Сдържах дъха си. Книгата изкушаваше. Бях готова да се обзаложа, че не е имало ангел. Старата жена, която е трябвало да пази света от Шинсар Дъб, не беше усилила руните. Беше ги изтрила.

– Направих така, както ме инструктира ангелът. Твоята майка я пусна навън!

– Какво стана в нощта, когато Книгата избяга? Разкажи ми всичко!

– Ти си извращение! Ти си нашата гибел! – светлината в очите ù съответстваше на лукавата ù усмивка. – Аз ще умра тук, знам го, но няма да дам на такива като теб нищо. Айла беше предателка и ти си същата – тя сграбчи ръката ми и заби дребното си тяло срещу копието, извъртайки го. – А-а-а-а! – извика. Кръв шурна от устата ù.

Тя умря внезапно със зяпнала уста и широко отворени очи.

Пуснах я отвратена и отстъпих назад, гледайки я как се свлича на пода. Шинсар Дъб тупна на пода. Отстъпих назад припряно.

Зад мен Баронс ревеше. Погледнах през рамо. Крещеше и удряше невидима бариера, очите му бяха подивели.

– Всичко е наред – казах му. – Владея положението. Видях през илюзията.

Треперех. Беше ми студено и топло, и ми се гадеше. Всичко беше толкова истинско. Имах чувството, че съм убила майка си, въпреки че мозъкът ми знаеше, че не съм. За кратко бях повярвала на лъжите. И сърцето ме болеше от загубата на семейството, което никога не бях имала.

Погледнах отново към Роуина. Тя се взираше в тавана с празни очи и отпусната уста.

Шинсар Дъб лежеше между нас затворена. Изглеждаше вяла – масивен черен том с много ключалки.

Не се съмнявах, че беше избрала Роуина заради знанията ù по защитите, за да може да я внесе покрай предпазните заклинания на Баронс право в сърцето на силно защитения ни свят.

Върнах лентата назад, изолирайки момента, в който илюзията беше започнала. От мига, в който бях изскочила от Среброто, нищо не беше истинско.

Роуина и Шинсар Дъб са ме чакали в засада в книжарницата. Книгата беше забърсала ума ми, подбирайки подробности, които щях да приема за най-убедителни.

Никога не бях напускала кабинета, никога не бях последвала Баронс в задната част на магазина, нито бях седяла на дивана, нито се бях запознала с майка ми. Книгата ме беше „вкусвала“ при много случаи. Познаваше ме. И ме беше изиграла като виртуоз, прерязвайки най-съкровените ми чувства едно след друго.

Създаването на „баща“ за мен беше гениален ход. Беше съчетало спомени с копнежи и ми беше дало това, което исках най-много – семейство, безопасност, свобода от смазващите избори.

И всичко това, за да ме накара да предам амулета, да ме измами да поставя единственото нещо, способно да заблуди и двама ни, в ръцете на Роуина.

И ако бях... О, Боже, ако бях! Никога повече нямаше да разбера какво е истинско и какво не е.

Бях толкова близо да го направя, но Книгата направи две грешки. Бях я захранила с мисъл за Баронс и тя веднага го беше променила, за да го изравни с очакванията ми. После ù бях дала фалшив спомен, подсилен от амулета, и тя ми го беше изиграла обратно.

Не се съмнявах, че истинският Баронс е бил откъснат от мен през цялото време. Баронс, който беше стоял до мен в книжарницата, беше илюзия, която Книгата постоянно подръпваше, според данните, които получаваше от мен.

Почти те хванах... – измърка тя.

– Почти се брои само при ръчните гранати и подковите.

Взирам се надолу към Шинсар Дъб с черните ù корици и многото сложни ключалки. Но нещо не е както трябва. Никога не ми е изглеждала правилно.

Консултирах се със спомените си. Спомних си деня, в който Ънсийли кралят я направи. Това не беше както я беше направил.

– Покажи ми истината! – измърморих.

Когато истинската форма на Шинсар Дъб се разкри, ахнах. Изпята от плочи от най-чисто злато и късове обсидиан, тя беше изящна. От една от галактиките, в която обичаха да летят Ловците, бях призовал пурпурни камъни, които приютяваха мънички танцуващи пламъци. И въпреки че бях поставил ключалки горе и долу, те бяха декоративни, не бяха предвидени да я заключват. Моето кодиране беше достатъчна защита.

Или така мислех.

Бях я направил прекрасна. Бях се надявал красотата на подвързията ù да смекчи ужаса на съдържанието ù.

Усмихнах се тъжно. За кратко бях повярвала, че съм дъщеря на Айла. Нямах такъв късмет. Аз бях Ънсийли кралят. И отдавна беше време битката ми с моята по-тъмна половина да приключи. Според пророчеството, както го разбирах, щях да триумфирам над моето „чудовище отвътре“. Жаждата за илюзии ме беше накарала да изгубя себе си в живота, който никога не съм имала.

Свих ръце около амулета. Той блесна със синьочерна светлина. Аз бях епична личност. Бях силна. Бях създала този ужас и щях да го унищожа. Нямаше да бъда победена.

Не победена, МакКайла. Искам да се върнеш у дома.

– Аз съм у дома. Това е моята книжарница.

Това е нищо. Аз ще ти покажа чудеса отвъд твоите представи. Тялото ти е силно. Ще ме удържиш и ще живеем. Ще танцуваме. Ще се чукаме. Ще пируваме. Ще бъде велико преживяване. Ние ще К’Врукнем света.

– Няма да те удържам. Никога.

Ти беше създадена за мен. Аз за теб. Двама за чай и ч-ч-чай за двама.

– Първо ще се самоубия – ако мислех, че може да се стигне до там, щях.

И да ме оставиш да спечеля? Ти ще умреш и ще ме оставиш да властвам? Позволи ми да те насърча!

– Ти не искаш това и го знаеш.

Какво мислиш, че искам, сладка МакКайла?

– Искаш да ти простя.

Не се нуждая от опрощение.

– Искаш да те приема обратно.

Вътре, сладкишче, да ме приемеш вътре. Топла и мокра, както сексът е топъл и мокър.

– Ти искаш да си кралят. Искаш отново да ни превърнеш в зло.

Зло, добро, създай, унищожи. Жалки умове. Жалки пещери. Време, МакКайла. Времето опрощава.

– Времето не определя действието. Времето е безпристрастно, никога не осъжда, нито опрощава. Действието съдържа намерение, а намерението е там, където лежи определението.

Отегчаваш ме с човешкия закон.

– Просвещавам те във вселенския закон.

Осъждаш ме за зло намерение?

– Недвусмислено.

В твоите очи аз съм чудовище.

– Абсолютно.

Аз трябва да бъда... как го казвате? Отстранена?

– За това съм тук.

Токава каква ще бъдеш ти, МакКайла?

– Разкаян крал. Аз се лиших от злото си, затворих те преди и ще го направя отново.

Колко си забавна!

– Смей се колкото искаш!

Вярваш, че ти си моят създател?

– Знам, че съм.

Сладка моя МакКайла, толкова си глупава! Ти не си ме създала. Аз създадох теб.

Мраз се спуска по гръбнака ми. Гласът ù излъчва задоволство и подигравка, сякаш ме гледаше как съм се засилила към влакова катастрофа и се наслаждаваше на всяка минута. Свих очи.

– Не си падам по обсъждането кокошка – яйце. Твоето зло не ме е направило крал. Аз бях крал и станах зъл. Помъдрях, изхвърлих злото от себе си и го затворих в книга. Ти не трябваше да живееш. И планирам да коригирам това.

Не кокошки и яйца. Човешка жена. И ти – малък ембрион.

Устата ми се отвори за остроумен отговор, но се поколебах.

От всички лъжи, които беше изтъкала дотук, тази съдържаше малко истина. Защо?

Това, което ти казах преди, беше истина. Взех Айла, за да избягам от манастира. А тя беше бременна. Не очаквах да те намеря в нея. Не знаех как се копират хората. Докато я използвах, за да убие другите хора, които се бяха осмелили да ме задържат – МЕН, заключена в студен каменен вакуум от небитие за цяла вечност, имаш ли представа какъв АД беше това? – и ето те теб. Чудото. Недоразвит живот в тялото ù. На мое разположение. Възхищавах се на красотата ти. Неоформена, освободена от скрупули, неспъвана от човешки слабости. Твоята раса е обсебена от греха. Вие се оковавате сами за позорния стълб, защото се страхувате от небето. Тези окови, тези ограничения правят телата, които вземам, толкова крехки, разкъсват ги на парчета скоро след като ги овладея.

Но ти беше различна. Ти копнееше, ти спеше, ти сънуваше, но беше чиста. Не познаваше правилно или грешно, ти беше празна. Ти не ми се съпротиви. Беше отворена. Аз те изпълних. Настаних се вътре в теб, копирах себе си и оставих копието там. Ти си мое дете. Ти боза от моята гръд, МакКайла. Аз бях майчиното ти мляко. Аз ти дадох защити срещу света. В онзи ден, преди тялото ти да може да се издържа самостоятелно, преди дори да имаш възможност да направиш нещо толкова глупаво и дребно, като да станеш човек, аз те обявих за моя. Аз те родих. Не Айла.

– Лъжеш. Аз съм кралят – казах решително.

Ти търсиш истината. Можеш ли да я приемеш?

Не казах нищо.

Истината е вътре в теб. Винаги е била. Тя е там, в единственото място, където отказваш да отидеш.

Присвих очи. Може би се бях поздравила твърде рано за подчиняването на вътрешното ми чудовище. „Не говори с него, красиво момиче! – ми беше казало момчето със замечтани очи много отдавна в „Честър“, много преди да срещна фар дорка. – Никога не говори с него!“ Зачудих се дали не беше имал предвид Шинсар Дъб тогава. Твърде късно. Бях затънала до кръста в подвижни пясъци. Борбата само би ускорила пропадането ми.

Винаги си вземала само това, което предлагах, което оставях да се носи по повърхността. Гмурни се, МакКайла! Докосни дъното на твоето езеро. Ще ме намериш там долу да блестя в цялата си слава. Вдигни капака ми! Разбери истината за съществуването си! Ако аз съм зло, ние сме зло. Ако аз трябва да бъда „отстранена“, значи и ти трябва. Няма и една присъда, която можеш да изречеш за мен, която да не трябва да приложиш за себе си. Няма смисъл да се бориш с мен. Ти и аз сме едно и също. Ти не си кралят, ти си мое копие. Винаги си била. Винаги ще бъдеш. Не можеш да ме изпразниш. Аз съм твоята душа.