Седя на плота, докато ми прави омлет. Ненаситна съм в тяло и душа. Горя повече калории, отколкото мога да изям.

Той готви гол. Възхищавам се на гърба и раменете му, на краката му.

– Намерих второто пророчество – казвам му.

Той се смее.

– Защо винаги ти отнема толкова време, да ми кажеш важните неща?

– Ти ли го казваш? – питам сухо.

Той плъзва чинията пред мен и ми подава вилица.

– Яж!

Когато свършвам, казвам:

– Имаш амулета, нали?

Той прехапва езика си за миг и ми показва всичките си зъби. Сякаш казва:

Аз съм най-големият и най-лошият задник и имам всички играчки.

Връщаме се в спалнята и аз вадя страницата от дневника на Лудата Мори и картата таро от джоба си.

– Къде каза, че си намерила това?

– В „Честър“. Момчето със замечтани очи ми я даде.

– Кой?

– Добре изглеждащ барман на колежанска възраст.

Гледам го. Погледът му е студен.

Ако искаш такъв живот, се разкарай от дома ми сега! – казват очите му.

– Изобщо не като теб, Баронс.

Той се отпуска.

– И кой е той? Виждал ли съм го някога?

Казвам му кога и къде и му го описвам, а той изглежда объркан.

– Никога не съм виждал хлапето. Виждал съм възрастен мъж с тежък ирландски акцент да налива питиета няколко пъти, когато идвах да те взима, но никой с това описание.

Свивам рамене.

– Въпросът е, че е твърде късно първото пророчество да бъде изпълнено – подавам му страницата. – Даррок беше убеден, че той е този, който може да използва амулета. Но аз четох превода и, изглежда, че може да си ти или Дагиъс. Или още куп мъже.

Баронс взима пергамента от мен и го преглежда.

– Защо е мислил, че е той?

– Защото пише: той, който не е каквото е. А Даррок е бил Фае.

Той го обръща, поглежда превода на Даррок, после обратно пророчеството на Лудата Мори.

– Даррок не говореше древен ирландски, когато го обучавах, и ако го е учил след това, не го е научил много добре. Преводът му е грешен. Диалектът е рядък и родът е неутрален. Тук пише: това, което е обсебено... или населявано...“

– Това пише и в първото пророчество.

Той ме поглежда и вдига вежда. Отнема ми миг да разгадая изражението му.

– Мислиш, че съм аз – някак това не ме изненадва. Сякаш част от мен винаги е знаела, че ще дойдем до това: аз срещу Шинсар Дъб, победителят взима всичко. Намирисва на съдба. Мразя съдбата. Не вярвам в нея. За съжаление кучката вярва в мен.

Той отива до сейф зад картината, върху която бях гледала как трепкат пламъците на свещи по-рано, и вади амулета. Той е тъмен в ръцете му.

В мига, в който ме доближава, амулетът пулсира слабо.

Посягам се към него. Той пламва, когато го докосвам. Сякаш мястото му е в ръцете ми. Исках го от мига, в който го видях за първи път.

– Ти си неизвестната, Мак. Това мисля още от началото. Това нещо мисли, че си епична личност. Аз също.

Голям комплимент. Обвивам амулета с ръце. Познавам това парче. Обръщам се навътре, търся. Научих толкова много тази вечер, за него, за себе си. Чувствам се безстрашна в това място. Нищо не може да ме докосне, нищо не може да ми навреди много. Усещам се по-спокойна, отколкото съм се чувствала от много време. Ако мога да го използвам, ако мога да намеря заклинанието, с което да унищожа сина му, мога да сложа край на страданията им.

Покажи ми истината! – казвам и отърсвам капаците си. Спирам да се налагам върху истината, за да я променя, и оставям истината да се наложи върху мен. От какво съм се крила? Какви чудовища ме дебнеха и чакаха търпеливо да погледна към тях?

Затварям очи и отварям ума си. Частици от забравени времена проблясват покрай мен толкова бързо, че виждам само мъгла от цветове. Доверявам се на сърцето си да ме отведе там, където трябва да отида, и да ми каже кога да спра.

Картините забавят ход, стават статични и аз съм на друго място, в друго време. Толкова е истинско, че мога да подуша аромата на рози наблизо. Обичам аромата им, защото ме кара да мисля за нея. Държа рози навсякъде. Оглеждам се наоколо.

Аз съм в лаборатория.

Крус го няма.

Гледах го как излиза.

Той ме обича, но обича себе си повече.

Довършвам четвъртия амулет без него. Първите три бяха несъвършени. Този прави това, което искам да прави.

Балансира везните между нас.

Тя ще блести толкова ярко в нощното небе, колкото блестя и аз. Гигантите се чифтосват с гиганти или с никого.

Ще го занеса на любимата си лично.

Не мога да я направя Фае, но ще ù дам цялата наша сила по друг начин.

Може би съм глупак да ù давам амулет, способен да изтъче илюзия, която може да изкуси дори мен, но вярата ми в моята любов не познава граници.

Крилата ми се влачат по пода, когато се обръщам. Аз съм огромен. Аз съм единствен. Аз съм вечен.

Аз съм Ънсийли кралят.


Четиридесет и четири


Виолетовият мрак спуска твърдите си ръбове.

Тази мисъл ще се хареса на Дансър. Той е поет, много е як с думите. Написа нещо оня ден за унищожаването на часовниците, които ни объркват, държат ни заседнали в миналото и затова не можем да живеем пълноценно. В моето минало имаше нещо, което не ми позволяваше да живея пълноценно, но сега тя знае и аз казвам: „Добре, разкарайте това от главата ми!“.

Мърдам се неспокойно, взирам се надолу към КДБ. Отпред има паркирана лимузина. Спря преди часове и не е помръднала от тогава. Не видях кой излезе. Някой е променил табелата. Сигурно е Мак и това ме разсмива, но не се смея от сърце, както преди. Вместо това преглъщам.

Не е като да не се опита да ме убие.

Но аз няма да умра, така че...

Ето ни тук.

Явно, някой ще трябва да го преглътне.

Наблюдавам мястото от дни. Наблюдавам наблюдаващите. Всички са изнервени. Дъвчат се един друг.

Книгата откачи онзи ден. Превърна някакъв в самоубийствена бомба, накара го да влезе право в „Честър“. Много хора умряха в опитите си да го изведат оттам и гръмнаха, когато бомбата гръмна. В манастира са параноични. Мислят, че те са следващите. Никой не може да проследи нещото, защото Мак изчезна.

Както и Баронс.

Без тях сме заникъде. Никой не може да усети Книгата, докато не ни връхлети. Дансър смята, че някой ден ще предизвика ядрен взрив и ще довърши всички ни. Той казва, че трябва да я спрем бързо.

Наблюдавам книжарницата със свити колене, обвила ръце около тях, от една водна кула. Никой не гледа толкова високо.

Бях изключена. Ро не ме допуска близо до действието. Кат и Джо ме осведомяват. Те не знаят, че аз убих Алина. Мак все още не знае за това, защото самата аз едва го открих, но има трето пророчество. Нещо за огледални образи и синове и дъщери, и чудовища отвътре, които са чудовища отвън. Джо не беше свършила да го превежда, но беше страшно разтревожена. Изглежда, колкото по-дълго Книгата е на свобода, толкова по-лоши стават шансовете.

Чух Ри-О да казва на онзи пич с бялата коса и шантавите очи, че Мак трябва да умре. Но не преди Книгата да бъде усмирена. Вбеси го страшно, че дойде в неговия клуб и се опита да го взриви. Не се гъбаркаш с Ри-О.

Той има пичове на покрива. Те се движат странно.

Джо виси на един покрив през няколко сгради с Кат и доверената ù малка група от шийте овце.

– Бееее – казвам под нос. Те зяпат надолу с бинокли. Не поглеждат в моята посока. Виждат само това, което очакват да видят. Каквото тя им казва да видят. Тъпачки. Извадете си главите от пясъка, мисля. Помиришете овчите говна!

Какви неща знам!

Шотландците са върху една пететажна сграда в Мрачната зона. Те също имат бинокли.

Тези мои очни ябълки нямат нужда от помощ, за да виждат. Аз съм суперзаредена, супершантава, супер-Д! Всевиждаща, всечуваща, всетъпчеща се пред цялото време.

Подушвам В’лане. Подправки на вятъра. Не знам къде е. Някъде наблизо.

Мак и Баронс изчезнаха преди пет дни. В нощта, когато се опитаха да хванат Книгата.

Ро хвърля цялата вина върху Мак. Първо се радваше, че я няма. Каза, че не ни е нужна и не я искаме. Но се вразуми, когато Книгата се изтъркаля в „Честър“. Видите ли, тя беше там, когато Книгата направи малкото си посещение, носейки корсет с динамит, а Ро не харесва нищо повече от собствения си сбръчкан задник. Гадост! Това беше видение, без което можех да мина.

Ри-О обвинява друидите. Казва, че те сигурно са пели грешно.

Шотландците обвиняват Ри-О. Казват, че злото не може да хване зло.

Ри-О се смее и пита какво са те, мамка му.

В’лане е бесен на всички. Казва, че всички сме глупави, недорасли смъртни.

Хиля се. Пичът е разбрал правилно. Въздъхвам замечтано. Мисля, че В’лане си пада по мен. Трябва да питам Мак какво...

Отварям протеинова закуска и дъвча намръщено. Какви ги дрънкам? Сякаш бих могла да питам Мак каквото и да било отново. Трябваше да намеря тези шебаняци, дето убиха Алина. Трябваше да се отърва от тях. Тя никога нямаше да разбере. Усмихвам се, докато мисля как бих ги убила. После се мръщя, защото се сещам, че не съм го направила.

– Пипкаш ли се много, хлапе?

Глас като ножове. Сковавам се и се опитвам да офейкам на стоп-кадър, но задникът е хванал ръката ми и не пуска.

– Пусни ме! – изплювам през уста, пълна с шоколад и фъстъци, и мисля: „Кой използва такива думи?“. Но знам кой е и това ме тревожи почти толкова, колкото Книгата. – Ри-О – казвам наистина хладно.