Тя го разбираше и жалеше може би и защото държанието на Мариан и Уилъби непрекъснато му причиняваше болка. Те бяха склонни да подценяват достойнствата му и се отнасяха към него с определено предубеждение, само защото не беше млад и жизнерадостен като тях.

— Брандън е от онези хора, — каза веднъж Уилъби, — за които всички говорят само хубави неща и от които никой не се интересува, радват се да го видят и не си спомнят изобщо да са разговаряли с него.

— Точно това си мисля за него и аз, — възкликна Мариан.

— Ти изобщо не бива да се гордееш с такова мнение, тъй като и двамата сте несправедливи към него. В Бартън Парк всички го ценят високо, а и на мен самата не са ми необходими никакви усилия, за да разговарям непринудено с полковник Брандън — каза Елинор.

— Вие го покровителствате — отговори Уилъби, — и това определено говори в негова полза, ала високото мнение на другите за полковника може да се приеме по-скоро като упрек към него. Кой би се подложил на унижението да бъде уважаван от хора като лейди Мидълтън и мисис Дженингс, към които човек може да изпитва само безразличие?

— Може би огорчението, което му причиняват хора като вас и сестра ми донякъде се смекчава от уважението на такива като лейди Мидълтън и майка й. Ако високото им мнение за полковник Брандън не говори добре за него, вашето пренебрежение към него определено е в негова полза, защото те не са по-проницателни, отколкото вие с Мариан — несправедливи и предубедени.

— В състоянието сте да бъдете дори безогледна в стремежа си да защитите вашето протеже.

— Моето „протеже“, както го наричате вие, е много чувствителен човек, а аз винаги съм ценяла чувствителните хора много високо. Да, Мариан, човек може да чувства дълбоко нещата дори и на възраст между трийсет и четирийсет. Той познава живота, пътувал е много и има глава на раменете си. Знае много неща и умее да говори компетентно на най-различни теми, и за каквото и да съм го питала, винаги е отговарял с готовност на въпросите ми, много благовъзпитано и добронамерено.

— С други думи, — каза презрително Мариан, — ти е казал, че в Индия е горещо и комарите са твърде досадни.

— Несъмнено би го казал, ако го бях питала, но сме говорили все за неща, по които съм знаела нещичко предварително.

— Вероятно познанията му се простират чак до съществуването на набоби, стари златни рупии и паланкини.

— Смея да твърдя, че познанията му се простират много по-далеч от вашата разпаленост. И защо не го харесвате все пак?

— Не че не го харесвам. Напротив, смятам го за почтен човек, за когото се говорят само хубави неща и когото никой не забелязва, за човек, който има повече пари, отколкото може да похарчи и много повече време, отколкото идеи как да го оползотвори, и човек, който си купува по два нови сюртука всяка година.

— Можете да добавите също — извика Мариан, — че не притежава нито дух, нито силен характер, нито добър вкус. Мисленето му е лишено от всякаква оригиналност, чувствата — от плам, а гласът — от изразителност.

— Така повърхностно определяш характера му, — отговори Елинор, — и толкова силно се подвеждаш от собственото си въображение, че дори и да имам някакви забележки към него, в сравнение с твоите те са съвсем безлични и твърде незначителни. Мога само да кажа, че той е много чувствителен, високо ерудиран, с чудесни обноски и добро сърце.

— Мис Дашууд, — извика Уилъби, — не е честно да се отнасяте така с мен! Опитвате се да ме оборите с доводите на разума и да ме убедите в нещо против волята ми. Няма да стане! Ще видите, че аз съм не по-малко упорит, отколкото вие — остроумна. Имам три съвсем убедителни причини да не харесвам полковник Брандън — когато ми се ще времето да е хубаво, той казва, че ще вали, не харесва украсата на кабриолета ми и освен това не иска да купи моята кафява кобила. Ако ще ви доставя удоволствие, като ви кажа, че в известно отношение характерът му е безупречен, готов съм да призная и това. И в замяна, като награда за усилията, с които правя подобно признание, не можете да ми откажете правото да го харесвам не повече от преди.

Глава 11

Преди да дойдат в Девъншир мисис Дашууд и дъщерите й съвсем не си бяха представяли, че времето им ще бъде запълнено с толкова много ангажименти, нито пък че ще ги канят така често извън дома, ще имат толкова много обичайни гости и няма да им остава време за сериозни занимания. Но стана точно така. След като Мариан се възстанови, всички предишни планове на сър Джон за забавления в къщата и извън нея бяха приведени в действие. По това време започваха домашните балове в Бартън Парк, а и когато времето през този дъждовен октомври позволяваше, устройваха увеселения с лодки. При всяко събиране канеха и Уилъби и естествените за такива случаи лекота и непринуденост бяха точно премерени, с цел да се постигне по-голяма близост между него и семейство Дашууд, да му се даде възможност по-добре да опознае достойнствата на Мариан, да се отбележи неговото въодушевление и преклонение пред нея, и от отношението й към него да получи сигурни доказателства за нейните чувства.

Елинор не се учудваше на породилото се между тях чувство, само би искала да не го показват толкова явно, и дори веднъж-дваж се осмели да каже на Мариан, че благоразумието изисква по-голяма сдържаност. Ала Мариан се отвращаваше от всяка прикритост и смяташе, че в невъздържаността няма нищо срамно, тъкмо обратното, а и да си поставиш за цел да прикриваш чувства, в които няма нищо лошо, за нея означаваше не просто излишно усилие, а позорно преклонение на ума пред банални и погрешни идеи. Уилъби мислеше също като нея и поведението им по всяко време беше илюстрация на това им мнение.

В негово присъствие тя не можеше да погледне никой друг. Всичко, което той правеше, беше правилно. Всичко, което казваше, беше умно. Ако вечерта в Бартън Парк завършваше с игра на карти, той мамеше себе си и останалите, за да й се паднат добри карти. Ако главното развлечение бяха танците, двамата танцуваха заедно през повечето време и когато все пак се разделяха за някой и друг танц, след това гледаха да застанат един до друг и да не разговарят с никой друг. Разбира се, всички им се присмиваха заради това държание, но те не се притесняваха от закачките и сякаш изобщо не ги забелязваха.

Мисис Дашууд разбираше чувствата им и ги приемаше с топлота, поради която не изпитваше никаква склонност да възпре тази показност в отношенията им. Тя смяташе държанието им за естествен резултат от силната привързаност между млади хора с пламенни сърца.

За Мариан това бе време на щастие. Сърцето й бе изцяло предано на Уилъби и очарованието му се прехвърли върху новия им дом. Така че нежната привързаност към Норланд, която носеше в себе си още от Съсекс, започваше да избледнява — нещо, което преди бе смятала за невъзможно.

Елинор не се чувстваше толкова щастлива. Не усещаше в сърцето си такава лекота, нито пък изпитваше толкова неподправено удоволствие от различните развлечения. Те не й осигуряваха компания, която да компенсира оставеното от нея в предишния им дом и не й помагаха да мисли за Норланд с по-малко тъга. Нито лейди Мидълтън, нито мисис Дженингс можеха да й предложат разговорите, които така й липсваха, макар че последната не спираше да приказва. Тя започна да се държи с Елинор много мило от самото начало и в разговорите си да се обръща именно към нея. Вече бе успяла да разкаже неколкократно на Елинор историята на своя живот и ако Елинор също се бе впуснала в спомени, това би дало на старата дама възможност да се отпусне и да се почувства по-добре, и тогава още в самото начало на познанството им момичето със сигурност щеше да научи всички подробности за последната болест на мистър Дженингс и какво бе казал на жена си минути преди да издъхне. Лейди Мидълтън беше малко по-поносима от майка си, единствено благодарение на своята мълчаливост. На Елинор не й трябваше много време да разбере, че тази сдържаност се дължи на студенина, а не на развит ум. Към съпруга си и към майка си тя се отнасяше така, както към всички останали — затова не беше възможно, нито пък желателно да потърси някаква близост с нея. Нямаше ден, в който нейна светлост да има за казване нещо, което вече не е казвала преди. Беше неизменно вяла и скучна и дори настроението й си оставаше винаги едно и също, и макар да нямаше нищо против събиранията, които устройваше нейният съпруг — само ако всичко се правеше както трябва и ако я придружаваха децата й, по нищо не личеше, че се забавлява повече, отколкото ако си остане вкъщи сама. Присъствието й или пък разговорите с нея допринасяха толкова малко за развлеченията на останалите, че за нея се сещаха само когато тя проявеше загриженост към палавите си момчета.

От всичките си нови познати Елинор смяташе, че единствен полковник Брандън заслужава уважение заради своите качества. Той събуждаше интерес като приятел и умееше да бъде добър събеседник. За Уилъби и дума не можеше да става. Тя го харесваше и уважаваше така, както би се отнасяла към свой брат — но той беше влюбен и вниманието му бе изцяло насочено към Мариан, а и в неговото положение дори човек с много по-малко достойнства би бил добре приет. За нещастие на полковника, Мариан не го насърчаваше с нищо и Брандън намираше утеха срещу безразличието й най-вече в разговорите със сестра й.

Елинор му съчувстваше, тъй като имаше известни основания да смята, че той вече е изпитал страданията на нещастната любов. Съмненията й в това отношение се породиха от случайно изтърваните му думи, когато една вечер в Бартън Парк другите танцуваха, а по взаимно съгласие те бяха предпочели да седят и да разговарят. Той не откъсваше поглед от Мариан, а след кратко мълчание се усмихна леко и каза: