Джейн Остин - Разум и чувства

Родът Дашууд се бе заселил в Съсекс отдавна. Притежаваше обширни земи, а в средата на имота се намираше имението Норланд Парк, в което бяха живели достопочтено много поколения и заслужено се ползваха с добро име сред местните хора. Последният собственик на имението беше ерген, който доживя до преклонна възраст и в продължение на дълги години бе намерил в лицето на сестра си неизменен другар и човек, който да се грижи за къщата. Ала тя се помина десет години преди него и това предизвика големи промени в дома му — за да се утеши след нейната загуба, той покани при себе си семейството на своя племенник, мистър Хенри Дашууд, който бе законен наследник на имението Норланд и на когото старецът възнамеряваше да остави имотите си. Старият джентълмен изживяваше спокойно дните си в присъствието на племенника, жена му и техните деца. С времето той много се привърза към тях. Мистър и мисис Дашууд следяха с неотклонно внимание за изпълнението на неговите желания, като вършеха това не от пресметливост, а защото бяха добри хора. Те правеха всичко възможно да се чувства спокоен и сигурен, неща, така необходими за човек на неговата възраст, а децата им привнасяха бодрост и жизнерадост в живота му.

От предишния си брак мистър Хенри Дашууд имаше един син, а от сегашния — три дъщери. Синът, сериозен и достолепен млад мъж, бе щедро осигурен чрез майчиното си наследство. То бе значително и според завещанието той трябваше да влезе във владение на половината от сумата след навършване на пълнолетие. Скоро след това се ожени и бракът също допринесе за увеличаване на богатството му. По тези причини наследяването на имението Норланд не бе от такова значение за него, каквото беше за сестрите му, защото ако баща им не наследеше имота, момичетата оставаха почти без доходи. Майка им нямаше нищо, а бащата разполагаше само със седем хиляди лири, тъй като наследството от първата му съпруга бе отредено за техния син, а мистър Дашууд получаваше само пожизнена рента.

Старият джентълмен почина, завещанието му най-после бе оповестено, и както всяко завещание, донесе почти толкова удовлетвореност, колкото и разочарования. Старецът не бе искал да го смятат за несправедлив, нито пък за толкова неблагодарен, че да лиши племенника си от имението, но го бе завещал при такива условия, които наполовина съсипваха стойността на наследството. Мистър Дашууд се нуждаеше от имота не толкова заради самия себе си или за сина си, колкото заради съпругата и дъщерите си — и въпреки това то бе завещано именно на сина му, както и на неговия четиригодишен син — при условия, които лишаваха мистър Дашууд от възможността да осигури най-скъпите си и най-нуждаещи се същества, тъй като не получаваше право на рента от земята, нито пък можеше да продаде част от скъпоценните гори. Всичко беше оставено изцяло на едно дете, което при редките гостувания с родителите си в Норланд Парк дотолкова бе спечелило обичта на своя чичо, и то със съвсем обичайни за две-тригодишно дете неща — неправилно произнесени думички, ревностен стремеж да наложат собствената си воля, множество хитрини и не по-малко врява, че, в крайна сметка, надделяха над дългогодишните грижи и внимание от страна на мисис Дашууд и нейните дъщери. Все пак старецът не бе искал да го смятат за безсърдечен, защото оставяше по хиляда лири на всяко от трите момичета.

Отначало мистър Дашууд бе жестоко разочарован, но бидейки човек жизнерадостен и с лек характер, реши да се осланя на надеждата, че му остават още много години живот, и ако живее икономично, ще може да оставя настрана по нещичко от произведеното в земите и така не след дълго би могъл да оправи положението. Ала наследството, което без друго бе доста оскъдно и бе дошло така трудно при него, остана в негово владение само година. Той не живя много след смъртта на чичо си и всичко, което остави на жена си и дъщерите си, бяха десет хиляди лири — включително сумата от последното завещание на чичото.

Когато се разбра, че е на смъртно легло, отидоха да извикат сина му и с наложената от болестта спешност и категоричност мистър Дашууд му поръча да се грижи за интересите на своята мащеха и на природените си сестри.

Мистър Джон Дашууд не бе надарен с такава сила на чувствата като останалите членове на семейството, но бе впечатлен от заръка с подобен характер и дадена в такъв момент, затова обеща да направи всичко възможно те да се чувстват добре. От това обещание на бащата му олекна, погребаха го и едва тогава мистър Джон Дашууд можеше на спокойствие да размисли какво би било разумно и в неговите възможности да направи за тях.

Джон Дашууд нямаше лоши намерения, освен ако студенината и егоизмът не означават липса на добри намерения. Все пак той бе уважаван млад мъж и изпълняваше достойно ежедневните си задължения. Ако се бе оженил за по-добра и сърдечна жена, вероятно щеше да е по-достоен за уважение, а можеше и самият той да стане по-добър и сърдечен, но той се бе оженил много млад и все още бе много влюбен в жена си. За съжаление мисис Дашууд се оказа карикатурно копие на неговите слабости — още по-ограничена и егоистична от своя съпруг.

Когато даваше обещание на баща си, той бе имал намерение да увеличи състоянието на сестрите си, като подари по хиляда лири на всяка от тях. В този момент наистина вярваше, че е способен да направи това. Перспективата да получава по четири хиляди на година плюс редовните си доходи и останалата половина от майчиното си наследство стопляше сърцето му и той се почувства великодушен. „Да, ще им даде три хиляди лири, това би било един красив и щедър жест! Ще бъде достатъчно да живеят спокойно. Три хиляди лири! Би могъл да отдели такава щедра сума без всякакви притеснения.“ След като размишлява цял ден по този въпрос, а после още много дни, той не съжаляваше за идеята си.

Не мина много време след погребението на бащата и мисис Джон Дашууд пристигна в имението с детето и прислугата си, без да се обади предварително и без да съобщи за намеренията си. Никой не можеше да оспорва правото й да дойде, защото след смъртта на бащата къщата принадлежеше на нейния съпруг, ала нетактичността на постъпката й, и то проявена към жена в положението на мисис Дашууд, нарани обичайните за една вдовица чувства и се прие като твърде неприятна. Пък и вдовицата бе с такова изострено чувство за собствено достойнство и бе надарена с толкова щедро усещане за романтика, че всяко оскърбление от подобен характер за нея бе повод за проява на трайна неприязън, независимо кой е причината за тази обида. Госпожа Джон Дашууд никога не се бе ползвала с кой знае какви симпатии от страна на семейството на съпруга си, а и до този момент не бе имала възможност да им засвидетелства колко малко я интересува спокойствието на другите, затова при първия удобен случай реши да се прояви в това отношение.

Мисис Дашууд бе толкова уязвена от липсата на благоприличие у снаха си и така силно я презираше, че би напуснала имението завинаги още в момента на пристигането й, ако най-голямата й дъщеря не я бе убедила да размисли върху разумността на едно такова заминаване. Мисис Дашууд обичаше трите си дъщери толкова силно и нежно, че заради тях все пак реши да остане и така да избегне разрива между момичетата и техния заварен брат.

Елинор, чийто съвет се оказа толкова ефективен, беше най-голямата дъщеря. Тя бе особено проницателна и трезвомислеща в преценките си, затова, макар и едва деветнайсетгодишна, беше достоен съветник на майка си и умееше да й се противопоставя в името на общото благо, тъй като спонтанните реакции на мисис Дашууд обикновено бяха лишени от здрав разум. Елинор имаше добро сърце, беше обичлива и много чувствителна, но умееше да контролира чувствата си и това бе едно от нещата, на които майка й все още трябваше да се учи, а сестрите й бяха решили никога да не овладяват.

В много отношения Мариан бе не по-малко способна от Елинор. Тя бе умна и чувствителна, но с неподправени реакции във всяко едно отношение — и радостите, и болките при нея бяха открито демонстрирани. Тя също бе щедра, сърдечна и вълнуваща и притежаваше всички добродетели, освен едно — благоразумие. В това отношение приликата между нея и майка й бе стряскаща и дори изумителна.

Елинор със загриженост си даваше сметка за прекалената чувствителност на сестра си, докато мисис Дашууд обичаше и ценеше Мариан именно заради тази чувствителност. След смъртта на бащата майка и дъщеря се надпреварваха да покажат силата на мъката си. Агонията на скръбта, която ги бе обзела в самото начало, за тях бе желана и търсена, доброволно съживявана и пресътворявана отново и отново. И двете бяха всецяло отдадени на своята скръб, не приемаха никаква утеха и се стараеха да усилят страданието с всяка мисъл, която им даваше такава възможност. Самата Елинор също бе дълбоко потресена, но въпреки всичко успяваше да се бори със скръбта и да я преодолее с усилие на волята. Тя успяваше да се съветва с брат си, да посрещне снаха си при пристигането й и да й отдаде дължимото внимание, дори успя да внуши на майка си необходимата сила за съпротива и да я насърчи в усилията й да понесе обстоятелствата.

Най-малката сестра Маргарет беше добродушна и доброжелателна. И тя като Мариан бе твърде романтична, но й отстъпваше по интелект, пък и на тринайсетгодишна възраст все още не можеше да се равнява на сестрите си — това би било възможно вероятно в един по-късен момент от нейното развитие.