Мак 1.0 щеше да включи айпода и да се протяга тук с часове.

Мак 5.0 потреперва. Дори толкова много слънце не може да стопли онази част от нея, която е студена.

Осъзнавам, че съм забравила врага си. Включвам го обратно.

Ако приемем, разбира се, казва Даррок, че стаята, която търсим, се отваря от един от тези коридори с бял мрамор.

Това привлича вниманието ми.

– Ако приемем?

– Палатът се пренарежда сам. Едно от неудобствата, за които споменах.

– Какво ви има на вас, Фае, все пак? – избухвам аз. – Защо всичко трябва да се променя? Защо нещата не могат да бъдат каквито са? Защо една къща не може да бъде нормална къща, а една книга – нормална книга? Защо всичко трябва да бъде толкова сложно? – искам да се върна в Дъблин сега, да намеря Книгата, да разбера какво трябва да се направи и да избягам от тази проклета реалност!

Той не отговаря, но и аз нямам нужда да отговори. Ако Фае ме попитат защо една ябълка накрая гние или защо хората накрая умират, бих свила рамене и бих казала, че това е човешката природа.

Промяната е природата на Фае. Те винаги стават нещо друго. Това е много важно да бъде запомнено, когато имаш работа с каквото и да е Фае, както научих от Сенките. Чудя се още колко са еволюирали, откакто ги видях за последно.

– Понякога се пренарежда сам основно – продължава Даррок, – докато друг път просто прехвърля няколко неща. Само веднъж ми отне няколко дни да намеря стаята, която търся. Обикновено я намирам по-бързо.

Дни? Главата ми се извърта и зяпвам. Може да заседна тук с него за няколко дни?

Колкото по-бързо започнем, толкова по-добре.

Дузина коридори се отварят от фоайето, някои добре осветени, други успокояващо мрачни. Нищо не е плашещо. Палатът излъчва усещане за благосъстояние и спокойствие. Но все пак е огромен лабиринт и аз чакам Даррок да избере пътя ни. Въпреки че отдавна сънувам мястото, не познавам това фоайе. Подозирам, че Палатът е толкова огромен, че един цял човешки живот сънища не би бил достатъчен, за да го изследва целия.

– Има няколко стаи в палата, които подслоняват Сребра. Тази, която търсим, има едно-единствено огледало – той ме поглежда остро. – Избягвай другите огледала, ако попаднеш на тях! Не се взирай в тях! Не ти забранявам знание, просто се опитвам да те предпазя.

Да бе! А Белият палат всъщност е черен.

– Както го казваш, изглежда, сякаш ще се разделим – изненадана съм. Той толкова се стара да ме привлече на своя страна. Сега ме пуска? Толкова ли убедителна бях? Или той държи в ръкава си асо, за което не знам?

– Не можем да си позволим да губим време. Колкото по-дълго остана тук, толкова повече шансове има някой друг да намери моята книга.

– Моята книга – поправям го.

Той се смее.

– Нашата книга.

Не казвам нищо. Книгата е моя, а той ще бъде мъртъв, щом я взема и науча как да я използвам. Дори по-скоро, ако вече не е полезен.

Той се обляга на стената и кръстосва ръце върху гърдите си. В тази небесна стая той е златен ангел, с рамене, подпрени върху облак.

– И двамата можем да имаме всичко, което искаме, МакКайла. След като с теб сме съюзници, няма ограничения. Нищо и никой не може да ни спре. Осъзнаваш ли това?

– Аз ще я използвам първа – той няма да съществува, за да я използва, когато свърша с нея. Не, чакайте! Да го отменя би било твърде лесна смърт.

Искам да го убия.

– Имаме достатъчно време да решим кой какво ще прави с нея първи. Но засега сме приятели. Или не?

На върха на езика ми е да му се присмея, да му кажа, че думите не значат нищо. Защо ми задава абсурдни въпроси? Толкова лесно бих могла да излъжа. Би трябвало да съди по действията ми, но не давам съвети на врага.

– Приятели – казвам лесно.

Той прави жест да поема по най-близкия коридор отдясно, чийто под е мъгливо-розов и се обръща към най-левия, който блести в тъмнобронзово.

– Какво да правя, ако я намеря? – питам. Не е като да имаме мобилни телефони с умно програмирани малки акроними.

– Поставих знак в основата на черепа ти. Притисни го с пръсти и ме повикай!

Той вече се е обърнал и е започнал да върви по коридора си. Съскам към гърба му. Ще дойде ден, и то скоро, когато ще премахна неговия белег, дори да трябва да остържа кожата си до черепа. Бих го направила сега, но не ми се иска да рискувам да повредя дамгата на Баронс. Само тя ми остана от него. Неговите ръце бяха върху мен там, нежни, властни.

Има усмивка в гласа на Даррок, когато ме предупреждава:

– Ако намериш Среброто и се върнеш в Дъблин без мен, ще те намеря.

– Същото важи и за теб, Даррок – казвам със същия лек, предупредителен тон. – Дори не си помисляй да заминеш без мен! Може да не съм те белязала, но ще те намеря. Винаги ще те намирам – наистина го мисля. Ловецът сега е плячка. Хванала съм го на мушка и ще го държа там. Докато не реша да натисна спусъка. Без повече бягане. От нищо.

Той спира и поглежда през рамо към мен. Малките златни петънца в очите му пламват по-ярки и той вдишва рязко.

Ако познавам Фае така добре, колкото мисля, току-що го възбудих.

Ежедневникът на Дани

97 дни ССС

Дани „Мега“ О’Мали УБИВА ЛОВЕЦ!!!

ЧЕТЕТЕ ВСИЧКО ЗА ТОВА В ЕНД, ВАШ ЕДИНСТВЕН ИЗТОЧНИК НА ПОСЛЕДНИТЕ НОВИНИ ВЪВ И ОКОЛО ДЪБЛИН!

Шийте зрящи, празнувайте! Успяхме, свалихме един!!! Отне ни цялата шебана нощ, но Джейни и Бранителите най-накрая сгащиха един от пърхащите шебаняци! Натъпкаха го с толкова много желязо, че се заби на улицата. Аз намушках проклетника право в сърцето с Меча на Светлината! Беше такава гледка! Трябваше да сте там! Бликна чернилка нагоре по меча чак до дръжката и за малко се разтревожих, че може да го счупи, но той отново си работи добре, затова кажете на Ро да не се пеняви за нищо!

На оръжие, момичета! Излизайте от манастира и се бийте, бийте, бийте!!! Стига вече разузнаване! Римува се с разтакаване. БЕЗПОЛЕЗНО! ПРАВЕТЕ нещо! Ние МОЖЕМ да променим нещата. Довлечете си задниците в Дъблинския замък! Там е новият щаб на новата Гарда, а те са много яки. Казаха, че всички шийте зрящи са добре дошли. ОСОБЕНО НЕАНГАЖИРАНИТЕ!!!

Трябва да населим Дъблин отново, знаете. Няма да се получи от само себе си. Много герои по улиците рискуват живота си и ритат Фае задници. Включете се СЕГА!

ДА СЕ СРЕЩНЕМ ТАЗИ ВЕЧЕР!!!

ЗАМЪКА НА ДЪБЛИН!!!

В ОСЕМ ЧАСА!!!

ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ КЪМ ЛОВА!!!

PS: Мак съжалява, че не може да бъде там, все още е заета с други неща, но ще се върне НАИСТИНА скоро.

Шляпвам най-новото издание от моя парцал на улична лампа и го заковавам. Казвам им какво ще ме устрои, но не им казвам какво няма да ме устрои. Понякога трябва да лъжеш.

Тъпча десертче в устата си и минавам на стоп-кадър до следващата лампа по пътя ми. Знам, че парцалите ми стигат до хората. Виждала съм резултати. Няколко шийте зрящи вече напуснаха манастира. Аз поемам оттам, докъдето беше стигнала Мак – разбърквам говната изключително здраво, отхвърлям правилата на Ро, а в същото време ù казвам това, което иска да чуе.

След още две десертчета и протеинов пакет съм свършила с маршрута си и паля паветата към любимото си място. Сега имам часове на разположение и ще ги прекарам в обиколки около „Честър“, като режа и мушкам всичко, което се появи в радиус десет преки.

Ходя наперено по улицата.

Ри-О и мъжете му са там, поне мисля, че са. Не съм виждала никого наскоро, но продължавам да се надявам. Те ме вбесяват. Те ме заплашиха.

Никой не заплашва Мега.

Кикотя се. Един клуб не струва, ако клиентите не могат да влязат. Не мога да ги държа навън цяла нощ, като ловувам с Бранителите и убивам каквото хванат, но правя достатъчно щети през деня. Джейни ме хвана един следобед и каза, че ще ме убият за това. Чувал е приказки за тях, избягва ги. Казва, че не са повече хора от Фае.

Казах му, че тъпаците могат да се опитат да се закачат с мен. Другото нещо, което не съм казала на никого, е, че когато намушках Ловеца, се случи нещо шантаво. Чернилката стигна чак до меча ми и даже малко в ръката ми. Наби се като треска. За няколко дни ръката ми имаше черни вени и беше ледена като да беше мъртва. Трябваше да нося ръкавица, за да я крия. Мислех, че може да я загубя. Трябва да се уча да се бия с дясната ръка.

Сега изглежда добре.

Не бързам да убивам Ловец отново.

Но мисля, че съм по-бърза. И заповедите на Ро, изглежда, не ме карат изобщо да се чувствам толкова раздвоена, колкото преди.

Мисля, че Ри-О и пичовете му може би нямат нищо против мен и бих искала да разбера дали съм права. Искам да покажа на Мак, но минаха повече от три пълни седмици, откакто я видях за последно. Откакто се разделихме в библиотеките.

Баронс също не се мярка наоколо.

Не се тревожа. Не е в природата ми. Аз живея. Оставям тревогите за досадниците.

Но много ми се иска тя да се появи. И ако го направи сега, би било наистина добре.

Шинсар Дъб е из целия град през последните няколко дни. Свали дузина от мъжете на Джейни за една нощ, сякаш си играеше с нас. Продължава да ни разделя и да ни убива един по един.

Започвам да се чудя дали не търси мен.


Пет


В Палата, далеч от врага ми, намирам утеха за известно време. Скръб, загуба и болка се стопяват. Чудя се дали подобни чувства просто не могат да съществуват сред тези стени.