Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Погледнах към Айла. Сините ù очи блестяха от непролети сълзи.

– Послушай баща си! – каза тя. – Никога повече няма да си сама, скъпа. Дай ми амулета! Освободи се от теглото и ме остави да го нося вместо теб! Тази битка никога не е била твоя.

Погледнах към Баронс. Той ме наблюдаваше. Познавах го. Никога нямаше да ме принуди.

Погледнах отново. Кого заблуждавах? Разбира се, че Баронс щеше да се опита да ме принуди. Той искаше заклинанието за разваляне, за да сложи край на живота на сина си. Беше го търсил през почти цялото си съществуване. Той щеше да удря с крак, да спори и да реве. Не се беше приближил толкова до Книгата, само за да ми даде възможност да вземам собствени решения.

– Не го прави! – изръмжа той. – Ти обеща.

– Шинсар Дъб влезе в града – каза Айла просто. – Трябва да решиш.

Аз също можех да я усетя. Тя летеше към нас, сякаш знаеше, че ако побърза, може да ни свари със свалени гащи. Аз бях нерешителна, а неспособността ми да се обвързвам излагаше всички нас на опасност.

Тръгнах към Айла, усуквайки веригата през пръстите си. Как бих могла да приема, че няма да се бия в тази битка? Бях се подготвяла за нея. Бях готова. Но тя стоеше тук и ми казваше, че няма нужда да се тревожа. Аз нямаше да обрека света на гибел и нямаше нужда да го спасявам. Други се бяха подготвили за този момент и бяха по-квалифицирани.

Сюрреалистичното чувство се върна. И какво беше това бръмчене в ухото ми? Продължаваше да ми се струва, че Баронс реве, но всеки път, щом погледнех към него, той не казваше и дума.

– Трябва ми едно заклинание от Книгата – казах.

– След като бъде заключена, можем да вземем каквото искаш. Питър знае Първия език. Така се запознахме с баща ти – работехме по древни свитъци.

Взирах се в лицето, което толкова много приличаше на моето, но беше по-старо, по-мъдро и по-зряло. Исках да го кажа, нуждаех се да го кажа поне веднъж. Можеше никога повече да нямам възможност.

– Майко – опитах думата на езика си.

Боязлива, сияйна усмивка изви устните ù.

– Скъпа моя сладка МакКайла! – възкликна тя.

Исках да я докосна, да бъда в ръцете ù, да вдишам аромата на майка ми и да знам, че сме свързани. Съсредоточих се върху единствения си спомен за нея, който беше дълбоко заровен до този момент. Съсредоточих се върху него и започнах да мисля колко ценен е той. Започнах да мисля колко невероятно е, че съм го подтискала през всички тези години и как детският ми ум е запечатал един-единствен кадър – Айла О’Конър и Питър, които се взираха в мен със сълзи в очите. Те стояха до един син вагон и ни махаха за сбогом. Изливаше се проливен дъжд и някой беше опънал яркорозов чадър със зелени картонени цветя над моята бебешка количка, но вятърът беше донесъл ледена мъгла под него. Аз размахвах ръчички, беше ми студено и плачех, а Айла внезапно се хвърли към мен, за да затъкне одеялото по-сигурно под тялото ми.

– О, скъпа, това беше най-трудното нещо, което трябваше да направя в онзи ден под дъжда. Да ви оставя. Когато подпъхнах одеялото, толкова отчаяно исках да те грабна и да те задържа при нас завинаги.

– Помня чадъра – казах. – Мисля, че той е причината за любовта ми към розовото.

Тя кимна и очите ù блестяха.

– Беше яркорозов със зелени цветя.

Сълзи опариха очите ми. Взирах се в нея за момент, запаметявайки лицето ù.

Айла разтвори ръце.

– Моята дъщеря! Моето красиво малко момиче!

Горчиво-сладки емоции ме заляха, докато се отпусках в обятията на майка ми. Когато ръцете ù се затвориха топли и утешаващи около мен, започнах да плача.

Тя погали косата ми и прошепна:

– Тихо, скъпа! Всичко е наред. Баща ти и аз сме тук сега. Няма нужда да се тревожиш за нищо. Всичко е наред. Отново сме заедно.

Заплаках по-силно. Защото можех да видя истината. Понякога тя е в дефектите.

А друг път е в прекаленото съвършенство.

Ръцете на майка ми бяха около врата ми. Тя миришеше добре, като Алина – на свещи с аромат на праскови и сметана и на парфюм.

А аз нямах нито един спомен за тази жена.

Не беше имало син вагон. Нито розов чадър. Нито дъждовен ден.

Измъкнах копието от кобура и го прекарах между телата ни.

Право в сърцето на Айла О’Конър.

Айла вдиша рязко и болезнено и се вкочани в ръцете ми, вкопчена във врата ми.

– Скъпа? – сини очи се взираха в мен, празни и объркани. Тя беше Айла.

– Ти, тъпа малка кучка! – сини очи се взираха в моите, свирепо интелигентни, разгневени, твърди от ярост. Тя беше Роуина.

– Как можа да ми го причиниш? – извика Айла.

– Само ако те бях убила онази нощ в пъба! – обагрена в кръв слюнка пръскаше от устните на Роуина.

– МакКайла, моя скъпа, скъпа дъще, какво направи?

– О, и заради теб се случи всичко това! – изплю Роуина. – Вие, проклети скапани О’Конър, не носите нищо, освен проблеми и беди на всички нас!

Усетих как краката ù се подкосяват, но тя се държеше за раменете ми и не пускаше. Беше корава стара жена.

Потреперих. Не бях говорила с Айла. Беше Роуина, която носеше Шинсар Дъб и беше обсебена от нея. Но сега умираше и способността на Книгата да поддържа убедителна илюзия умираше с нея. Тя просвятваше напред-назад между илюзията за Айла и реалността с Роуина.

– Ти ли уби сестра ми? – разтърсих старата жена толкова силно, че косата ù се изплъзна от стегнаия кок.

– Дани уби сестра ти. А двете винаги се сдушвахте. О, представям си, сега имаш други чувства към нея! – тя се изкикоти.

Използвах Гласа.

– Ти ли ù нареди да го направи?

Тя се загърчи, устата ù се разкриви. Не искаше да ми отговоря. Искаше да страдам.

– Д-дааа! – избухна думата с неохотно съскане. Бях се надявала да е така.

– Използва ли умствена принуда, за да я накараш да го направи?

Ченето ù се стегна и очите ù се присвиха до цепки. Повторих въпроса, разтърсвайки прозорците с многопластовия гръм на принудата.

– Д-даа! Беше мое право. Затова ми е даден такъв дар! И умението да го използвам. То изисква полагането на много неуловими команди, познанието точно къде да побутнеш. Никой друг не би могъл да го направи – тя ме изгледа самодоволно, горда от себе си.

Направих гримаса и погледнах встрани, останала без думи от ужаса, който изпитах.

Ето я най-накрая – истината за убийството на сестра ми. Най-после знаех какво се беше случило с Алина.

Денят, в който беше открила, че Даррок е лорд Господар, същият ден, в който ми се беше обадила разплакана и беше оставила съобщение, беше денят, в който е била убита. Но изобщо не поради причините, поради които аз мислех, че е убита. Ако не беше Роуина, Алина щеше да преживее онзи ден.

Щях да си взема нов телефон, да ù се обадя след няколко дни и тя щеше да отговори. Животът щеше да продължи за двете ни. Тя и Даррок вероятно отново щяха да се съберат и кой знае как можеше да се обърнат нещата? Съобщението ù беше подвеждащо от самото начало, но тя не беше имала представа, че тази стара жена е неин враг.

Тази кучка, тази намесваща се тиранка, която вярваше, че е нейно право да използва „таланта“ си, за да принуди едно дете да убие, беше наредила на Дани да отведе Алина в тъмната уличка, за да бъде убита.

Ръцете ми трепереха. Исках да я убия по същия начин.

Дали Роуина беше уточнила чудовищата, които Дани трябва да намери и с които да остави Алина? Беше ли настояла Дани да остане и да гледа, докато се свърши? Беше ли умолявала Алина? Аз бях принудена да искам секс. Дани беше принудена да убие. Моята сестра. На тринайсет. Не бих могла да си представя какво е да се гледаш как убиват някого, когото не си искала да убиват. Дани беше ли познавала Алина? Беше ли я харесвала? Но е била заставена да я убие все пак?

– Опитах се да убия и теб в онази килия, когато беше безмозъчна курва, но ти не умираше! Прерязах ти гърлото. Задуших те. Изкормих те. Отрових те! Но ти се връщаше. Накрая излях боя върху защитите, за да им позволя да те вземат и да те унищожат.

– Ти си изляла боя върху... Щяла си да ме върнеш на принцовете? – бях поразена. Тя се беше опитала да ме убие. Не го бях сънувала. Избутах и двете мисли от ума си. Исках отговори, а изглеждаше, че тя няма да остане жива още дълго. Гласът отекна от мен, отразявайки се от стените.

– Защо уби Алина?

– Малоумна ли си? Тя общуваше с врага! Шпионите ми я бяха проследили до къщата му и го бяха видели с Ънсийли! Беше достатъчна причина. А после го имаше и пророчеството. Щях да я убия при раждането, ако можех. Ако знаех, че е още жива, щях да я намеря.

– Знаеше ли коя е тя, когато я уби? Знаеше ли, че е дъщеря на Айла?

– О, разбира се – каза тя подигравателно. – Накарах Дани да я подмами при нас, когато момичетата ми казаха, че са забелязали необучена шийте зряща, така както я пратих за теб! Алина Лейн се представи тя, но в мига, в който я видях, аз разбрах коя е. Айла в плът и кръв, ясно като бял ден. И моята Кейли беше мъртва заради нея! – исках да я удуша с голи ръце, да изтръгна дъха ù. Отново и отново.

– Знаеше ли коя съм аз, когато ме видя в онази първа нощ?

Разтревожен поглед сбърчи веждата ù.

– Беше невъзможно. Ти не можеше да съществуваш. Не си била родена. Щях да знам, ако Айла беше бременна. Жените говорят. Никой никога не е споменал и дума за това.

– Как се измъкна Книгата? – настоях.

Лукава светлина пламна в очите ù.

– Мислиш, че аз съм я пуснала. Не съм направила такова нещо. Аз върша работата на ангелите! Един ангел дойде при мен и ме предупреди, че заклинанията, които я държат, са отслабнали. Заповяда ми да вляза в забранената зала и да подсиля руните. Само аз можех да го направя. Трябваше да бъда смела. Трябваше да бъда силна. Аз виждам, служа и защитавам! Винаги съм била до моите деца!