печалната драма на една опустошителна любов.

Глава 12

Докато разговаряше с Елинор на сутринта, Мариан й съобщи една новина, която шокира Елинор, колкото и добре да познаваше лекомислието и безразсъдството на сестра си с изключителната демонстрация и на двете черти от характера й едновременно. С огромна наслада Мариан я уведоми, че Уилъби й е подарил кон — отгледан от него самия в имението в Съмърсетшир и специално обучен да бъде язден от жена. Без да съобрази, че майка й не възнамерява да притежава кон и дори да промени решението си заради този подарък, ще трябва да купи още един за слугата и плюс всичко да построи конюшня — но без да се съобрази с тези неща, Мариан бе приела подаръка без колебание и сподели с Елинор това, като се топеше от удоволствие.

— Той смята незабавно да изпрати коняря си в Съмърсетшир за него — добави тя, — и когато конят пристигне, всеки ден ще ходим на езда. Ти също ще можеш да го яздиш. Представи си само, мила Елинор, какво удоволствие ще бъде да препускаш в галоп из хълмовете наоколо!

Наложи се Мариан да се събуди доста неохотно от този блажен сън, за да вникне в свързаните с тази история печални обстоятелства, за които отначало дори не искаше да чуе. Разноските по допълнителния слуга щели да бъдат дреболия, за него можели да вземат какъвто и да е кон, дори можели да разчитат на някой от имението, а и беше сигурна, че мама не би имала нищо против, а що се отнася до конюшнята, един най-обикновен навес би свършил работа. Тогава Елинор изрази съмнение дали е благоприлично да се приеме такъв подарък от човек, когато познава толкова малко или поне толкова от скоро.

— Грешиш, Елинор, — каза меко тя, — като смяташ, че не познавам Уилъби. Не го познавам отдавна наистина, но го познавам по-добре от всяка друго същество на света — с изключение на тебе и на мама, разбира се. Близостта не се определя от времето или от възможността да опознаеш някого — единствено предразположението има значение. За да се опознаят, на някои не биха им стигнали и седем години, а за други седем дни са повече от достатъчно. Бих се почувствала неудобно, ако приема такъв подарък по-скоро от брат си, отколкото от Уилъби. С Джон сме живели заедно от години и въпреки това почти не го познавам, а за Уилъби имам отдавна изградено мнение.

Елинор сметна за разумно да не засяга повече тази тема. Познаваше много добре характера на сестра си. Ако човек й се противопоставеше по толкова деликатен въпрос, тя още по-твърдо би отстоявала позицията си. Но ако разчита на любовта й към майка им, като изложи неудобствата от цялата тази история за една толкова нежна майка, в случай, че тя се съгласи на допълнителни разноски (както вероятно щеше да стане), Мариан щеше да престане да упорства. Тя обеща да не споменава за предложението на Уилъби пред майка им, за да не я изкуши към проява на неблагоразумна отстъпчивост, и да отклони подаръка му още следващия път, когато го види.

Мариан удържа на думата си — още същия ден, когато Уилъби дойде у тях, Елинор я чу как тихичко изразява разочарованието си от обстоятелства, поради които не може да приеме подаръка. Разказа му какви са причините за това, а те бяха такива, че за него щеше да бъде излишно да настоява повече. Очевидно той бе много загрижен и след като даде искрена изява на тази своя загриженост, добави тихо:

— Но, Мариан, конят си остава твой, макар че не можеш да го използваш още сега. Ще го пазя, докато го вземеш. Когато напуснеш Бартън и имаш собствено домакинство в постоянен дом, Кралица Маб ще е готова за тебе.

Мис Дашууд подочу всичко това, и от думите му като цяло, от тона, с който бяха произнесени, от това, че той се обърна към сестра й с малкото й име, Елинор разбра недвусмисленото значение на тази реплика и почувства колко близки бяха станали двамата и как великолепно се разбираха помежду си. В този миг тя не се съмняваше, че са сгодени и си помисли, че едва ли ще се наложи тя или пък някой от приятелите им да ги изненадат в друг подобен пристъп на откровение, за да разберат това.

На другия ден Маргарет й каза още нещо, което хвърли допълнителна светлина по въпроса. Уилъби им бе гостувал предишната вечер и Маргарет остана заедно с двамата в салона, та бе имала възможността да направи някои наблюдения. Когато остана насаме с Елинор, тя отиде при нея и каза с много сериозно изражение на лицето:

— О, Елинор! — извика тя. — Имам да ти казвам нещо тайно за Мариан. Сигурна съм, че много скоро ще се омъжи за Уилъби.

— Ти казваш това, — отговори Елинор, — почти всеки ден, откакто двамата се запознаха на хълма Хайчърч, не бе минала и седмица, когато ти обяви, че Мариан носи неговия портрет в медальона си — пък после се оказа, че това било портретът на чичо.

— Ама този път работата е друга. Сигурна съм, че скоро ще се оженят, защото той взе кичурче от косата й.

— Внимавай, Маргарет. Току-виж се оказало, че това е кичур от косата на някой негов чичо.

— Ама истина ти казвам, Елинор, това е кичур от косата на Мариан. Почти съм сигурна, защото го видях как го отряза. Снощи след чая, когато ти и мама излязохте, те започнаха да си шепнат, казаха си нещо набързо и той като че ли й се молеше, а след малко взе ножицата и отряза един дълъг кичур от косата й, дето се спускаше отзад на гърба, после го целуна, сгъна го в едно листче и го сложи в бележника си.

Елинор не можеше да не повярва на всички тези подробности, при това дошли от толкова достоверен източник, не беше и склонна да се съмнява в думите на Маргарет, защото те бяха в пълен синхрон с това, което тя самата бе видяла и чула.

Прозорливостта на Маргарет невинаги действаше в полза на Елинор. Когато една вечер бяха в Бартън Парк и мисис Дженингс я нападна с въпроса как се казва младежът, който се ползва със симпатиите на Елинор — а този въпрос отдавна дразнеше любопитството й — Маргарет погледна към сестра си и каза:

— Не бива да казвам на никого, нали, Елинор? Разбира се, всички се разсмяха, и Елинор също се опита да се засмее, но това усилие се оказа доста болезнено. Беше сигурна, че Маргарет има предвид определен човек и Елинор не би могла да понася спокойно как мисис Дженингс непрекъснато споменава името му в своите закачки.

Мариан дълбоко й съчувстваше, но тогава пламна и причини повече вреда, отколкото полза, като се обърна много ядосано към Маргарет:

— Не забравяй, че каквито и предположения да имаш, нямаш никакво право да ги казваш.

— Никога не съм имала предположения, — отговори Маргарет, — та нали ти самата ми го каза.

Това още повече развесели компанията и Маргарет изгаряше от нетърпение да каже още нещо.