– Остави Фиона жива – напомних.

– Тя ядеше Ънсийли. Беше различна.

– Айла успя да я откъсне от тялото си – каза Питър. – Тя е единствената, за която знаем, че е успяла да се съпротивлява. Накрая Книгата изскочила от нея, докато е била още жива, и е завладяла друг, по-незаинтересован домакин.

Баронс изобщо не изглеждаше убеден.

– Но не преди да я накара да убие повечето от Убежището.

– Не съм казвала, че беше лесно – каза Айла тихо и очите ù потъмняха от припомнената скръб. – Мразя това, което ме накара да направя. Живея с това всеки ден.

– Но тя винаги успява да ме намери – възразих.

– Усеща кръвната ти линия, търси мен – каза Айла.

– Но аз имам ключова роля – казах вкочанено. Нямах ли? Толкова бях уморена да не знам мястото си.

Щях ли да обрека света на гибел? Бях ли наложницата? Бях ли Ънсийли кралят? Бях ли изобщо човек? Аз ли бях тази, която трябваше да погребе повторно Книгата?

Отговорът на всички въпроси беше „не“. Аз бях просто Мак Лейн, която се мотаеше наоколо, пречкаше се много и вземаше тъпи решения.

– Имаш, скъпа – каза Айла. – Но това не е твоята битка.

– Твоята съдба ще се решава в друг ден – каза Питър. – Това е едва първата от много битки, в които ще бъдем призовани да се бием. Очакват ни тъмни времена. Дори Книгата да бъде задържана, все още остава въпросът със стените между световете. Те не могат да се построят отново без Песента на Сътворението. Ние трябва да се справим с това, което е предопределено за нас – той се усмихна. – Братята ти също имат таланти. Нямат търпение да се запознаят с теб.

– О, МакКайла, отново ще бъдем семейство! – каза Айла и започна да плаче. – Това е единственото, което някога съм искала.

Погледнах Баронс. Изражението му беше мрачно. Погледнах отново Питър и Айла. Аз също бях искала единствено това. Не бях кралят. Бях родена. Бях личност със семейство. Не можех да го проумея. Но сърцето ми вече се опитваше.

Дори ако изключим частта с възстановяването на семейството, Баронс не одобряваше промяната в плана. Аз също.

Бяхме прекарали месеци, подготвяйки този момент, а сега, в навечерието на битката, пристигаха моите биологични родители и ни казваха, че вече не сме необходими. Те щяха да проведат войната и да я довършат.

Ядосах се.

– Можете ли да я проследите? – попита Баронс.

Отговори Питър:

– Айла може. Но Книгата също може да я усети, затова беше много опасно Айла да дойде в Дъблин, докато не бяхме сигурни, че МакКайла има амулета.

– Откъде знаете, че е в мен? – попитах.

– Майка ти каза, че е усетила да се свързваш с него тази нощ. Дойдохме веднага.

– Мисля, че усетих да се свързваш с него веднъж преди, в началото на октомври миналата година – каза Айла, – но чувството изчезна почти толкова внезапно, колкото се появи.

Примижах.

– Аз наистина го докоснах миналия октомври. Откъде знаеш това?

– Нямам представа – каза тя просто. – Усетих съединяването на две велики сили. И двата пъти усетих теб, МакКайла. Усетих моята дъщеря! – лицето ù се сгърчи. – Усетих и Алина веднъж – тя се загледа настрани към студената камина, после потрепери. – Тя умираше. Може ли да запалим огън?

– Разбира се – каза Питър моментално. Той се вдигна и тръгна към камината, но Баронс го изпревари. Изгледа Питър свирепо.

Може би имаш претенции към жената – казваха очите му – но недей да правиш грешка! Момичето и шибаната камина са мои!

След един дълъг момент Питър сви рамене и се върна при дивана.

– Ще преспим с това – каза Баронс. – Вървете си сега! Ще се свържем с вас утре.

Питър изсумтя.

– Не можем да си тръгнем, Баронс. Това трябва да свърши тук, тази вечер, по един или друг начин. Няма време за губене.

Не можех да спра да гледам Айла. Имаше нещо в лицето ù. Караше ме да мисля за Роуина. Предполагам, защото старата жена ни беше преследвала толкова дълго.

– Защо трябва да свърши тази вечер?

Айла ме изгледа странно.

– МакКайла, не я ли усещаш?

– Да усещам ка-... – спрях. Не се бях опитала да я усетя. Бях заглушавала „звука“ на сетивата си на шийте зрящ толкова дълго, че беше станало инстинкт. – О, Боже! Шинсар Дъб се е отправила право към нас – отворих сетивата си колкото можах. – Тя е... различна – погледнах към Айла, която кимна. – По-силна. Сякаш е напомпана и е готова. Тя е чакала това – очите ми се разшириха. – Отново има самоубиец с бомба и ще прати всички ни в ада, ако не я спрем!

– Тя знае, че съм тук – каза Айла. Лицето ù беше бяло, но очите ù бяха присвити от решителност, която разпознах. Бях я виждала на собственото си лице. – Всичко е наред – каза тя със стегната усмивка. – Аз също съм готова. Може да е откраднала децата ми и да е разкъсала семейството ми преди двайсет и три години, но тази вечер ние ще го съберем отново.

Питър и Айла се извиниха за момент и се отдалечиха, говорейки с приглушени, настоятелни гласове.

Седях на дивана с Баронс и ги гледах. Това беше толкова сюрреалистично. Сякаш бях минала през някое Сребро в алтернативна реалност с щастлив завършек. Беше нещо, което исках много – семейство, безопасно убежище и някой друг да поеме отговорността за спасяването на света.

Тогава защо се чувствах толкова изпразнена и не на място?

Усещах Книгата да приближава навън в нощта. Беше забавила ход по някаква причина, почти беше спряла. Чудех се дали сменя „превоза“. Може би беше намерила по-добър.

Въпреки всичко, което бях мислила за семейството си, въпреки любовта ми към Джак и Рейни, се чувствах странно, когато гледах биологичните си родители. Знанието, че не са искали да ме дадат, беше освободило някакъв възел на напрежение, който дори не знаех, че нося. Предполагам, част от мен се е чувствала като дяволското дете, от което всички се страхуват, което е било отпратено, защото никой не е искал да убива бебе. Но моите родители са били там някъде през всички тези години, аз и Алина сме им липсвали, копнеели са за нас. Те не са искали да се откажат от нас, направили са го само заради нашата безопасност. Ние имахме връзката майка-дъщеря. Щяхме отново да сме семейство. Имах толкова много въпроси!

– Не вярвам и на едно скапано нещо за тях – каза Баронс. – Това са глупости.

Баронс беше суперпараноичен. Той предпочиташе израза „суперсъзнателен“. Не бях изненадана, когато го чух.

– Наистина ми е трудно да повярвам – промърморих.

– Тогава недей!

– Погледни я, Баронс! Тя е жената, която ме спираше в манастира, последната водачка на Убежището. Жената, която си откарал онази нощ. За Бога, ние си приличаме!

Когато пристигнах в Дъблин, не приличах на нея. Бях мека и закръглена и все още имах бебешката пухкавост в лицето. Сега бях като нея – по-зряла, по-слаба, лицето ми не беше толкова кръгло и чертите ми бяха по-отчетливи.

Той хвърли поглед от мен към нея.

– Може да е братовчедка.

– Може също така да е и майка ми – казах сухо. – И ако е, аз не съм Ънсийли кралят – от раменете ми паднаха безбройни грехове. Вярата, че съм основният злодей, отговорен за толкова много извратени раждания и милиарди убити, беше смазващ товар. – Може би те са прави, Баронс. Може би това никога не е било моя битка. Може би с Алина просто сме попаднали под кръстосания огън. Книгата ни е усетила като част от нейната кръвна линия и ни е измъчвала, провалила е живота ни.

– Дани уби Алина – напомни той остро.

Защо трябваше да ми го припомня сега? Обърнах се да му се намръщя.

Той се взираше в мен с разкривено лице, тъмните му очи бяха диви и крещеше името на Роуина толкова силно, че се изненадах, че прозорците не са се пръснали.

Примигнах. Той отново беше просто Баронс. Гледаше ме странно.

– Добре ли си?

– Какво каза току-що?

– Попитах добре ли си.

– Не, какво каза преди това?

– Казах, че Дани е убила Алина заради Роуина, никога не го забравяй! Какво има? Бяла си като платно.

Поклатих глава засрамена. После трепнах и обърнах рязко глава към прозореца.

– О, не! – Шинсар Дъб беше започнала отново да се движи. Бързо.

– Тя идва! – извика Айла в същия момент.

– Още колко? – попита Питър.

– Три минути, може би по-малко. В кола е – каза Айла.

Трябваше да знам дали и двете я усещаме в една и съща посока. Двете заедно щяхме да бъдем по-трудни за заблуждаване. Нямаше да позволя това, което стана последния път, когато се опитахме да я хванем, да се случи отново.

– Къде я усещаш?

– Северозапад. На пет километра най-много.

Отдъхнах си. Точно там я усещах и аз.

– Коя част от това място е най-силно защитена? – попита Айла Баронс.

Той я изгледа странно.

– Цялата.

– Какъв е планът? – попитах.

– Трябва да дадеш амулета на майка си – каза Питър.

Докоснах веригата около врата ми и погледнах към Баронс. Той вдиша бавно и отвори уста. Тя се разтегна широко в беззвучен рев.

Примигнах и отново погледнах. Той беше сдържан и изискан както винаги.

– Трябва ти да решиш – каза.

Почувствах се странно. Мак 1.0, барманка, мечтателка и професионална почитателка на слънцето нямаше да иска нищо повече от това да предаде цялата отговорност на друг. Не тя да се грижи за някой, а някой за нея. Вече не познавах тази жена. Обичах да вземам трудните решения и да се бия в името на доброто.

Мисълта да отстъпя отговорността на някой друг ме караше да се чувствам все едно съм изключена от най-важната част от живота ми.

– МакКайла, времето е от съществена важност – каза Питър тихо. – Вече няма нужда да се биеш. Ние сме тук сега.