– Какво се случи онази нощ в манастира? Защо ти беше там?

– Бяхме дочули нещо. Приказки из провинцията. Клюки на стари жени. Научих се да слушам старите жени, да чета тях преди да погледа вестника.

– Но се присмя на Нана О’Райли.

– Не исках да се върнеш и да разровиш по-дълбоко.

– Защо?

– Щеше да ти каже неща, които не исках да знаеш. Тя щеше да ти даде име за мен – той спря, после сдъвка следващите думи: – Неточно. Но име. А тогава ти се нуждаеше от имена.

– Мислиш, че сега не се нуждая? – Прокълнатия го беше нарекла тя. Чудех се защо.

– Ти се учиш. Манастирът беше в центъра на приказките. Бях го наблюдавал от седмици, опитвайки се да намеря път навътре, без да задействам защитите им. Умна работа. Те усещаха дори мен, а мен нищо не ме усеща.

– Каза „ние“ бяхме дочули нещо. Мислех, че работиш сам. Кои бяха тези „ние“?

– Така е. Но във времето Книгата е издирвана от десетки други. Тя беше Светият Граал за определен тип колекционери. Магьосник в Лондон, който накрая получи копия от някои страници онази нощ. Гангстери. Набедени крале. Следвахме едни и същи следи, зървахме се понякога, отбягвахме се, когато мислехме, че другият може да се окаже ценна следа някой ден, въпреки че никога не съм виждал Келтърови. Подозирам, че кралицата е разчиствала след тях, че е държала „скритата си мантия“ добре скрита.

– Значи си бил извън манастира?

– Нямах представа, че нещо става вътре. Беше тиха нощ, като всяка друга, в която го бях наблюдавал. Нямаше суматоха. Нямаше стрелба или бъркотия. Книгата се е измъкнала в нощта незабелязана или е изчакала и е напуснала по-късно. Бях разсеян от жена, която се измъкваше от прозорец в задната част на манастира и се придържаше към стените. Беше намушкана и беше тежко ранена. Отправи се право към мен, сякаш знаеше, че ще бъда там. „Трябва да ме измъкнеш от тук“ – каза тя и настоя да я закарам при Тели Съливан в Девъншир. Според нея съдбата на света зависела от това.

– Не мислех, че ти пука за съдбата на света.

– Така е. Тя беше видяла Шинсар Дъб. Попитах я дали Книгата е още в манастира, а тя каза, че е била, но вече не е. Онази нощ научих, че проклетото нещо е било на практика под носа ми през последните хиляда години.

– Мислех, че винаги е била там, от зората на времето, много преди това да стане манастир – не се стеснявах да любопитствам за възрастта му.

– Аз бях в Ирландия само през последното хилядолетие. Преди това бях... на други места. Доволна ли си, госпожице Лейн?

– Едва ли – чудех се защо беше избрал Ирландия. Защо мъж като него би останал на едно място? Защо да не пътува? Дали му харесваше да има „дом“? Предполагах, че дори мечките и лъвовете имаха бърлоги.

– Тя каза, че Книгата е убила всички от Убежището. Нямах представа какво е Убежището по онова време. Опитах се да използвам Гласа върху нея, но тя постоянно губеше съзнание. Нямах нищо, с което да се погрижа за раните ù. Мислех, че тя е най-добрата ми възможност да проследя Книгата, затова я настаних в колата и я откарах при приятелката ù. Но докато стигнем до там, тя беше изпаднала в кома.

– И това е всичко, което ти е казала?

– След като осъзнах, че няма да излезе от комата, продължих. Нямах желание да оставям следата да изстине. Имах конкуренция за елиминиране. Шинсар Дъб беше забелязана за първи път, откакто човекът се е научил да поддържа писмени хроники. И след нея бяха тръгнали други. Трябваше да ги убия, докато все още знаех къде са. По времето, когато се върнах в Девъншир, тя беше мъртва и погребана.

– Разрови ли...

– Кремирана.

– О, колко удобно! Разпита ли Тели? Използва ли Гласа върху нея и баба ù?

– Я виж кой е безскупулен сега! Те бяха изчезнали. Наемах детективи да ги търсят от време на време. Бабата умря преди осем години. Така и не успяхме да открием внучката.

Подбелих очи.

– Да, смърди наистина. Това е единствената причина, поради която вярвам, че ти не си кралят. Твърде много хора са положили огромни усилия, за да скрият някои факти. Не виждам защо биха го направили за някое Фае, особено шийте зрящите. Не, тук е имало нещо друго.

– Каза, че е една от многото причини.

– Списъкът е безкраен. Помниш ли как изглеждаше, когато дойде тук? Наистина ли мислиш, че той харесва розово? Или тениски с надпис „Аз съм СОЧНО момиче“?

Погледнах го. Ъгълчетата на устните му трепкаха.

– Просто не виждам най-страшния от Фае да носи подхождащи си прашки и сутиен с малки розови и пурпурни апликации на цветя.

– Опитваш се да ме разсмееш – сърцето ме болеше. От мисли какво да правя за Дани. От ярост към Роуина. От яд към мен самата, че бях подвела всички тази нощ. В мен имаше възел от емоции.

– Но явно не се получава – каза той, докато влизахме под свода на „Книги и дреболии Баронс“. – Ами това? – той ме издърпа отново на улицата и обви главата ми с ръце. Мислех, че ще ме целуне, но той изви главата ми назад, за да погледна нагоре.

– Какво?

– Табелата.

На табелата, люлееща се от полирания месингов пилон, пишеше: РЪКОПИСИ И РАЗНИ МАККАЙЛА.

– Шегуваш ли се? – избухнах. – Моя ли е? Но ти каза, че това е последната ми възможност с теб!

– Така е – той пусна главата ми и се отдалечи. – Може да бъде откачена толкова лесно, колкото беше окачена.

Моята табела. Моята книжарница.

– А Ламборгинито? – казах обнадеждена.

Той отвори вратата и пристъпи вътре.

– Не ме притискай!

– Ами Вайпърът?

– Никакъв шанс.

Влезнах след него. Добре, можех да се справя без колите. За момента. Книжарницата беше моя. Чувствах, че се задушавам. МОЯ с всички главни букви, точно като на надписа.

– Баронс, аз...

– Не ставай банална! Не беше заради теб.

– Просто щях да ти благодаря – казах сърдито.

– За какво? Аз се махам. Смених табелата, защото не планирам да остана тук още дълго. Няма нищо общо с теб. Това, което искам, е почти недостъпно. Лека нощ, госпожице Лейн!

Той изчезна в задната част на магазина. Не знам какво бях очаквала.

Всъщност, знам. Очаквах да се опита да ме вкара в леглото отново.

Баронс винаги е бил предвидим в отношението му към мен още от деня, в който го срещнах. Първоначално използваше забележки за секс, за да ме накара да млъкна. После използва секс, за да ме събуди. След като вече не бях При-я, беше започнал отново да използва забележки за секс, за да ме дразни. Принуждавайки ме да си спомня колко близки бяхме някога.

Бях започнала да разчитам на това, както и на всичко друго, свързано с него.

Намек и покана. Вечни като дъжда в Дъблин. Аз бях тази, която опасният лъв облизваше. И ми харесваше.

Тази вечер, когато ме беше отвел до книжарницата, той говореше и споделяше информация толкова свободно, че аз усетих нещо ново и топло да разцъфва между нас. Когато ми показа знака, се разтопих.

После лисна ледена вода върху мен.

„За какво? Аз се махам. Смених табелата, защото не планирам да остана тук още дълго.“

Беше си тръгнал, без да направи намек или да протегне ръка в покана.

Просто си беше тръгнал.

Беше ме накарал да осъзная какво би било, ако си тръгне и ме остави сама.

Наистина ли щеше да си замине завинаги, когато това свършеше? Да изчезне, без да се сбогува, щом получи заклинанието?

Качих се бавно до стаята ми на петия етаж и се хвърлих напряко на леглото. Обикновено се преструвам, че няма нищо странно в това понякога да намирам стаята си на четвъртия етаж, а понякога на петия. Бях толкова свикнала на „странности“, че единствената възможност, която ме тревожи, е тази стаята ми да изчезне напълно някой ден. Ами ако съм в нея, когато изчезне? И аз ли ще изчезна? Или ще заседна в стена или под, докато тя напуска сцената, откъсвайки главата ми? Стига да е все още някъде в магазина, се чувствам сравнително сигурна с параметрите си. С оглед на това как се беше развил животът ми, ако изчезнеше наистина, вероятно просто щях да въздъхна, да се въоръжа и да тръгна да я търся.

Трудно е да изгубиш нещата, за които си свикнал да мислиш за свои.

Щеше ли всичко това да свърши скоро? Със сигурност се бяхме издънили тази нощ, но аз нямаше да се издъня следващия път. Щяхме да се срещнем в „Честър“ утре и да съставим нов план. Имахме екип, щяхме да продължаваме да опитваме. И най-накрая щяхме да приберем Шинсар Дъб на сигурно място. След няколко дни може би.

И какво щеше да стане тогава?

Щяха ли В’лане, кралицата и всички Сийли да напуснат нашия свят и да се върнат в двора си? Щяха ли да успеят да възстановят някак стените и да изчегъртат покварата на Ънсийли от моя свят?

Щяха ли Баронс и неговите осмина да затворят „Честър“ и да изчезнат?

Какво щях да правя без В’лане, без Ънсийли, с които да се бия, без Баронс?

Риодан беше дал ясно да се разбере, че никой, който е узнал за тях, не е оживял. Бяха крили безсмъртното си съществуване сред нас хиляди години. Щяха ли да се опитат да ме убият? Или просто да си заминат и да изтрият всяка следа от доказателство, че някога са били тук?

Щях ли да претърсвам света отново и отново, за да намеря някой от тях? Щях ли да остарея и да започна да се чудя дали не съм си измислила тези луди, страстни, мрачни дни в Дъблин?

Как щях да остарея? Щях ли да се омъжа? Кой би могъл да ме разбере? Щях ли да живея до края на живота си сама? Да стана своенравна, потайна и странна като мъжа, който ме беше направил такава?

Започнах да крача.

Бях толкова разтревожена от моите проблеми (кой е той, коя съм аз, кой е убиецът на Алина), че така ù не погледнах в бъдещето и не се опитах да обмисля вероятния изход от събитията. Когато се бориш всеки ден за простия шанс да имаш бъдеще, е малко трудно да започнеш да си представяш как би могло да изглежда това бъдеще. Да мислиш как да живееш е лукс, на който се наслаждават само хора, които знаят, че ще живеят.