Един по един мъжете ми падат около мен.

Проклинам небесата, докато умирам. Те ме проклинат в отговор.

Има мрак. Само мрак. Чакам светлината. Древните казват, че когато умреш, се появява светлина. Казват да тичаш към нея. Ако тя изчезне, ще се носиш по земята завинаги.

Никаква светлина не идва при мен.

Аз чакам цяла нощ в мрака.

Мъртъв съм, но все пак усещам пустинята под тялото си, жуленето на пясъка по кожата ми, в ноздрите ми. Скорпиони жилят ръцете и краката ми. Отворените ми мъртви очи, покрити с коричка от пясък, гледат нощното небе, докато звездите светват и изчезват една по една. Мракът е абсолютен. Чакам и се чудя дали светлината ще дойде. Аз чакам, чакам.

Единствената светлина, която идва, е зората.

Аз се изправям, изправят се и мъжете ми и ние се взираме смутено един в друг.

После синът ми се изправя и вече не ми пука. Не губя време да мисля за странната нощ, която не трябваше да съществува. Вселената е тайнство. Боговете са капризни. Аз съм и той е. Това е достатъчно. Мятам го на коня си и оставям мъжете си назад.

– Синът ми беше убит отново два дни по-късно.

Отварям очи, примигвам. Все още мога да вкуся пясъка, да усетя дращенето в очите ми и скорпионите да пълзят в краката ми.

– Беше нещастен случай. Тялото му изчезна, преди да можем да го погребем.

– Не разбирам. Ти умря ли в пустинята, или не? А той?

– Умряхме. Едва по-късно събрах парчетата. Нещата рядко имат смисъл, докато се разгръщат. След като синът ми умря втори път, той е умирал още много пъти, опитвайки се да дойде при мен, да се върне вкъщи. Беше дълбоко в пустинята без превоз или вода.

Зяпвам.

– Какво казваш? Че всеки път, щом е умирал, се е връщал на същото място, на което е умрял за първи път с теб?

– В зората на следващия ден.

– Отново и отново? Опитвал се е да се измъкне, умирал е от топлинен удар, после е трябвало да започне отново?

– Далеч от дома. Не знаехме. Никой от нас не умря дълго време след това. Знаехме, че сме различни, но не знаехме за умирането. Научихме го много по-късно.

Гледам го и чакам отново да заговори. Това е трудното с Баронс. Искам да знам. Но няма да притискам.

– Това не беше краят на неговия ад. Имах съперници, които също яздеха през пустинята. Смърт под наем. Много са пътите, в които отънявахме глутниците си. Един ден го намерили да върви през пясъка. Играли си с него – той поглежда настрани. – Измъчвали го и го убили.

– Откъде знаеш това?

– Защото когато най-накрая събрах нещата, измъчих и убих неколцина от тях, а те говориха, докато умираха – устните му се усмихват, очите му са студени, безмилостни. – Вдигнали лагер недалеч от мястото, където той се прераждал всяка сутрин, и го намерили на следващия ден. След като осъзнали какво става, вярвали, че е някакво демонско изчадие. Измъчвали го и го убивали отново и отново. Колкото повече се връщал, толкова по-решени били да го унищожат. Не знам колко пъти са го убивали. Твърде много. Никога не го оставили да живее достатъчно, за да се промени. Не знаели какво е, нито пък той. Само че продължавал да се връща. Един ден ги нападнала друга банда и нямали време да го убият. Бил оставен сам, вързан в палатката с дни. Огладнял достатъчно, за да се преобрази. И повече не се върнал в човешкия си облик. Беше минала година, преди да ни наемат да издирим звяра, който бродеше из страната и късаше гърлата и сърцата на хората.

Бях ужасена.

– Убивали са го всеки ден цяла година? И ти си бил нает да го убиеш?

– Знаехме, че е един от нас. Бяхме се променяли. Знаехме в какво се превръщаме. Трябваше да е той. Надявах се – устата му се изкриви в горчива усмивка. – Наистина се надявах да е моят син – имаше неприкрит глад в очите му. – Колко време беше дете тази вечер? Колко дълго го гледа, преди да те нападне?

– Няколко минути.

– Не съм го виждал такъв от векове – виждах, че си спомня последния път. – Те го пречупиха. Той не може да контролира промяната си. Виждал съм го като моя син само пет пъти, сякаш за няколко мига е познал покоя.

– Не можеш ли да го достигнеш? Да го научиш? – Баронс можеше да научи всекиго.

– Част от ума му я няма. Бил е твърде млад. Твърде уплашен. Те са го унищожили. Един мъж би могъл да издържи. Дете няма шанс. Преди седях до клетката му и му говорех. Когато технологиите позволиха, записвах всеки миг, за да го зърна като моя син. Камерите сега не работят. Не можех да гледам записите, търсейки него. Трябва да го държа в клетка. Ако светът някога го открие, хората ще се опитат да го убият. И всичко ще се повтори. Отново и отново. Той е див. Убива. Само това прави.

– Ти го храниш.

– Страда, ако не го храня. Нахранен, понякога почива. Убивал съм го. Опитах наркотици. Научих магьосничество. Друидство. Мислех, че Гласът може да го накара да заспи, дори да умре. Изглежда, го хипнотизираше за известно време. Той е силно приспособим. Съвършената машина за убиване. Изучавах легенди. Събирах реликви на силата. Промуших сърцето му с копието ти преди две хиляди години, когато за първи път чух за него. Принудих Фае принцесата да даде всичко от себе си. Нищо не подейства. Той не е там. Или ако е там някъде, е в постоянна агония, която не му дава почивка. Вярата му в мен беше незаслужена. Никога няма да мога...

Да го спася – не казва той и аз също, защото ако не внимавам, ще започна да плача, а знам, че това само ще направи нещата по-тежки за него. Той е хиляди години отвъд сълзите. Просто иска избавление. Иска да погребе сина си. Да го завие и да му пожелае лека нощ завинаги за последен път.

– Искаш да го унищожиш.

– Да.

– Откога продължава това?

Не казва нищо.

Никога няма да ми каже. И разбирам, че цифрата наистина няма значение. Скръбта, която е изпитал в пустинята, никога не е намаляла. Разбирам защо биха ме убили. Това не е само негова тайна. Тя е и тяхна.

– Всички вие се връщате на мястото, където сте умрели за първи път, всеки път, щом умрете.

Моментално се вбесява. Разбирам.

Те убиват, за да не може никой да направи с тях това, което е било сторено със сина му. Това е единствената им уязвимост – когато се връщат в зората на следващия ден. Един враг би могъл да стои там, да ги чака и да ги убива отново и отново.

– Не искам да знам къде е това. Никога – уверявам го и наистина го мисля. – Джерико, ще намерим Книгата. Ще намерим заклинанието за разваляне. Обещавам. Ще дадем покой на сина ти – внезапно се разгневявам. Кой им е причинил това? Защо? – Кълна се! – заклевам се. – По един или друг начин, ще го направим.

Той кима, сгъва ръце под главата си, протяга се върху възглавницата и затваря очи.

Докато минутите минават, гледам как напрежението напуска лицето му. Знам, че е в онова място, където медитира, където контролира нещата. Каква изключителна дисциплина!

Колко хиляди години се е грижил за сина си, хранил го е, опитвал се е да го убие и да облекчи агонията му поне за няколко минути?

Отново съм в пустинята, не защото той ме води там, а защото не мога да прогоня лицето на сина му от главата си.

Той казва: Знам, че ще накараш болката да спре.

Баронс никога не е могъл. Болката никога не е спирала. За никой от тях.

Детето, което смъртта беше унищожила, го беше унищожавало всеки ден оттогава. Като живееше.

Умирането – беше казал Баронс – е лесно. Мъжът, който умира, бяга, чисто и просто.

Внезапно се радвам, че Алина е мъртва. Ако светлината идва за някого, със сигурност е дошла за нея. Тя почива някъде.

Но не и неговият син. И не този мъж.

Притискам буза до гърдите му, за да слушам как бие сърцето му.

И за първи път, откакто го познавам, осъзнавам, че не бие. Чувала ли съм някога преди притока на кръв? Ударите на сърцето му? Как може да не съм забелязала?

Поглеждам към него и виждам, че той се взира през гърдите си в мен, а в очите му има неразгадаемо изражение.

– Не съм ял скоро.

– И сърцето ти спира да бие?

– Става болезнено. Накрая ще се променя.

– Какво ядеш? – питам внимателно.

– Не ти влиза в шибаната работа – казва той нежно.

Кимвам. Мога да живея с това.

* * *

Той се движи различно тук долу. Не се опитва да скрие нищо. Тук той е себе си и се движи по начина, по който е в единение с Вселената, гладко като коприна, изливайки се безшумно от стая в стая. Ако забравя да следя къде е, го губя. Откривам, че се е облегнал на някаква колона (а мислех, че той е колоната) със скръстени ръце и ме гледа.

Изследвам подземното му леговище. Не знам колко дълго е живял, но е ясно, че винаги е живял добре. Някога е бил наемник, в друго време, на друго място, кой знае колко отдавна. Тогава е харесвал красиви неща и вкусовете му не са се променили.

Намирам кухнята му. Тя е мечтата на гурме-готвачите. Всичко е от неръждаема стомана, последна дума на техниката. Много мрамор и красиви шкафове. Хладилникът и фризерът са добре заредени. Има винарна, за която някои хора биха дали живота си. Докато ям хляб и сирене, си го представям тук през всички онези нощи, когато съм се влачила до стаята си на четвъртия или петия етаж и съм спала сама. Дали е крачил по тези подове, готвил си е вечеря или може би я е ял сурова, упражнявал е черна магия, татуирал се е, излизал е да покара някоя от многото си коли? Бил е толкова близо през цялото време. Тук долу, гол върху копринените чаршафи. Щеше да се побъркам, ако тогава знаех това, което знам сега.

Той бели манго, докато се чудя как е успял да намери плод в Дъблин след стената. Толкова е зрял, че капе по пръстите и по дланите му. Облизвам сока от ръцете му. Избутвам го и ям месото на плода от корема му и по ниско и накрая се озовавам с гол задник върху студения мраморен плот и той отново е в мен, краката ми са заключени върху хълбоците му. Той се взира надолу към мен, сякаш запаметява лицето ми, гледа ме, сякаш не може да повярва, че съм тук.