Сега и аз ще бъда като него.

Това не ми харесва. Бях препрограмирана и променена по толкова много начини. С този ще ми бъде най-трудно да се справя. Кара ме да се чувствам по-малко човек, а вече се чувствах достатъчно откъсната. Дали съм част от Ънсийли краля и дали вече съм безсмъртна? Чудех се дали това е затворен кръг. Дали се прераждаме отново и отново, за да повторим същите цикли?

– Толкова ли би било лошо?

– Мислите ми ли четеш?

– Ти мислиш с очите си – той се усмихва.

Докосвам лицето му и усмивката изчезва.

– Направи го отново!

– Не бъди задник!

Смея се. Но по лицето му вече няма веселост. Беше бързо изтрита.

Той ме поглежда със студени, твърди очи. Сега виждам какво има в тях. За останалия свят може да изглеждат празни. Помня как няколко пъти и аз мислех, че им липсва човечност, но това просто не е вярно.

Той чувства. Ярост. Болка. Похот. Толкова много емоции пулсират като електричество под кожата му. Толкова много избухливост. Мъж и звяр, винаги във война. Сега знам, че не му е лесно. Битката, която води, никога не спира. Как продължава да живее всеки ден?

Той спира и ме пуска да стъпя. Движи се из сенките, включва газов огън и започва да пали свещи.

Ние сме в спалнята му. Тя е също като леговището на Ънсийли краля – пищна, разкошна, с огромно легло, покрито с черна коприна и черни кожи. Не мога да видя от другата му страна. Виждам единствено себе си, гола, с него.

Треперя.

Зашеметена съм да съм тук. Че той ме иска.

Той пали още свещи до леглото. Вдига възглавници и ги трупа на куп, какъвто помня от времето ми на При-я.

В онова мазе той ги натрупа под ханша ми. Лежах просната върху тях с глава на леглото и задник във въздуха. Той се триеше напред-назад между краката ми, докато не започнах да моля, после проникна бавно в мен изотзад.

Поставя последната възглавница на купа, поглежда ме и кимва с глава към купчината.

– Гледах те как умираш. Трябва да те чукам, Мак.

Думите се забиват в мен като куршуми, отнасяйки коленете ми. Облягам се на някаква част от мебелировката – шкаф, мисля. Не ми пука всъщност. Подпирам се. Това не беше молба. Беше изразяване на изискване, без изпълнението на което не би могъл да преживее от този момент до следващия. Беше нещо като: „Нуждая се от кръвопреливане, кръвта ми беше отровена“.

– Искаш ли да го направя? – в гласа му няма мъркане, нито свенливост, нито прелъстяване. Има въпрос, който се нуждае от отговор. Голи кости. Това търси той. Това предлага.

– Да.

Той съблича ризата си през главата и аз задържам дъх, гледам как играят тези дълги здрави мускули. Знам как изглеждат раменете му, когато е върху мен, как лицето му се стяга от желание, докато се освобождава в мен.

– Кой съм аз?

– Джерико.

– Коя си ти? – той изритва ботушите си, измъква се от панталона си. Тази нощ не носи бельо.

Дъхът ми изсвистява от мен в една дума:

– Накогомупука?

– Най-после! – думата е мека. Мъжът не е.

– Трябва ми душ.

Очите му лъщят, зъбите му проблясват в мрака.

– Малко кръв никога не ме е смущавала – той се плъзва към мен по начина, по който едва размества въздуха. Кадифена сянка в мрака. Той е нощта. Винаги е бил. Някога аз бях слънчево момиче.

Той обикаля около мен, оглежда ме от горе до долу.

Аз го гледам, задържала дъх. Джерико Баронс обикаля гол около мен, взира се в мен така, сякаш се готви да ме изяде жива... По един по-добър начин, не като сина му. Докато го гледам, чувствата ми ме зашеметяват и осъзнавам, че не съм се отпускала истински след това, което бях направила със себе си на скалата, когато бях вярвала, че той е мъртъв. Бях откъснала толкова много части от себе си, за да оцелея. След като разбрах, че е жив, се случиха прекалено много други неща, аз бях ядосана, защото не ми беше казал, и бях захвърлила настрана оплетения възел, бях отказала да го погледна. През последните няколко месеца бях отказала да допусна нещо от ставащото да ме докосне. Отказвах да приема жената, в която се бях превърнала, и дори отричах, че съм се превърнала в нея.

Сега се топя. Стоя и го гледам, и осъзнавам защо не се осмелих да си върна загубените части.

Аз щях да разруша света заради него.

И това беше нещо, което не можех да понеса. Не можех да приема какво говореше това за мен.

Искам да забавя момента. Веднъж преди се бях озовала в леглото с него и той беше в мен, но тогава бях При-я – беше се случило прекалено бързо, аз нямах възможност да направя съзнателен избор и всичко беше свършило, преди да започне. Искам това да се случи на забавен каданс. Искам да изживея всяка секунда, сякаш е последната ми. Аз съм избрала това. Чувството е невероятно.

– Чакай!

Поведението му се променя мигновено. Очите му се замъгляват в кървавочервено.

– Не съм ли чакал достатъчно дълго? – гърдите му тракат. Ръцете му са отстрани, свиват се, огъват се. Той диша тежко и бързо.

На трепкащата светлина кожата му започва да потъмнява.

Взирам се в него. Просто така, за едно мигване на окото, той преминава от похот към ярост. Мисля, че може да ми се нахвърли, да ме повали, да разкъса дрехите ми, докато падаме, и да се забие в мен, преди дори да ударим пода.

– Никога не бих го приел – очите му се присвиват. Червено зацапва бялото, кърви в очите му на тънки реки. Внезапно очите му стават черно върху червено без никакво бяло. – Но няма да ти кажа, че не съм мислил за това.

Вдишвам дълбоко.

– Ти си тук. В моята спалня. Нямаш никаква шибана идея какво ми причинява това. Ако жена дойде в това място, умира. Ако аз не я убия, моите мъже го правят.

– Идвала ли е жена на това място някога?

– Веднъж.

– Тя сама ли намери пътя до тук? Или ти я доведе?

– Аз я доведох.

– И?

– Правих любов с нея.

Трепвам. Обръщам се заедно с него, гледам го в очите. Думите, които казва за тази друга жена, ме карат да искам да се нахвърля върху него, да разкъсам дрехите си и да го вкарам в себе си преди да ударим пода. Да я изтрия. Мен той иска да чука. А с нея е правил любов.

Гледа ме внимателно. Изглежда, харесва това, което вижда.

– И?

– Когато приключих, я убих.

Казва го без емоция, но аз виждам повече в очите му. Мразел се е, задето я е убил. Вярвал е, че няма избор. Поддал се е на моментно желание да иска някого в леглото си, в своя дом, в своя свят. Искал е да се чувства... нормален за една нощ. И тя е платила с живота си.

– Аз не съм герой, Мак. Никога не съм бил. Никога няма да бъда. Нека бъдем наясно! Аз не съм и антигерой, така че спри да чакаш да откриеш скрития ми потенциал! Нищо не може да ме избави.

Искам го такъв.

Това искаше да знае той.

Вдишвам нетърпеливо и избутвам кичур коса от лицето си.

– Ще ми говориш до смърт или ще ме чукаш, Джерико Баронс?

– Повтори го! Последното.

Повтарям го.

– Те ще се опитат да те убият.

– Тогава е добре, че съм трудна за убиване – само едно нещо ме тревожи. – А ти?

– Никога. Аз съм този, който винаги ще се грижи за теб. Винаги ще бъде там, за да те чука, докато не ти върне здравия разум, когато се нуждаеш. Този, който никога няма да те остави да умреш.

Издърпвам блузата през глава и изритвам обувките си.

– Какво повече би могла да иска една жена? – измъквам се от дънките си, но краката ми се заплитат, когато се опитвам да се измъкна от бельото. Спъвам се.

Той е върху мен преди да падна на пода.

От момента, в който очите ми се спряха върху Джерико Баронс, исках да бъда с него. Исках да прави с мен неща, от които розовата и безхаберна МакКайла Лейн беше шокирана и ужасена, и... добре де, за които е очарована да осъзнае, че мисли.

Не признавах нищо пред себе си. Как би могъл паун да желае лъв?

Бях толкова наконтена, колкото някой горд мъжки в непотребната си перушина. Ходех наперено, открадвах по някой поглед към царя на джунглата, отказвайки да призная какво чувствам. Бях преценила опашката си и неговите убийствени нокти и бях разбрала, че ако лъвът някога легне с паун, това щеше да е единствено в гнездо от кървави пера.

Това не беше унищожило желанието ми към него.

Беше ми помогнало да ми пораснат нокти.

Докато падам на пода под него, си мисля: „Ето ме тук сега. Паун без пера, но с нокти. Прекрасната ми опашка е изгубена в едно или друго изпитание.“. Поглеждам в огледалото и нямам представа какво съм. Не ми пука. Може би ще ми порасне грива.

Залива ме облекчение, когато тялото му се забива в моето. Баронс се движи като внезапен тъмен вятър. Не само е върху мен, но дори се движи в мен, преди да ударим пода.

О, Боже, да! Най-после! Главата ми се трясва в дърво, но аз едва усещам това. Вратът и гърбът ми се извиват, краката ми са разтворени. Глезените ми са на раменете му и аз не страдам от конфликти. Чувствам непреодолима нужда, която може да бъде задоволена само ако той се слее с мен – гладко, твърдо животно, облечено в кожа на мъж.

Поглеждам го и той е отчасти звяр. Лицето му е махагоново, зъбите му са навън. Очите му са на Баронс. Погледът в тях не е. Подлудява ме. Мога да бъда каквото искам с него. Без задръжки. Усещам как става по-твърд и по-дълъг вътре в мен.

– Можеш да правиш това? – ахвам. Звярът беше по-голям от мъжа.

Той се засмя и това определено не беше човешки звук.

Аз стена, скимтя, гърча се. Невероятно е. Той ме изпълва, плъзга се възхитително дълбоко в мен, до места, на които никога преди не съм усещала мъж. О, Боже! Аз свършвам. Аз избухвам. Чувам някой да реве.