Аз съм. Смея се и продължавам да свършвам. Мисля, че крещя. Използвам ноктите си и той се раздвижва в мен внезапно и бързо. Издава онзи звук в задната част на гърлото си, по който съм толкова луда. Обичам този звук.

Бих минала през ада и обратно с усмивка, стига той да е до мен. Стига да мога да погледна към него и очите ни да се срещнат, и да разменим един от онези безсловесни погледи.

– Не си изгубила перата си – думите му са странни, гърлени, прекарани през зъби на звяр.

Бих изсумтяла, но езикът му е в устата ми, челюстите ми са широко разтворени и не мога да дишам, а той е прав. Един ден наистина срещаш мъж, който те целува и не можеш да дишаш от целувката, но осъзнаваш, че не се нуждаеш от въздух. Кислородът е несъществен. Желанието кара живота да се случва. Да има значение. Да си струва. Желанието е живот. Жажда да видиш следващия изгрев или залез, да докоснеш този, когото обичаш, да опиташ отново.

– Би било ад да се събудиш и да не искаш нищо – съгласява се той. Знае какво мисля. Винаги. Ние сме свързани. Атомите между нас пренасят съобщения напред-назад.

– По-силно! По-дълбоко! Хайде, Баронс! Още! – чувствам се страстна. Аз съм неразрушима. Аз съм еластична около него. Ненаситна. Ръката му е отстрани на врата ми, около шията ми, полуобгърнала лицето ми. Очите му дълбаят в моите. Той наблюдава всеки нюанс, всеки детайл от всяко изражение, сякаш съществуването му зависи от това. Той ме чука с всеотдайната страст на умиращ мъж, търсещ Бог.

Докато ме изпълва, се чудя дали (по същия начин, по който сексът прави свой собствен уникален парфюм) всъщност не „правим“ любов. Все едно създаваме, произвеждаме, пораждаме независим елемент във въздуха наоколо и ако достатъчно от нас го правят добре и истински, а не само заради самия секс, бихме могли да променим света. Защото когато той е в мен, усещам как пространството около нас се променя, зарежда се и изглежда сякаш включва някаква затворена верига, в която колкото повече той ме докосва, толкова повече се нуждая от него. Сексът с Баронс утолява нуждата ми. После я подхранва. Утолява, подхранва. Като неспирен кръг. Излизам от леглото с него, горяща от желание да се върна отново. И аз...

– ...те мразех за това – казва той нежно.

Това беше моя реплика.

– Никога не ми е достатъчно, Мак. Това ме подлудява. Би трябвало да те убия за това, което ме караш да чувствам.

Разбирам перфектно. Той е моята уязвимост. Аз бих станала Шива[23] – разрушителят на света, заради него.

Той се оттегля и едва не пищя от празнотата.

Тогава ме вдига на ръце, аз съм върху леглото и той ме полага върху купчината възглавници, избутвайки краката ми встрани и когато навлиза в мен с тласък изотзад, аз хлипам от облекчение. Аз съм цяла, аз съм жива, аз съм...

Затварям очи и се отдавам на безумното блаженство. Това е единственото, което мога да правя. Да бъда. Да чувствам. Да живея.

Отново съм При-я.

Винаги ще бъда такава с този мъж.

Много по-късно поглеждам към него. Той е върху мен, едва влязъл. Аз съм подута, гореща, свирепо жива. Ръцете ми са над главата. Той обича да ме дразни. Сантиметър, може би два, докато полудея от нужда, после го вкарва рязко. Това ме погубва всеки път.

Знам, че част от това, което ме възбужда толкова много, което ме кара да съм толкова освирепяла от похот, е, че той е опасен. Паднала съм си по лошия. Луда съм по този, който обещава да направи беля. Мъжкарят, който не се разбира добре с другите и не приема заповеди от никого.

Какво друго бих могла да очаквам? Възможно е да съм част от древния създател на Ънсийли расата.

Той ме целува. Името на В’лане отдавна го няма на езика ми. Там е само Баронс и той е прав. За друг мъж няма място.

– Може би няма нищо сбъркано в теб, Мак – казва. – Може би си точно това, което трябва да бъдеш, и единствената причина да се чувстваш толкова разкъсана от конфликти, е, че се опитваш да играеш за грешния отбор – той тласка дълбоко и поклаща бедрата си напред с мускули, които (мога да се обзаложа) никой човек няма.

Извивам гръб.

– Да не казваш, че мислиш, че съм зло?

– Злото не е състояние на съществуването. То е избор.

– Не мисля...

Устата ми внезапно се оказва заета. Когато отново имам възможност да довърша изречението си, нямам представа какво съм щяла да кажа.

Озоваваме се в банята – огромно творение от италиански мрамор с душове на всички стени. Четири метра дълга, два метра широка, в нея има пейка, която е на точната височина. Мисля, че оставаме там с дни. Той носи храна и аз ям в банята. Мия го, плъзгам ръце по красивото му тяло.

– Когато умираш, татуировките ти изчезват – мокра, косата му е по-тъмна, лъскава. Кожата му е тъмен бронз. Водата тече по мускули, пръска по еректиралия му член. Той винаги е твърд.

– Да.

– Затова бяха различни – мръщя се. – Връщаш се точно както си бил, когато си умрял за първи път.

– През цялото време ли беше При-я?

Ахвам и се опитвам да извъртя глава, за да не може да види очите ми. Те ме предават понякога, независимо колко силно се опитвам да скрия нещо, особено когато чувствата ми са наситени.

Той сграбчва косата ми с две шепи и държи главата ми, принуждавайки ме да го гледам.

– Знаех си... не си била! – устата му е върху моята. Притиска ме към стената. Не мога да дишам и не ми пука. Той ликува. – Колко време? – настоява.

– Какво става, когато умреш? – контрирам.

– Връщам се.

– Уф, очевидно! Как? Къде? Може би накрая се изправяш от пепелта си отново или нещо такова?

Чувам тракане и внезапно той е на пода, главата му е извита назад, мускулите играят. Опитва се да остане мъж. Губи битката. Има нокти. Черни зъби се плъзгат от устата му, дълбаят кожата. Разбирам, че не иска да се промени, но нещо, което съм го попитала, го кара да обезумее.

Не мога да гледам как се мъчи. Чудя се дали някой някога се е опитвал да помогне на Баронс. Отговарям му. Говоря му, за да го задържа тук и сега.

– Знаех какво става от мига, в който ме попита какво съм носила на бала – падам на колене до него, взимам главата му в ръце и я притискам към гърдите си. Лицето му е наполовина звяр, наполовина мъж. – Започнах да изплувам. Сякаш бях там, но се опитвах да не бъда. Аз съм тук, Джерико. Остани с мен!

По-късно спим. Или аз спя. Не знам какво прави той. Аз съм изтощена, топло ми е и се чувствам в безопасност за първи път от много време. Отнасям се в подземния свят на Баронс, до краля на зверовете.

Събуждам се, когато той прониква с тласък в мен. Правили сме секс толкова много пъти, по толкова много начини, че едва мога да се движа. Свършвах толкова много пъти, че мисля, че е невъзможно дори да искам да свърша отново, но ето че той е в мен и тялото ми разказва различна история. Желая го толкова силно, че ме боли. Плъзгам ръка надолу и още щом се докосвам, свършвам. Той напъва дълбоко в мен, тресе се в моята кулминация. Лежа на една страна. Той ме е обгърнал с тялото си, прилепнал до мен. Ръцете му са около мен, устните му са на врата ми. Зъби гризат кожата ми. Когато спирам да треперя, той се измъква навън и моментално го искам отново. Избутвам задницата си и той се връща. Влиза бавно, толкова бавно, че ме измъчва. Той тласка, аз стискам. Той се оттегля, аз лежа напрегната и чакам. Никой от нас не казва и дума. Едва дишам. Той спира и остава напълно неподвижен за малко, но не за да ме дразни. Обича да е твърд в мен. Свързани, лежим в мълчание. Не искам мигът да свърши.

Но свършва и когато се разделяме, дълго не проговаряме. Гледам как сенките трептят по една известна картина на стената. Той не е заспал. Усещам го зад мен буден.

– Спиш ли изобщо?

– Не.

– Това сигурно е ад. Аз обичам да спя. Да се сгушвам, да дремя, да сънувам. Трябва да сънувам.

– Аз сънувам – казва той хладно.

– Нямах предвид...

– Никога не ме съжалявай, госпожице Лейн! Харесвам се такъв, какъвто съм.

Претърколвам се в ръцете му, докосвам лицето му. Позволявам си да съм нежна. Проследявам чертите му, плъзгам пръсти в косата му. Той изглежда едновременно отблъснат и очарован от начина, по който го докосвам. Пренареждам ума си, за да открия предимствата на това никога да не спиш. Много са.

– Как сънуваш, ако не спиш?

– Отнасям се. Хората имат нужда да се изключат, за да се разтоварят от напрежението. Медитацията постига същото, оставя подсъзнанието да играе. Това е всичко, което ти е нужно.

– Какво е станало със сина ти?

– Не си ли пълна с въпроси? – присмива се той.

– Ти искаш Шинсар Дъб заради него.

Усещам внезапна жестокост в тялото му. Тя избухва като сироко и просто така се озовавам вътре в главата му и ние сме в пустиня. Аз се чувствам странно раздвоена – едновременно съм самата себе си и съм Баронс. Чудех се защо винаги се връща към това място. И тогава...

Аз съм Баронс и съм на колене в пясъка.

Вятърът се усилва, бурята идва.

Бях глупав, толкова глупав.

Наемник, сеещ смърт. Забавлявах се. Пих. Чуках. Нищо нямаше значение. Вървях наперено през живота като бог. Възрастни мъже пищяха, когато ме виждаха да идвам.

Помня деня, в който бях роден и отворих очи за първи път.

Всичко изглежда толкова различно сега, когато е твърде късно. Каква велика, шибана шега си направи съдбата за моя сметка! Не трябваше да идвам тук. Това е една наемна битка, която не трябваше да приемам.

Държа сина си и плача.

Небето се отваря и освобождава бурята. Пясъкът идва толкова плътен, че превръща деня в нощ.