Не беше много далеч.

Бях готова да се обзаложа, че през цялото време, откакто го познавах, никога не е отивал твърде далеч.

Когато стигнах последното стъпало, го подуших. Лек намек за мирис висеше във въздуха пред кабинета му. А в кабинета си той държеше своето Сребро.

През цялото време, докато бях При-я, не го бях виждала да спи. Аз се отнасях, но всеки път, щом се събудех, той беше там, с тежки клепачи над блестящи тъмни очи, гледаше ме, сякаш беше лежал там и само беше чакал да се претърколя и да поискам отново да ме чука. Винаги готов. Сякаш живееше за това. Спомних си изражението ми, когато се беше протегнал върху мен.

Спомних си как беше отговорило тялото ми.

Никога не бях използвала екстази или някой от наркотиците, които приятелите ми бяха опитвали. Но ако беше като да си При-я, не можех да си представя защо бих искала да го направя съзнателно.

Част от ума ми беше все още буден по някакъв замъглен начин, докато тялото ми беше напълно извън моя контрол.

Ако той плъзнеше ръка по кожата ми, аз почти крещях от нуждата да е вътре в мен. Щях да направя всичко, за да го имам там.

Да съм При-я беше по-лошо от това да съм изнасилена от принцовете.

То беше стотици изнасилвания отново и отново. Тялото ми беше ги искало. Умът ми липсваше. Но все пак част от съществото ми все още беше там, наясно с това, че тялото ми е извън моя контрол и че не аз решавах. Всички мои избори бяха направени вместо мен. Сексът трябва да е избор.

Беше ми оставен само още един – засега.

Всеки път, когато навлизаше в мен, когато усещах как прониква, се превръщах в нещо диво – горещо, мокро и отчаяно нуждаещо се от още. Всяка целувка, всяко погалване, всеки тласък ме караха да се нуждая от повече. Той ме докосваше, аз полудявах. Целият ми свят се свиваше до едно-единствено нещо – Баронс. Той наистина беше моят свят в онова мазе. Но беше прекалено много една личност да има толкова власт над друга. Това би могло да те постави на колене и да те накара да просиш.

Аз имах тайна.

Ужасна тайна, която ме изяждаше жива.

„Какво носеше на бала си, Мак?“

Това беше последното, което бях чула като При-я.

Всичко от този миг нататък наистина се беше случило.

Аз симулирах.

Лъжех и него, и себе си.

Останах.

„И не се беше почувствало по-различно.“

Бях също толкова ненаситна, също толкова алчна, също толкова уязвима. Знаех точно коя съм, какво се беше случило в църквата и какво правех през последните няколко месеца.

И всеки път, щом той ме докоснеше, светът ми се свиваше до едно-единствено нещо – Баронс!

Той никога не беше уязвим.

Мразех го за това.

Поклатих глава и разпръснах мрачните мисли.

Къде би отишъл Баронс, за да бъде сам, да се отпусне, може би да спи? Отвъд досега на всички. В силно защитено Сребро.

Ароматът му все още висеше във въздуха, когато претършувах кабинета му.

Чувствах се безскрупулна и уморена да играя по правилата. Не знаех защо трябваше да има някакви правила между нас. Изглеждаше абсурдно. Той беше в моето пространство, откакто го срещнах, по-голям от живота, с наелектризиращо присъствие, разтърсваше ме, държеше ме само от едната страна на лудостта.

Грабнах едно от многото му антични оръжия и разбих заключените чекмеджета на бюрото му.

Да, щеше да види, че съм ги разбила. Не, не ми пукаше. Можеше да опита да си изкара яда на мен. Аз имах мой собствен дял.

Той имаше папки за мен, за родителите ми, за МакКейб, за О’Баниън, за хора, за които никога не бях чувала, дори за собствените му мъже.

Имаше сметки от десетки различни адреси в много различни страни.

В най-долното чекмедже открих мои снимки. Купове и купове снимки.

В „Кларин“, излизайки в росната дъблинска утрин, загорели крака блестяха под късия ръб на любимата ми бяла пола, дългата руса коса се вееше на висока конска опашка.

Вървя през моравата на колежа Тринити и срещам Дани за първи път до фонтана.

Слизам по стълбите от апартамента на Алина и излизам на улицата.

Промъквам се по задната уличка и гледам изоставените коли на О’Баниън сутринта, в която бях осъзнала, че Баронс беше изключил всички светлини и беше позволил на Сенките да завземат периметъра, поглъщайки шестнайсет мъже, за да убие едничкия, който беше заплаха за мен. В очите ми имаше шок, ужас и нещо, което несъмнено приличаше на облекчение.

Бия се гръб в гръб с Дани, алабастрови меч и копие проблясват в мрака. Имаше цяла серия от тези снимки, направени от някой покрив. Аз горях, лицето ми сияеше, очите ми бяха присвити, а тялото ми беше подготвено за това, което правех.

През предния прозорец на книжарницата, прегърнала татко.

Свита на дивана в задната част на КДБ, ръцете свити до гърдите. Без грим. Изглеждах на седемнайсет, малко изгубена и напълно уязвима.

Марширувам към управлението на Гарда с Джейни. Отправям се към книжарницата без фенерчета. Не съм била в опасност онази нощ. Той е бил там, грижел се е да оцелея, каквото и да е идвало към мен.

Никой никога не ми беше правил толкова много снимки преди. Дори Алина. Беше уловил най-леките ми емоции с всяка снимка. Той ме е наблюдавал, винаги ме е наблюдавал.

През прозореца на селска къщурка, докосвах лицето на Нана, опитвайки се да се вмъкна в мислите ù и да видя майка си. Очите ми бяха наполовина затворени, чертите ми бяха изопнати от концентрация.

Още една снимка от покрив. Дланта ми беше върху гръдта на Сивата жена и настоявах да възстанови Дани.

Имаше ли нещо, което той не знаеше?

Оставих снимките да паднат в чекмеджето. Чувствах се замаяна. Беше видял всичко – доброто, лошото и грозното. Никога не ми беше задавал въпроси, освен ако не мислеше, че аз се нуждая да разбера отговорите. Никога не ме беше белязвал с удобни етикети, нито се беше опитвал да ме натъпка в кутия. Дори когато имаше достатъчно етикети, които можеха да ми бъдат лепнати. Аз бях каквото бях в този момент, той го харесваше и само това имаше значение за него.

Обърнах се и се загледах в огледалото.

В мен се взираше отражение на непозната.

Докоснах лицето си в огледалото. Не, тя не беше непозната. Тя беше жена, която беше излязла от зоната си на удобство, за да оцелее, която беше станала боец. Харесвах жената, която видях в огледалото.

Повърхността на огледалото беше ледена под пръстите ми.

Познавах това Сребро. Познавах всички Сребра. Те имаха нещо от... К’Врук в тях. Дали кралят беше взел елементи за тяхното сътворение от света, от който произлизаха Ловците?

Докато се взирах в него, потърсих тъмното, гладко езеро и му казах какво искам.

Липсваше ми – вдигна пара то. – Ела да плуваш!

Скоро – обещах.

Алабастрови руни изскочиха от черните дълбини, проблясвайки на повърхността.

Беше толкова лесно. Аз исках, то даваше. Винаги там, винаги готово.

Загребах ги и ги притиснах една след друга върху Среброто.

Когато и последната беше на мястото си, повърхността започна да се къдри като сребриста вода. Прокарах пръсти през нея и водите се отдръпнаха, оттеглиха се до черните краища на огледалото и ме оставиха да се взирам през мъглив път, който преминаваше през гробище. Зад надгробни плочи и гробници пълзяха и се влачеха мрачни създания.

Среброто избълва струя леден въздух.

Стъпих в него, в огледалото.

Както подозирах, той беше свързал Сребра, които да оформят проход, по който никой натрапник не би могъл да мине жив, защитавайки своето подземно жилище.

Преди девет месеца, ако бях в състояние да открия как да вляза в него, щях да бъда убита на първите няколко стъпки. Бях нападната в мига, в който пристъпих вътре. Когато първият поток от зъби и нокти ме застигна, езерото ми незабавно предложи помощ и аз приех без колебание.

Една пурпурна руна блестеше в дланта ми.

Нападателите ми се оттеглиха. Те я мразеха, каквато и да беше.

Завихрях мъгла до кръста си, поглъщайки голия пейзаж. Оголени дървета грееха като жълти кости на нездрава лунна светлина. Рушащи се надгробни камъни се накланяха под остри ъгли. Мавзолеи се издигаха зад порти от ковано желязо. Тук беше адски студено, почти толкова мразовито, колкото в Ънсийли затвора. Косата ми се заледи, веждите и космите в носа ми се покриха със скреж. Пръстите ми започнаха да изтръпват.

Преходът от това Сребро към следващото беше неусетен. Всички бяха такива. Баронс беше много по-умел в свързването на Сребра от Даррок и, изглежда, беше по-вещ дори от Ънсийли краля.

Не забелязах промяната в околната среда. Внезапно бях с един крак в ледено гробище и с другия в душна пустиня с черен пясък и слънце, което блъскаше жега надолу към мен. Плъзнах се напред в изгарящата пещ и моментално бях пресушена. Нищо не ме нападна в този обгорен терен. Чудех се дали самото слънце не спира определени нарушители. Следващото огледало ме ужаси. Внезапно се бях озовала под вода. Не можех да дишам. Паникьосах се и се опитах да се върна.

Но в Ънсийли затвора също не бях способна да дишам.

Спрях да се боря и полуплувах, полувървях по океанското дъно на някаква планета – не нашата, защото ние нямахме риба, която изглеждаше като малък подводен параход с въртящи се колела от зъби.

Гладкото ми езеро предложи някакъв мехур, запечата ме вътре и всичко, което идваше към мен, отскачаше от него.

Започвах да се чувствам направо неразрушима. Самонадеяна. Дори започнах да вървя наперено.

Когато преминах още половин дузина „зони“, преливах от самоувереност. Моето тъмно езеро имаше отговор за всяка заплаха, която идваше към мен. Започвах да се опивам от силата си.