Мина Кат. Лор също. Вече всички бяха на кръстовището. А аз все още стоях и чаках Баронс да излезе иззад мен.

Внезапно ръката му се оказа на тила ми и усетих твърдостта му до задника си. Вдишах рязко и се облегнах към него, притискайки бедрата си към него.

И вече го нямаше там.

Преглътнах. Не го бях видяла цял следобед, откакто ми беше казал, че мога да го изгубя.

– Госпожице Лейн – каза той студено.

– Баронс.

– Ловецът каца след... – той погледна нагоре. – Три... две... сега.

Ловецът запляска с крила в центъра на пресечката, разбивайки черни ледени кристали във въздуха. Приземи се с тихо като дъх тупване, отпусна ниско глава и ме изгледа кръвнишки с пламтящи очи. Беше усмирен. И адски вбесен от това. Съчувствах му в ума си. Той кипеше и разтърсваше решетките на клетката, която Баронс някак беше успял да създаде около него с тайнствените си руни и заклинания.

– Успешен лов! – каза Баронс.

– Баронс, аз...

– Избрала си отвратителен момент.

– Вие двамата цяла нощ ли ще стоите там и ще се чукате с очи или може да се залавяме за работа? – настоя Крисчън.

Келтърови бяха пристигнали. Кристофър, Дръстан, Дагиъс и Киън излизаха от близката улица.

– Качвай се на дяволския си кон, момиче, и лети! Но помни! – Роуина раклати предупредителен пръст към мен. – Ние те наблюдаваме.

И въпреки че сега знаех защо е толкова убедена, че съм заплаха (след като Дани ми беше казала за истинското пророчество), все още се утешавах с мисълта, че мога да я сваля от поста ù и да я убия.

Този Ловец беше по-голям от последния, който Баронс беше „омагьосал“, и се наложи Баронс, Лор и Риодан да ми помогнат да се кача на гърба му. Зарадвах се, че си бях спомнила да взема ръкавици и да се облека топло. Беше като да седя върху айсберг с дъх на сяра.

Щом се настаних между ледените му крила, се огледах наоколо.

Това беше.

Нощта, в която щяхме да победим Шинсар Дъб.

На срещата вчера никой не беше повдигнал въпроса: „А после?“.

Роуина не беше казала: „Сийли няма да бъдат допуснати близо до нея! Отговорността да я пазим вече ще бъде наша и ние ще я държим под ключ завинаги!“.

Сякаш някой щеше да ù повярва. Книгата се беше измъкнала веднъж.

А В’лане не беше казал: „Тогава ще взема кралицата и Книгата във Фае, където кралицата ще се възстанови и ще търси в Книгата части от Песента на Сътворението, за да можем да затворим отново Ънсийли и да възстановим стените между световете“.

Нямаше да повярвам и на това. Какво ги караше да мислят, че в Книгата има части от Песента? Или че кралицата може да я прочете? Наложницата може някога да е знаела Първия език, но очевидно беше пила от Котела твърде много пъти, за да го помни сега.

А Баронс не беше казал: „Тогава аз ще седна и ще я прочета, защото знам Първия език и щом намеря заклинанието, което търся, всички вие може да правите, каквото искате. Да оправите света или да го унищожите. На мен не ми пука“.

А Риодан не беше казал: „Тогава ще те убием, Мак, защото не ти вярваме и вече не си необходима“.

За съжаление вярвах на последните две.

Напрежението, което изпитвах, беше непоносимо. Не бях осъзнала, че приемам Баронс за даденост, докато не ми беше дал ясно да разбера днес, че времето му с мен има краен срок, който изтича.

Щях да го изгубя.

Може би не знаех какво искам от него, но поне знаех, че искам да е наоколо. Това винаги изглеждаше достатъчно за него.

„Ужасно нечестно е и ти го знаеш“ – каза един тих гласец в мен.

На бедрото ми радиото изграчи:

– Проверка, Мак.

Натиснах бутона.

– Тук съм, Риодан.

Изпробвахме радиостанциите.

– Какво чакаш, момиче? – излая Роуина. – Вдигай се и я намери!

Смуших Ловеца с мускули и ум и гледах как Роуина се смалява под мен, докато огромните черни крила могъщо разбиваха нощния въздух. Исках да я смажа с палец като вбесяващо петно, каквото беше.

После потънах в удоволствието от момента и забравих за нея.

Това беше треска.

Усещаше се... добре.

Познато.

Свободно.

Издигахме се все по-високо и по-високо в небето. Покривите се губеха под нас.

Пред мен беше сребристата брегова линия. Зад мен провинцията.

Въздухът беше свеж с дъх на сол. Светлините под нас бяха малко и нарядко. Засмях се на глас. Това беше невероятно. Аз летях.

Бях го правила преди с Баронс, но сега беше различно. Бяхме само аз и моя Ловец, сами в нощта. Усещах се широко отворена за възможности. Светът беше моята мида[22]. Не, световете бяха моите миди.

Проклятие, беше хубаво да съм аз!

Внезапно разбрах нещо за Ловците – може би той го беше заложил в мен с ума си. Не само че огромните ледени дракони бяха пресяващи, те правеха Сребрата отживелица. Те не бяха Фае. Никога не са били. Ние ги забавлявахме. Те бяха надменно развеселени. Бяха се задържали с Ънсийли, защото им беше... интересно да прекарват времето си по този начин. Те никога не са били затваряни.

Никой не ги притежаваше.

Никой не можеше.

Всъщност дори не бяхме започнали да разбираме какво са те. (Не живи по начина, по който мислехме. Дали не летях върху огромен дишащ метеор в небето? Изсечен от това, от което беше започнала Вселената?)

Пресегнах се към ума на Ловеца.

Ти можеш да пресяваш светове!

Той обърна глава и ме прикова с едно пламтящо оранжево око, сякаш казваше:

Колко си глупава? Ти го знаеше.

Не, не го знаех.

Той изсумтя филиз от пушещ огън към мен, прогаряйки дънките ми.

– Ох! – притиснах ръка към коляното си.

Не се нуждаеш от капаци. Изтрий знаците му! Пречат на зрението ми. Той трябва да бъде ограничен. Играе си с инструментите на боговете.

– Баронс? Какви знаци?

На крилата ми, на тила ми. Изтрий ги!

– Не.

Беше разочарован, но замълча, приемайки решението ми.

Отворих сетивата си на шийте зрящ. Или тази част от мен беше Ънсийли кралят? Ахнах.

Знаех къде е Шинсар Дъб. Беше пред „Книги и дреболии Баронс“. Търсеше ме.

– На изток – казах в радиото. – При книжарницата е.

Те се промъкваха около нея, поставяйки мрежа от камъни, изсечени от скалите на дома ù, приближавайки бавно но сигурно с моя помощ.

Тя можеше да усети, че съм наблизо, но не беше сигурна къде съм. Изглежда обаче не можеше да усети тях.

Слушах разговорите по радиото.

Роуина беше започнала с настояванията си Сийли да не бъдат допускани да видят Книгата, щом бъде запечатана, въпреки че Кат отчаяно и дипломатично се опитваше да обуздае властното ù държание.

Сийли ставаха все по-ядосани. И още по-надменни.

Дръстан се опитваше да успокои положението, но другите Келтърови започнаха да се препират помежду си за ролята на Сийли и за ролята на шийте зрящите, настоявайки, че тяхната роля е по-важна.

Баронс се ядосваше все повече с всяка изминала минута, а Лор току-що беше заплашил да пусне камъка и да се махне, ако всички не млъкнат, мамка му.

– Две преки западно от теб, В’лане! – казах. Той вървеше, не се пресяваше. Каза, че Книгата би усетила присъствието му, ако го прави.

– Отново се движи бързо – извиках. Току-що се беше изстреляла на три преки за секунди. – Трябва да е в кола. Който и да я носи, шофира. Ще се опитам да приближа, за да видя по-добре.

– Да не си посмяла! – каза Роуина. – Стой там горе, далеч от нея, момиче!

Намръщих се. Чревен спазъм на нещо не по-малко от Ловец, резултатът от който да се изсипе върху главата ù, щеше да ме накара да се чувствам доста по-добре. Засега. Боях се, че убийството ù може би беше единственото, което щеше да ме задоволи в дългосрочен план.

– Разкарай се от главата ми, стара жено! – измърморих и изключих звука на радиото, така че аз да мога да ги чувам, а те да не могат да чуват мен. Не исках никой да чуе свистенето на крила, което рязко се беше появило до мен. Тези крила бяха твърде големи, за да принадлежат на Ловеца, върху който бях.

Загледах се през кожестите крила на моя Ловец към този, който летеше в тандем с нас.

К’Врук.

Нощенвятърлетявисокосвободеееен.

Трескаво проверих вътрешния си радар. Това едва ли беше мисъл, типична за Шинсар Дъб, но не можех да рискувам. Едва когато бях сигурна, че Книгата е на земята, можех да дишам спокойно отново.

Какво правеше К’Врук тук, ако Книгата не го беше довела? Мислите му бяха по-малко думи и повече наблюдение на момента.

Беше ли К’Врук... щастлив?

Той обърна глава настрани и ми хвърли зъбата усмивка с кожести устни. Върховете на крилата му ограничаваха размаха на моя Ловец и го караха да се изправи тревожно.

– Какво правиш?

Какво си ти?

– А?

Аз летя.

Погледнах го безизразно. Беше натъртил на думата „аз“.

Преди ме яздеше – той пуфтеше с упрек. – Стар приятел.

Взирах се в него озадачена.

Очите ми се присвиха. Очевидно беше част от някаква конспирация, която да ме накара да мисля, че аз съм Ънсийли кралят. Но това беше купчина глупости, която нямаше да приема.

– Върви си! – размахах ръце към него като към муха. – Къш! Махай се от тук! – къшках на крайност, по-окончателна от смъртта.

Слабо осъзнавах, че Баронс крещи в радиото ми.

Ловецът обърна кожестата си усмивка напред и заплува спокойно до нас, едва движейки огромните си крила, носейки се на вятъра. Беше пет пъти по-голям от моя Ловец, няколко къщи от кожени крила и подкови, огромни очи-пещи и каквото държеше цялата тази ледена чернота заедно. Докато се носеше из тъмното небе, вятърът, който се отлющваше от колосалното му тяло, вдигаше пара като сух лед.