Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– Смъртта е смърт!

– Съгласен. Но убиването не винаги е убийство.

– Мисля, че я е завела някъде, където е знаела, че ще бъде убита.

– Сега не звучиш сигурна, че я е убила.

Разказах му какво се беше случило снощи, какво бяха казали онези Ънсийли, как беше изглеждало тялото на Алина и как Дани беше изчезнала.

Той кимна в мълчаливо съгласие, когато свърших.

– И какво да правя?

– Искаш съвет от мен?

Подготвих се за саркастичен коментар.

– Не ми откъсвай главата! Имах тежка нощ.

– Нямах намерение – той клекна на пети пред мен и ме погледна в очите. – Това те е засегнало. По-лошо, отколкото всичко друго, което ти се е случило. По-лошо от превръщането ти в При-я.

Свих рамене.

– Правих непрестанно секс без вина, без срам. Шегуваш ли се? В сравнение с всичко останало, това беше чиста радост.

Той не каза нищо дълго време. После:

– Но не е нещо, което би искала да повториш, когато владееш напълно разума си.

– Беше... – затърсих думи, да го обясня.

Той беше неподвижен, чакаше.

– Като на Хелоуин. Когато хората се бунтуваха. Те плячкосваха. Правеха откачени неща.

– Казваш, че това да си При-я е било нещо като прекъсване?

Кимнах.

– И какво да правя?

– Вадиш шибаната си... – той оголи зъби и погледна настрани. Когато отново погледна към мен, лицето му беше студена маска на вежливост. – Ти избираш с какво можеш да живееш. И без какво не можеш да живееш. Това е.

– Имаш предвид мога ли да живея с мисълта, че съм я убила? Бих ли могла да понасям себе си, ако не я убия?

– Имам предвид можеш ли да живееш без нея? Ако я убиеш, прекъсваш живота ù завинаги. Дани никога повече няма да е жива. Ще е свършена на четиринайсет. Имала е възможност, провалила се е, изгубила е. Готова ли си да бъдеш неин съдия, жури и екзекутор?

Преглътнах и отпуснах глава, използвайки косата си като щит, сякаш можех да се скрия зад нея и никога да не трябва да се показвам.

– Казваш, че няма да се харесвам.

– Мисля, че ще се справиш с това. Ти намираш места, на които да слагаш нещата. Знам как действаш. Виждал съм те да убиваш. Мисля, че О’Баниън и хората му бяха най-трудни за теб, защото бяха първите хора, които уби, но след това ти подхождаше към това студена като камък. Сега е по-различно, защото това би било избрано убийство. Предумишлено. Кара те да дишаш различно. За да плуваш в това море, трябва да си направиш хриле.

– Не разбирам какво ми казваш. Да я убия ли?

– Някои действия те променят към по-добро. Други към по-лошо. Бъди сигурна кое е и го приеми, преди да направиш нещо! Смъртта за Дани ще бъде безвъзвратна.

– Ти би ли я убил?

Усещах, че се чувства неудобно от въпроса, но не знаех защо.

След дълго напрегнато мълчание, той каза:

– Ако това искаш, да. Ще я убия заради теб.

– Това не е каквото... не, не те питах дали ще я убиеш заради мен. Питах те дали ти би я убил, ако си на мое място.

– Не знам как бих постъпил на твое място. Твърде много време мина.

– Няма да ми кажеш какво да правя, нали? – исках да ми каже. Не исках да нося отговорност за това. Исках да мога да обвиня някого, ако впоследствие не ми харесаше как са се обърнали нещата.

– Твърде много те уважавам, за да го направя.

Едва не паднах от дивана. Разделих косата си и погледнах към него, но той вече не клечеше пред мен. Беше се изправил и се беше отдалечил.

– Да не би да водим разговор?

– Да не би току-що да поиска съвет от мен и да ме изслуша с отворено съзнание? Ако е така, значи да, бих нарекъл това разговор. Разбирам защо не би могла да го разпознаеш, като се има предвид, че всичко, което получавам от теб, е поза и враждебност...

– О! Всичко, което аз получавам от теб, е враждебност и...

– И ето, започваме! Тя се наежва, а козината на врата ми настръхва. По дяволите, усещам зъбите на звяра да се показват. Знаеш ли какво, госпожице Лей? – каза той тихо. – Когато искаш да проведеш разговор с мен, остави пред пещерата ми милиардите проблеми, които имаш, защото искаш да ме чукаш всеки път, щом ме погледнеш, влез вътре и виж какво ще намериш! Може да ти хареса.

Той се обърна и тръгна към входа към задната част на магазина.

– Чакай! Все още не знам какво да правя с Дани.

– Тогава това е отговорът ти засега – той спря при вратата и погледна към мен. – Колко още ще се прикриваш?

– Кой използва думи като „прикривам се“?

Той се облегна на вратата и скръсти ръце.

– Няма да чакам още дълго. Използваш последния си шанс с мен.

– Не знам за какво говориш.

Какво казваше той? Щеше ли Баронс да ме остави? Мен? Той никога не ме е оставял. Той беше този, който винаги щеше да ме пази жива. И винаги щеше да ме иска. Бях започнала да разчитам на тези неща, както разчитах на въздуха и храната.

– Когато мозъкът им изключи по една или друга причина, хората правят това, което са искали да направят през цялото време, но са го подтискали, уплашени от последиците. Те обикновено се тревожат какво може да помислят другите за тях. Боят се какво ще видят в себе си. Или просто не желаят да бъдат наказани от обществото, което ги ръководи. На теб вече не ти пука какво мислят другите. Никой няма да те накаже. Което повдига въпроса: Защо още се боиш от мен? Какво още не си успяла да разбереш?

Зяпнах го.

– Искам жената, която мисля, че си. Но колкото повече се прикриваш, толкова повече мисля, че съм направил грешка и че съм видял в теб неща, които не са били там.

Свих юмруци и преглътнах протеста си. Той ме караше да се чувствам разкъсвана от противоречия. Исках да изкрещя: „Не си направил грешка. Аз съм тази жена!“. Исках да се измъкна и да избягам, преди дяволът да обсеби още от душата ми.

– Имаше чистота в онова мазе. По този начин живея аз. Имаше време, когато мислех, че ти също.

„Живеех – исках да кажа. – Живея.“

– Някои неща са свещени. Докато не започнеш да се държиш така, сякаш не са. Тогава ги губиш.

Вратата се затвори тихо.

− Добре ли си, Мак? – Кат изглеждаше разтревожена. – Не изглеждаш много добре.

Принудих се да се усмихна.

– Добре съм. Малко съм нервна. Предполагам. Просто искам всичко да мине както трябва и да се свърши. Ти?

Тя се усмихна, но усмивката не стигна до очите ù и твърде късно си спомних за емоционалната ù телепатия. Тя усещаше колко силно съм извадена от равновесие.

Чувствах се двойно предадена. Първо от Дани, после от Баронс, задето ми беше казал, че няма да чака вечно. И засрамена за неща, които не разбирах. Но дали това, че повярвах, че той е мъртъв, а после открих, че е жив, имаше нещо общо със сестра ми. Не, връщаше се много по-назад, до края на състоянието ми на При-я. Въздъхнах. Не можех да го определя.

– Снощи намерих онези Ънсийли, които са убили Алина – казах на Кат, решавайки, че това ще я накара да ме остави на мира.

Острият ù поглед омекна.

– Значи си получила отмъщението си.

Кимнах. Нямах доверие на себе си да говоря.

– Но не е облекчило болката ти така, както си очаквала – тя помълча да миг. – Когато стените паднаха, Роуина не ни каза за яденето на Ънсийли. Изгубих и двамата си братя в Сенките. Убила съм десетки от тях оттогава. Но това не ме кара да се чувствам по-добре. Бих искала отмъщението да можеше да ги върне! Но не става така. Просто добавя още трупове към сметката.

– Мъдра както винаги, Кат – усмихнах се. Но вътрешно кипях.

Не исках да съм мъдра. Исках кръв. Смазани кости. Унищожение. Тъмното ми езеро беше вдигнало огромни вълни снощи, тъмен вятър фучеше през него.

Аз съм тук – казваше то. – Използвай ме! Какво чакаш?

Нямах отговор за него.

Продължих да вървя към О’Конъл и Бийкън, проверявайки часовника си. Беше девет без десет. Кат се беше изравнила с мен преди няколко преки.

– Къде е Джо?

– Хранително отравяне. Развалена кутия боб. Мислех да доведа Дани, но не можах да я намеря. Вместо това доведох Софи.

Името на Дани ме удари здраво. Кат ме изгледа остро. Изправих рамене и закрачих напред. На пряката чакаха В’лане и неговите Сийли, Роуина и шийте зрящите ù бяха от другата страна на улицата.

Тъмното езеро кипна, когато я видях, засъска и запуши: Мислиш ли, че не е знаела, че Дани го е направила? Тя знае всичко. Тя ли го е поръчала? Стиснах зъби и свих юмруци.

Щях да се погрижа за личните си вендети по-късно. Едно по едно. Ако аз бях Ънсийли кралят, имах нужда Книгата да бъде заключена колкото може по-скоро. Ако не бях Ънсийли кралят, пак се нуждаех да бъде заключена, защото по някаква причина тя продължаваше да преследва мен и тези, които обичах. Аз и родителите ми никога нямаше да бъдем в безопасност, ако тя беше на свобода.

Трябваше само да изиграя моята малка роля. Щях да летя над града с Ловеца (доставен от Баронс, заглушен и контролиран) и да помогна да я сгащят. Веднъж след като останалите успееха да уловят Книгата, щях да се присъединя към тях на земята.

Планирах да се държа на разстояние, за да бъда в безопасност. Не исках повече никакви изненади в живота си.

Тялото ми се стегна от сексуално напрежение.

– Мак – каза хладно Риодан, докато минаваше покрай мен.

Сексуалното напрежение скочи до състояние на болка и знаех, че Баронс е зад мен. Изчаках да мине.