Той присвива очи.

– Казах, че ще ме почитат като герой. Скоро ще бъда приветстван като спасител на нашата раса.

– Значи си отишъл в Ънсийли затвора. Било е рисковано – подканям го да продължи да говори. Докато той говори, мога да се съсредоточа върху думите му, върху моите цели. Тишината не е златна, смъртоносна е. Тя е вакуум, който се пълни с призраци.

– Нуждаех се от Ловците. Като Фае можех да ги призова. Като смъртен трябваше да ги търся физически.

– Изненадана съм, че не са те убили на място – Ловците мразят хора. Чернокожите крилати демони не таят любов към нищо, освен към себе си.

– Смъртта не е наслада за един Ловец. Твърде окончателна е.

През очите му проблясва спомен и знам, че когато ги е намерил, те са му причинили неща, които са го накарали да пищи дълго време.

– Те се съгласиха да ми помогнат, в замяна на постоянна свобода. Те ме научиха да ям Ънсийли. След това проследих слабите места в стените на затвора, откъдето Ънсийли бяха бягали преди, и ги закърпих.

– За да станеш единственият.

Той кимва.

– Ако трябваше мрачните ми събратя да бъдат освободени, те щяха да благодарят на мен. Открих как да свържа Сребрата и създадох проход до Дъблин през Белия палат.

– Защо тук?

– От всички измерения, които изследвах, това остава най-стабилно, с изключение на няколко... неудобства. Изглежда, проклятието на Крус е имало малък ефект върху този свят, освен да разтроши измерения, които лесно се избягват.

Аз ги наричам МПД, но не му го казвам. Името накара Баронс да се усмихне. Малко неща караха Баронс да се усмихва.

Мисля, че се контролирам, след като съблякох всичките си слабости. Че посвещаването на мисията ми ме е направило непроницаема. Греша. Мисълта за Баронс, който се усмихва, води до други мисли.

Баронс гол.

Танцува.

Тъмната глава отметната назад.

Смее се.

Картината не „плува нежно през ума ми“, както замечтано съм го виждала във филмите. Не, тази се тръшва в главата ми като ядрена ракета, избухва в мозъка ми с подробности. Задушавам се в облак от болка.

Не мога да дишам. Стискам очите си.

Бели зъби проблясват на мургавото му лице. „Аз падам, но отново се изправям. Никога няма да ме задържиш паднал.“

Олюлявам се.

Но той не се изправи, копелето. Остана паднал.

С моето копие в гърба му. Как се предполага да намирам пътя си всеки ден, ако той не е тук да ми помага? Не знам какво да правя, как да взимам решения.

Не мога да преживея тази скръб. Препъвам се и падам на коляно. Стискам главата си.

Даррок е до мен, помага ми да стана. Ръцете му са около мен.

Отварям очи.

Той е толкова близо, че виждам златни петънца в бакърените му очи. Бръчици нагъват ъгълчетата. Леки линии ограждат устата му. Дали се е смял често през времето му като смъртен? Ръцете ми се свиват в юмруци.

Неговите ръце нежно докосват лицето ми, когато избутва косата ми назад.

– Какво стана?

Нито картината, нито болката си отиват от мозъка ми. Не мога да функционирам в това състояние. След миг ще бъда на колене, ще пищя от скръб и ярост и мисията ми ще отиде по дяволите. Даррок ще види слабостта ми и ще ме убие или по-лошо. Някак трябва да оцелея. Нямам представа колко време ще ми отнеме да намеря Книгата и да науча как да я използвам. Навлажнявам устни.

– Целуни ме! – казвам. – Силно!

Устата му се стяга.

– Не съм глупак, МакКайла.

– Просто го направи! – изръмжавам.

Виждам как той претегля идеята. Два скорпиона. Той е скептичен. Той е очарован.

Когато ме целува, Баронс изчезва от главата ми. Болката се отдръпва.

От устните на врага ми, на любовника на сестра ми, на убиеца на любовника ми, аз вкусвам наказанието, което заслужавам. Вкусвам забвение.

Това отново ме прави студена и силна.

Сънувам къщи цял живот. Има цял квартал в подсъзнанието ми, в който мога да вляза само докато спя. Но не мога да контролирам нощните си посещения, както и никога не съм била в състояние да избягвам сънищата за Студеното място. Понякога получавам достъп, а понякога – не. В определени нощи портите се отварят лесно, докато в други стоя отвън, отказано ми е да вляза и жадувам за чудесата, които лежат отвъд.

Не разбирам хора, които казват, че не могат да си спомят сънищата. С изключение на съня за Студеното място, който започнах да блокирам много отдавна, аз си спомням всички останали. Когато се събудя сутрин, те се носят из главата ми на късчета и мога или да скоча от леглото и да ги забравя, или да събера парчетата и да ги изследвам.

Четох някъде, че сънищата за къщи са сънища за нашите души. В тези обиталища на нашата психика ние складираме най-съкровените си тайни и желания. Може би някои хора не ги помнят просто защото не желаят. Едно момиче, което познавах в гимназията, веднъж ми каза, че също сънувала къщи, но в тях винаги било непрогледен мрак и тя не можела да намери ключа за лампата. Тя мразеше тези сънища. И не беше от най-умните.

Моите къщи са безкрайни, изпълнени със слънце и музика, с градини и фонтани. И по някаква причина винаги има много легла. Големи легла. Много повече, отколкото са нужни в една къща. Не знам каква е работата, но смятам, че е защото мисля много за секс.

Понякога се тревожа, че няма достатъчно място в ума ми и за двете – за сънищата ми и за реалността, че съм твърд диск с ограничени гигабайти и някой ден няма да съм способна да поддържам защитната стена между тях. Чудя се дали това е сенилността.

През годините започнах да подозирам, че всички тези къщи, които сънувам, са просто различни крила на една и съща огромна къща.

Днес осъзнавам, че това е истина.

Защо сънувам Белия палат всички тези години?

Как е възможно изобщо да съм знаела, че съществува?

Сега, след като така и така съм малко отвъд ръба, мога да призная нещо: Цял живот тайно съм се страхувала, че под свирепо фокусираното поддържане и контене, аз съм... ами... психозна.

Никога не подценявайте добре облечена кифла.

Истинските мислители не са най-добре облечените хора. Да стоиш на върха на последната мода, да се контиш и да се представяш добре отнема време. Нужни са много усилия, енергия и концентрация, за да бъдеш непрекъснато щастлив и перфектно поддържан. Ако срещнете някой такъв, се запитайте от какво бяга.

В гимназията започнах да подозирам, че съм биполярна[5]. Имаше времена, когато без изобщо никаква причина се чувствах истински... ами, склонна да убивам е единственото описание за това ми състояние. После осъзнах, че колкото съм по-заета, толкова по-малко време ми остава да се чувствам така.

Понякога се чудя дали преди да се родя някой ми е показал сценария или ми е разказал най-съществените части. Животът ми е дежа вю в най-лошата му крайност. Отказвам да повярвам, че съм кандидатствала за тази роля.

Докато се взирам в Белия палат и знам как изглеждат части от него отвътре (и знам, че няма начин да зная тези неща), се чудя дали не съм сериозен случай на лудост. Дали това просто не се случва, а аз всъщност съм заключена в тапицирана стая някъде и халюцинирам. Надявам се скоро да ми сменят лекарствата. На каквото и да съм, не действа.

Не искам да вляза там.

Искам да вляза и никога да не излизам.

Двойственост – това съм аз.

Къщата има безброй входове през сложни поддържани градини.

Даррок и аз влизаме в една от градините. Толкова е прекрасна, че е почти болезнено да я гледам. Пътеки, павирани с блестящо злато, се простират през екзотични ароматни храсти и обикалят групички от гъвкави дървета със сребърни листа. Заслепяващи перлени пейки предлагат отмора от слънцето под дантелени листа, а копринени лежанки осейват външни помещения с издуващи се шифонени завеси. Цветя се навеждат и люлеят на нежния съвършен бриз с точния градус зной – не твърдо горещо и задушно, а топло и влажно по начина, по който е топъл и влажен сексът.

Сънувала съм такива градини. С някои разлики, но не много големи.

Подминаваме фонтан, който пръска дъги от блещукаща вода във въздуха. Обграждат го хиляди цветя във всякакви поразителни нюанси на жълтото – кадифени лютичета и восъчни лалета, сметанени лилии и цветя, които не съществуват в нашия свят. За миг мисля за Алина, защото тя обича жълто, но тази мисъл вони на смърт и носи други мисли с нея, затова обръщам гръб на красотата на фонтана и се фокусирам върху омразните лице и глас на моя придружител.

Той започва да ми дава наставления. Казва ми, че търсим стая с огледало, което има богато украсена позлатена рамка и е приблизително три метра високо и метър и половина широко. Последния път, когато е виждал стаята, в нея нямало никакви мебели, освен огледалото. Коридорът, от който се отваряла стаята, бил светъл, въздушен и подът му бил от непрекъснат бял мрамор. Стените на коридора били също бели и украсени с ярки стенописи между високи прозорци.

Отваряй си очите за бели мраморни подове, ме инструктира той, защото само две от крилата (както е било последния път, когато е бил тук) ги имат. Подовете в другите крила са златни, бронзови, сребърни, в цветовете на дъгата, розови, ментовозелени, жълти, лавандулови и други пастели. Задното крило е кървавочервено. Ако видя черен под, трябва да се обърна назад веднага.

Влизаме в кръгло фоайе с висок стъклен таван, който събира слънчевата светлина. Стените и подът са прозирно сребърни и отразяват небето с толкова живи подробности, че когато един каймаченопухкав облак минава над нас, имам чувството, че вървя през него. Какъв изкусен дизайн! Стая в небето. Дали наложницата я е създала? Дали Ънсийли кралят я е проектирал за нея? Може ли същество, способно да създаде такива ужасии като Ънсийли, да направи такива възхитителни неща? Слънчевата светлина ме къпе отгоре, отскача към мен от стени и подове.