Имаше болка, но имаше и радост. Животът се случваше в напрежението между двете. Колкото и да беше несъвършен, този свят беше истински. Илюзията не беше заместник. Бих предпочела да живея труден живот от факти, отколкото сладък живот от лъжи.

Обърнах Книгата и притиснах една руна към гърба ù.

Гласът ù беше заглушен и отслабваше.

Той ще те намрази!

Това беше съкрушителен удар. Бях на един дъх от това, на което Баронс беше посветил цялото си съществуване, и му бях обърнала гръб. Бях му обещала. Бях му казала, че ще намерим начин, а го провалих. Нямаше начин да извадя само едно заклинание с такава мощ от Шинсар Дъб. Тя никога нямаше да го остави да изплува на повърхността и да ми го даде доброволно. Дори сега съжаляваше, че някога е пускала по нещо за мен, но беше поела пресметнат риск, за да ме изкуши да погледна по-дълбоко. Беше ми дала това, от което се нуждаех, за да остана жива, за да продължа да вървя напред към сливането ми с нея. За да я взема, да ù позволя да има тялото ми, да ù дам контрола. Тя вече знаеше какво искам и никога нямаше да ми го даде, освен ако не се слеех с нея напълно. Ако бях повдигнала този капак дори на сантиметър, само за бърз поглед в търсене на заклинанието, всичко щеше да приключи. Тя щеше да се настани в мен и да ме заличи. Може би някоя мъничка част от мен щеше да остане в съзнание и да крещи във вечен ужас, но нямаше да е достатъчна, за да промени нещо.

Риодан беше прав. Шинсар Дъб търсеше тяло и искаше мен. Ако трябваше да вярвам на историята ù, тя ме беше подготвила за себе си отпреди да се родя. Беше изчакала да стана перфектният приемник. Но не беше изчакала достатъчно дълго. Или може би беше чакала прекалено дълго. „Злото е напълно различно създание, Мак – беше казал Риодан. – Злото е лошо, което вярва, че е добро.“

Тогава не бях разбрала какво ми казва. Сега разбирах.

Притиснах още една руна към кориците.

Вече никога нямаше да дам покой на детето на Баронс. Никога нямаше да го освободя.

Ще те унищожа, кучко. Нищо не е свършило. Това не е краят.

Още четири руни и Шинсар Дъб замлъкна.

Седнах на петите си. Ръцете ми трепереха, бях изтощена и бузите ми бяха мокри.

Смятах да поставя ръка върху корицата, за да се уверя в това, което бях усетила – че Книгата е обуздана (поне толкова добре, колкото може да бъде, докато не я занесем в манастира), когато невидимата бариера, която задържаше Джерико, изчезна.

Озовах се в ръцете му и той ме целуваше. Можех да мисля само че съм го направила, че съм оцеляла, но на каква цена?

От деня, в който го срещнах, знаех, че той преследва само едно нещо. Беше го търсил хиляди години целеустремено.

Аз бях жена, която познаваше от няколко месеца. Какво бих могла да знача за него, в сравнение с това?


Четиридесет и девет


Шокирани от новината, че Роуина е мъртва, оцелелите членове на Убежището погледнаха Дръстан МакКелтър, който носеше Книгата, представиха се (и да, Джо беше една от тях), после свалиха защитите и отвориха коридора за достъп до залата, в която е била погребана Шинсар Дъб от самото начало.

Радвах се, че Дръстан я носи. Не исках да имам нищо общо с нея. Не исках повече да я докосвам. Ако я докоснех, щях да си спомня за заклинанието, което искаше Баронс, за това колко близо бях до него и как трябваше само да повдигна корицата и...

Поклатих глава, пропъждайки мисълта.

Бях свършила моята част. Книгата беше тук и сега беше тяхна отговорност. До манастира бях пътувала в Хамъра с клана Келтър като предпазна мярка. Беше трудно да се повярва, че всичко е почти свършило. Не можех да се отърся от усещането, че другата обувка още не е тупнала. Във филмите злодеите винаги играят още един последен ход и нервите ми бяха опънати, докато го очаквах.

Джо и останалите членове на Убежището поведоха процесията ни в недрата на каменната крепост, следвани от Риодан и другите. Друидите Келтър бяха след тях. Аз и Баронс ги следвахме, заедно с Кат и половин дузина други шийте зрящи. В’лане и неговите Сийли щяха да се пресеят всеки момент.

Наблюдавах внимателно Книгата, докато Дръстан я носеше по коридора, покрай сега замлъкналия образ на Айла О’Конър, който едва можех да погледна, към подземна зала надолу по още едни стълби в друга зала и по още едни стълби.

Спрях да броя след дузина стълбища. Беше дълбоко. Отново бях под земята.

Все очаквах Книгата някак да усети, че приближава мястото, където е била затворена толкова дълго, и да направи един последен, смъртоносен гамбит за моята душа. Или тяло.

Погледнах към Баронс.

– Нямаш ли чувството...

– Че дебелата дама още не е пяла?

Обичам това в него. Той ме разбира. Дори няма нужда да довършвам изреченията си.

– Идеи? – попитах.

– Нито една.

– Параноици ли сме?

– Вероятно. Трудно е да се каже – той ме погледна. В очите му не видях думи, но знаех, че иска да разбере какво се беше случило, докато се борех с Книгата, но нямаше да попита, преди да останем насаме. През цялото време, докато Шинсар Дъб си играеше с главата ми, той беше виждал само как стоя в мълчание с Роуина, как убивам Роуина, после как стоя в мълчание до Книгата. Илюзиите, които Книгата беше изтъкала за мен, се бяха случили само в моята глава. Битката беше останала невидима за невъоръженото око, но най-тежките битки са такива.

По целия път насам той беше като мълчалива планина от едва сдържана враждебност. От мига, в който бариерата, която го спираше, беше изчезнала, той не беше спрял да ме докосва. Поемах докосванията му жадно. Кой знае как щеше да се чувства, когато разбере, че не съм взела заклинанието.

„Не можех да стигна до теб“ – беше избухнал той. Беше ме целувал безкрайно дълго, преди да успее да проговори.

„Но ти успя – казах му. – Чувах те да ревеш. Това ми подсказа. Ти премина.“

„Не можех да те спася.“ – Изражението му беше сковано, гневно.

Аз също не можех да го спася. И не бързах да му го кажа.

„Взе ли го? Заклинанието за унищожение?“

Древни очи се бяха взрели в мен изпълнени с древна скръб. И още нещо. Нещо толкова чуждо и неочаквано, че едва не избухнах в сълзи. Бях виждала толкова много неща в очите му, откакто го познавах. Желание, развеселеност, съчувствие, присмех, предпазливост, ярост. Но никога не бях виждала това.

Надежда. Джерико Баронс имаше надежда и аз бях причината.

„Да – излъгах. – Взех го.“

Никога нямаше да забравя усмивката му. Беше го озарила отвътре.

Издишах тежко и се съсредоточих върху обкръжението ни. Под манастира имаше малък подземен град. Дори Баронс започваше да изглежда впечатлен. Широки тунели като улици се пресичаха спретнато, по-тесни улички изскачаха от тях с шеметен наклон. Подминахме огромен кошер от катакомби, за които Джо ни каза, че съдържали остатъците от всяка Велика повелителка, живяла някога. Някъде сред този лабиринт от тунели, скрита сред ред след ред мавзолеи, беше криптата на първата водачка на първото Убежище. Исках да я намеря, да прокарам пръсти по надписа, да разбера датата, в която е бил основан орденът ни. Тук долу имаше тайни, доверени само на посветените, а аз исках да знам всички.

Кат също беше член на Убежището – тайна, която не беше издала.

– Роуина щеше да ме изключи, ако ти бях казала, и нямаше да имам контрол върху вътрешните дела на ордена ни. Не можех да поема такъв риск. Добре се справи тази вечер, Мак. Тя грешеше за теб. И двете пророчества бяха срещу теб, но ти все пак се справи – ведрите ù сиви очи се забиха в моите. – Не мога да си представя през какво си минала – изражението ù говореше, че би искала да разбере и няма да чака дълго, преди да ме попита за подробностите. – Не можем да ти се отблагодарим достатъчно.

– Напротив – усмихнах ù се уморено. – Никога повече не ù позволявайте да избяга!

Пред нас внезапно настана вълнение.

Всички Сийли без В’лане току-що се бяха пресяли в близост до Риодан, Лор и Фейд.

Не бях сигурна кой е по-отвратен. Или по-убийствено настроен.

Кадифе изсъска:

– Нямате право да сте тук!

– Убийте го! – каза Риодан категорично.

– Да не сте посмели! – чух Джо да се сопва.

– Шибани феи – измърмори Лор.

– Докоснете един от тях и аз ще...

– Какво, човеко? – излая Риодан към Джо. – Какво точно ще направиш, за да ме спреш?

– Не ме предизвиквай!

– Спрете! – каза тихо Дръстан. – Книгата е на Фае и те са дошли да я видят озаптена. Това е тяхно право.

– Те са причината да се измъкне – каза Фейд.

– Ние сме Сийли, не шийте зрящи. Шийте зрящите са я пуснали.

– Вие сте я направили.

– Не сме. Ънсийли са я направили.

– Сийли, Ънсийли – за мен всички сте феи – изтътна Лор.

– Мислех, че в тази част на манастира не е възможно пресяване – казах.

– Трябваше да свалим защитите, за да допуснем всички. Има твърде много разнообразие в...

– В ДНК на всички? – попитах сухо.

Кат се усмихна.

– Поради липса на по-добра дума. Келтърови са едно, Баронс и мъжете му друго, Фае нещо съвсем различно.

„А аз?“ – исках да попитам, но не попитах. Бях ли човек? Беше ли ми казала истината Книгата? Наистина ли имах Шинсар Дъб в себе си? Беше ли оставила своя отпечатък, дума по дума, в беззащитната ми детска психика? Дали винаги я бях усещала през годините (все едно нещо у мен е сбъркано из основи) и бях направила всичко по силите си, за да я зазидам или да я потопя в тъмно, гладко езеро, за да се предпазя?