Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– Върви! – изръмжах.

– Мак, къде е Книгата, по дяволите? – гласът на Риодан звучеше тенекиено по радиото. Бяхме по-високо, отколкото имах намерение да се издигна. – Къде си? Не те виждам там горе. Виждам двойка Ловци, които летят заедно, но не виждам теб. Мамка му, ако този не е огромен!

Супер! Точно каквото ми трябваше. Някой да погледне нагоре и да ме хване да летя рамо до рамо с любимото Ламборгини на Ънсийли краля. Включих с палец звука на радиото.

– Тук съм. В облак. Дръжте се! Ще ме видите след няколко минути – излъгах.

– Няма облаци там горе, Мак – каза Лор.

Крисчън отсече грубо:

– Лъжа, МакКайла. Опитай отново! С кого летиш?

– Къде е Книгата? – настоя В’лане.

– Тя е... О, ето я! Проклятие! Сега е на четири преки на запад, към доковете. Ще се сниша, за да огледам по-отблизо.

Когато смуших моя Ловец да се спусне, К’Врук се гмурна с нас.

– Госпожице Лейн – настоя Баронс, – защо летиш с Ловеца, който уби Даррок?

Отказаха да ми позволят да кацна.

Не можех съвсем да ги обвиня.

Не беше само защото имам мое лично Сатанинско „крило“ (тази нощ на земята нямаше никой, който да не е топнал пръст в нещо тъмно в някакъв момент), а защото се безпокояха, че Книгата някак ще улови К’Врук и тогава всички ще бъдем, ами... К’Врукнати.

Не можах да го отпратя. Ловецът, който наричаше себе си нещо по-окончателно от смъртта, просто не искаше да ме остави. И една тайна част от мен беше малко развълнувана от това.

Летях над Дъблин със Смъртта.

И това беше нещо шеметно за барманка от малко градче в Джорджия.

Трябваше да гледам от въздуха как се развиваше разгромът. А това наистина беше разгром.

Те я притиснаха, обградиха я с камъните, постепенно приближавайки, докато накрая не я заковаха на стълбите на църквата, в която бях изнасилена. Трябваше да се зачудя дали тя не знаеше това и не се опитваше да ме обърка.

Продължавах да очаквам да проговори в ума ми, но тя не го направи. Нито веднъж. Не промълви нито дума. За първи път в близост до мен тя не се опита да ме обърка. Реших, че камъните и друидите може би имат заглушаващ ефект.

Докато гледах, те придвижваха камъните (изток, запад, север и юг) все по-близо и по-близо, докато оформиха кутия три на три метра около нея.

Мека синя светлина започна да се излъчва между камъните, сякаш оформяше клетка.

Всички се отдръпнаха.

– Сега какво? – прошепнах, кръжейки около камбанарията.

– Сега е моя – каза Дръстан спокойно. Друидите Келтър започнаха да пеят и среброокият планинец излезе напред.

Внезапно имах видение как лежи пречупен и мъртъв на стъпалата на църквата. Книгата, променяща се в Звяра, се извисяваше над всички тях и се смееше. Очиствайки ги един след друг.

– Не! – извиках.

– Не какво? – каза Баронс мигновено.

– Спри, Дръстан!

Планинецът погледна нагоре към мен и спря.

Проучих сцената долу. Нещо не беше наред. Шинсар Дъб лежеше на стълбите като безвредна книга с твърди корици. Нямаше извисяващ се Звяр, нито О’Баниън със зъби като моторна резачка, нито одрана Фиона.

– Кога се е измъкнала от колата? – настоях аз.

Никой не ми отговори.

– Кой шофираше? Някой видя ли Книгата да излиза от колата?

– Риодан, Лор, говорете! – отсече Баронс.

– Не знам, Баронс. Не я видях. Мислех, че ти си.

– Как се е озовала на стълбите?

В’лане изсъска.

– Това е илюзия!

Изстенах.

– Тя не е там. Сигурно съм я изпуснала. Чудех се защо не се опитва да ме обърка. Направила го е. Просто не по обичайния начин. Провалих се. О, мамка му! В’лане! Пази се!

− Чуваш ли това? – звукът ме побъркваше.

– Какво?

– Не чуваш ли как някой свири на ксилофон?

Баронс ме изгледа.

– Кълна се, че чувам фалшивите звуци на „Que Sera Sera“.

– Дорис Дей?

– Пинк Мартини.

– А! Не. Не чувам.

Вървяхме в тишина. Или по-скоро той. В моя свят тромпетите гърмяха и един клавесин дрънчеше, а аз с всички сили се опитвах да не започна да се въртя с широко разперени ръце по улицата и да пея: „Когато бях малко момиче, попитах майка ми каква ще бъда. Ще бъда ли красива, ще бъда ли богата? Ето какво ми отговори тя...“.

Нощта се беше оказала безкраен провал на всички фронтове.

Шинсар Дъб ни беше измамила и виновната бях аз. Аз бях тази, която можеше да я проследи. Имах съвсем малка роля и не бях успяла да я изиграя както трябва. Ако не се бях сетила в последната минута, тя щеше да пипне В’лане и вероятно да убие всички ни – или поне всички, които можеха да бъдат убити. А така просто бях предупредила В’лане достатъчно навреме, за да може да се пресее преди Книгата да е обърнала цялата сила на своето зло върху него и да го накара да я вземе от шийте зрящата, която стоеше там и му я предлагаше.

Беше подмамила Софи да я вдигне точно под носовете ни, докато всички бяхме съсредоточени там, където тя ме караше да мисля, че е.

Беше вървяла заедно с нас от Бог знае колко време, оплитайки ме с илюзиите си, а аз бях подвела тях. Почти до масово клане.

Бяхме се разбягали като плъхове от потъващ кораб, блъскайки се един в друг, за да се измъкнем.

Беше страшна гледка. Най-могъщите и опасни хора, които някога съм познавала – Крисчън, с неговите Ънсийли татуировки; Риодан, Баронс и Лор – тайнствените триметрови чудовища, които не можеха да умрат; В’лане и неговият отряд, които бяха буквално неубиваеми и имаха главозамайващи сили – всички бягаха от една малка шийте зряща, държаща някаква книга.

Книга. Магически том, който някакъв идиот беше направил, защото беше искал да изхвърли цялото зло от себе си, за да може да започне живота си наново като патриархален водач на расата си. Можех да му кажа, че опитите да изклинчиш от лични отговорности никога не свършват добре.

А някъде там навън тази нощ или утре, въпреки че никой нямаше да я търси или да се опита да я спаси, Софи щеше да умре.

Заедно с кой знае още колко?

В’лане се беше пресял до манастира, за да ги предупреди, че тя вече не е една от тях.

– Какво стана горе с Ловеца, госпожице Лейн?

– Нямам представа.

– Изглежда,, си имаше приятел. Мислех, че може да е Ловецът на наложницата.

– Не бях помислила за това! – принудих се да възкликна, сякаш смаяна.

Той ме изгледа сухо.

– Не ми е нужен друид от Келтърови, за да знам, че лъжеш.

Намръщих се.

– И защо?

– От доста време съм наоколо. Научих се да познавам хората.

– Точно колко дълго?

– Какво ти каза той?

Издишах, вбесена.

– Каза, че преди съм го яздила. Нарече ме „стар приятел“.

Едно от хубавите неща в разговорите с Баронс беше, че нямаше нужда да смекчавам думите.

Той избухна в смях.

Бях го чувала да се смее така открито толкова рядко, че смехът му сега почти нараняваше чувствата ми.

– Какво смешно намираш в това?

– Изражението на лицето ти. Животът не се е оказал онова, което си мислила, нали, Момиче-дъга?

Името се плъзна през сърцето ми като тъпо острие. „Ти ме напускаш, Момиче-дъга.“ Тогава беше преплетено с нежност. Сега беше просто подигравателно прозвище.

– Явно съм била подведена – казах сковано. Проклетият ксилофон се беше върнал, тромпетите гърмяха.

Когато пораснах и се влюбих, попитах любимия ми: „Какво има пред нас?“ Ще има ли дъги ден след ден?“ Ето какво каза любимият ми...

– Не вярваш наистина, че си Ънсийли кралят, нали?

Тромпетите избълбукаха, ксилофонът замлъкна и иглата изскърца, сякаш някой рязко я беше дръпнал от плочата. Защо изобщо си давах труда да говоря?

– Откъде ти хрумна тази идея?

– Видах кралицата в Белия палат. Не можах да измисля причина остатъкът от нейната памет да е там. Бръсначът на Окам. Тя не е кралицата. Или не е била тогава.

– Тогава коя съм аз?

– Не и Ънсийли кралят.

– Дай ми друго обяснение!

– Още не се е представило такова.

– Трябва да намеря жена на име Огъста О’Клер.

– Мъртва е.

Спрях.

– Познаваш ли я?

– Беше баба на Тели Съливан. В техния дом ме помоли да я закарам Айла О’Конър в нощта, когато Книгата избяга от манастира.

– И?

– Не си изненадана. Интересно. Знаела си, че съм бил при манастира.

– Колко добре познаваше май-... Айла?

– Срещнах я в онази нощ. Посетих гроба ù пет дни по-късно.

– Тя имаше ли две деца?

Той поклати глава.

– Проверих по-късно. Имала е само една дъщеря. Тели я гледаше в онази нощ. Видях детето в къщата ù, когато закарах Айла там.

Сестра ми. Видял е Алина при Тели.

– И мислиш, че аз не съм Ънсийли кралят?

– Мисля, че не разполагаме с всички факти.

Доплака ми се. Моята бавна ерозия беше започнала в деня, в който бях стъпила на Изумрудения остров. Бях пристигнала като обичаната дъщеря на Джак и Рейни Лейн и като сестра на Алина. Бях приела, че съм осиновена. Бях въодушевена да открия, че имам ирландски корени. А сега Баронс потвърждаваше, че не съм О’Конър. Бил е там, когато Айла е умряла, а тя е имала едно дете. Нищо чудно, че Риодан беше толкова сигурен. Нямаше нищо друго, което да подсказва произхода ми, освен живот от невъзможни сънища, тъмница от невъзможно знание, една зла Книга и един страховит Ловец с обезпокоителна привързаност към мен.