– И?

– Казала, че м-... Е, предполага се, че не си човек, затова сигурно не ти е майка. Айла се измъкнала жива. Нана О’ я видяла да напуска същата нощ. Никога няма да познаеш с кого!

Не се доверявах на себе си дори за нещо толкова просто като да продумам. Роуина. И старата кучка вероятно я е убила. Независимо дали беше моя майка, или не, все още се чувствах свързана с нея и исках да я защитавам.

– О, хайде! Трябва да познаеш! – Дани се замъгляваше по краищата от вълнение.

– Роуина – казах равнодушно.

– Опитай пак! – каза тя. – Това ще ти изпържи мозъка. Нана никога нямаше да разбере, че е той, но ти си отишла там с него. Е, тя не говори за него като за мъж – нарича го онова.

Зяпнах я.

– За кого говориш? – настоях.

– Видяла е Айла да се качва в кола с нещо, което тя нарича Прокълнатия. Пичът, който откарал единствената оцеляла от Убежището на манастира преди двайсет и няколко години, е бил Баронс.

Бях толкова възбудена след всичко, което Дани ми каза, че нямаше как да съм в състояние да правя нещо толкова летаргично, като да се свивам на дивана и да гледам филм. Плюс това толкова много захар циркулираше през системата ми, че почти вибрирах като Дани.

След като пусна бомбата „Баронс“, тя включи отново филма и започна да се хили. Хлапето беше жилаво.

Аз седях и зяпах екрана без да виждам нищо.

Защо Баронс беше скрил от мен, че е бил в манастира, когато Книгата е избягала преди двайсет и няколко години? Защо да крие от мен, че е познавал Айла О’Конър – майката на сестра ми? Можех да се откажа от майка, която никога не бях имала, но не можех да се откажа от сестра ми. Независимо дали беше моя биологична сестра, или не, аз мислех за нея като за такава и точка. Край.

Спомних си как слизах по стълбите и чух да казва на Риодан по телефона: „След това, което научих за нея онази нощ...“. Дали имаше предвид нощта, в която отидохме до къщурката? Дали и той е бил също толкова изненадан като мен, да чуе Нана да ми казва, че жената, с която е напуснал манастира преди две десетилетия, се смята за моя майка?

Дали я беше завел при тази Тели, която е помогнала Алина и аз да намерим приемен дом в Америка? Ако Айла е напуснала манастира жива, защо, как и кога е умряла? Дали изобщо е стигнала до Тели или жената предварително се е била съгласила да изведе децата ù, ако нещо се случи с нея? Каква роля играеше Баронс във всичко това? Той ли беше убил Айла?

Размърдах се неспокойно. Той беше видял тортата. Знаеше, че планирам парти за рожден ден. Той мразеше рождените дни. Нямаше начин да се появи тази вечер.

Разчоплих парче шоколадова глазура. Огледах книжарницата. Съзерцавах стенописа на тавана и мачках кашмирената завивка. Извадих няколко трохи от ъгъла на дивана и ги подредих върху чинията си.

Роуина беше дъщеря на Нана. Айла и Кейли на практика бяха израснали заедно. Айла е била Повелителка на Убежището. Сметнали са за необходимо да сформират Убежище зад гърба на Ро. Което дори не е било в манастира. Айла е ръководила официалното, а мистериозната Тели – тайното. През всички тези години майка ми – Айла – е поемала вината за бягството на Книгата, а сега изглеждаше, че Роуина е стояла зад него.

Беше позволила ние да поемем вината – първо Айла, после Алина, после аз.

...двете от древни кръвни линии няма да имат повече шанс, отколкото има снежна топка в ада, да оправят нашата каша, защото няма да искат.

Въздъхнах. Когато подслушах мама и татко онази нощ в Ашфорд да говорят за това как може да обрека света на гибел, се бях почувствала осъдена. После Кат и Джо ми бяха показали пророчеството (което, както вече знаех, е било съкратена версия) и се бях почувствала опростена.

Сега отново се чувствах осъдена. Беше доста обезпокояващо да чуя, че колкото по-рано бъдем убити двете с Алина, толкова по-добре ще се развият нещата за човешката раса.

Ако Алина беше останала жива, щеше ли да избере Даррок? В пристъп на скръб бях поискала да заменя света с нов, в който Баронс да е жив. Бяхме ли и двете фатално дефектни? Дали са ни запратили далеч от Ирландия не за наше собствено добро, а в името на добруването на света? Затова ли МЗО[19] ми беше дал картата СВЕТЪТ? Защото трябваше да погледна света, да го видя и да го избера? Кой беше МЗО, все пак?

Когато пристигнах в Дъблин и започнах да откривам разни неща за себе си, се бях почувствала като герой, който е бил изпратен насила на епично пътешествие.

Сега просто се надявах, че няма да оплескам нещата твърде много. Големите проблеми изискваха големи решения. Как бих могла да се доверя на собствената си преценка, когато дори не бях сигурна коя съм?

Кръстосах крака. После ги разплетох и прокарах ръка през косата си.

– Пич, ще гледаш или ще правиш диванна художествена гимнастика? – оплака се Дани.

Изгледах я сковано.

– Искаш ли да убиеш нещо?

Тя засия. Имаше мустаци от шоколадов сладолед.

– Човече, мислех, че никога няма да попиташ!

Пазя в специална папка в ума си златните спомени за всички случаи, в които двете с Дани се биехме гръб в гръб.

Не мога да спра да мисля какво би било, ако Алина ми се беше доверила и бяхме имали възможност да се бием една до друга. Какво би било да знаеш, че имаш сестра, която пази гърба ти, че сте екип, че тя никога няма да те изостави, че ще се измъквате една друга от лагера на врага? Това е едно от най-страхотните изжвявания на света. Да знаеш, че независимо в колко лоши проблеми си се забъркал, някой ще дойде за теб и ще продължи с теб. Това е любов. Чудя се дали това, че аз и Алина се бяхме оставили да бъдем разделени от океана, означаваше, че сме слаби. Чудя се дали тя все още щеше да е жива, ако бяхме останали заедно.

Може никога да не разбера какъв е произходът ми, но мога да избера кой да се включва в моето семейство от тук нататък и Дани е неподлежаща на преговори част от него. Джак и Рейни ще се влюбят в нея, когато най-накрая ги запозная.

Помитахме хлъзгавите улици, убивайки Ънсийли здраво. С всяко намушкано, ставах все по-уверена, че не съм кралят. Щях да усетя нещо, ако бях – угризение, вина, нещо. Кралят не беше пожелал да се откаже от сенчестите си деца. Не изпитвах гордостта на създателя, нито заблудена любов. Не изпитвах нищо, освен задоволство, че слагам край на тяхното безсмъртно, паразитно съществуване и че спасявам човешки живот.

Налетяхме на Джейни и неговите Бранители и им помогнахме да се измъкнат от затруднение с няколко пресяващи. Видяхме Лор и Фейд да дебнат. Мисля, че зърнах един Келтър на някакъв покрив, но той изчезна толкова бързо, че останах само с впечатлението за гладки татуирани мускули в мрака.

Призори се озовахме твърде близо до „Честър“ и реших, че вероятно трябва да прекратим засега. Най-после бях достатъчно уморена, за да заспя, а исках да бъда на висота, за да проследя Шинсар Дъб.

Тази вече всичко щеше да свърши, най-после. Тази вечер щяхме да запечатаме Книгата завинаги. После щях да събера парчетата от живота си и да започна да го изграждам наново, първоначално с мама и татко. Щях да продължа да търся информация за това кой е убил Алина и коя съм аз, но след като щях да дишам малко по-лесно, ако знам, че Книгата отново е под ключ. Да отделя време за себе си, време да живея... и да обичам.

– Да се връщаме в книжарницата, Дани!

Звук от задушаване беше единственият отговор.

Завъртях се и изпищях. Не помислих. Просто скочих и забих длани в нея, за да Нулирам кучката.

Сивата жена замръзна, но бях закъсняла.

Зяпах ужасена. Докато бях отнесена в моите собствени мисли, покритата с рани, изсмукваща красота Сива жена се беше пресяла, беше сгащила Дани неподготвена и беше започнала да я изсмуква. Точно зад мен, а аз дори не бях забелязала!

Можех само да мисля: „Но това не е нейният МО[20]... Сивата жена поглъща мъже!“

Дани се опита да я отръска от себе си, но не можа.

– Пич, колко съм зле?

Погледнах право в нея и едва не се изпуснах. Зле. Ахнах. Това не се случваше. Беше неприемливо. Не можех да го направя. Не можех да изгубя Дани. Усетих нещо диво и мрачно да се раздвижва в мен.

– О, човече, махни я от мен! – извика тя.

Опитах. Не успях. Дани също опита, но ръцете на Сивата жена бяха здраво впити в нея. Тя щеше да спре да изсмуква красотата на жертвата си, когато сама реши. Продължавах да я удрям с длани, за да я държа вцепенена, като се опитвах да проясня ума си и да реша какво да правя. Погледнах крадешком към Дани. Това, което беше останало от косата ù, вече не беше кестеняво. Виждаха се големи плешивини, а по черепа ù се бяха образували и рани. Очите ù бяха потънали – дълбоки дупки върху безкръвно лице. Тя беше покрита с язви и, изглежда, сякаш беше изгубила двайсет и пет килограма, а едва ли тежеше повече от петдесет, и то с мокри дрехи.

– Трябваше да знам – каза Дани нещастно. – Тя се навърта тук. Обича „Честър“. Търсих я. Предполагам, че го е знаела. Ох! – тя докосна лицето си.

Устните ù бяха напукани и разранени. Изглеждаше сякаш зъбите ù ще започнат да падат.

Сълзи опариха очите ми. Забих длани във вцепенената Сива жена.

– Пусни я! Пусни я! – крещях.

– Твърде късно е, Мак. Нали? Виждам го в очите ти.

– Никога не е късно – измъкнах копието и го притиснах към врата на Сивата жена. – Прави каквото казвам, Дани! Не мърдай! Остави ме да се оправя с това! Ще я оставя да се размрази.

– Тя ще ме довърши!

– Не, няма. Довери ми се! Дръж се!

Затворих очи и отворих ума си. Стоях на черния бряг и се взирах в тъмните води. Дълбоко долу нещо се раздвижи, прошепна приветствие, посрещна ме с привързаност. „Липсваше ми – каза то. – Вземи тези, те са всичко, което ти е нужно! Но се върни скоро, има още толкова много!“ Знаех, че е така. Можех да го почувствам. Езерото беше като заключената кутия, в която държах мислите, които не можех да приема. Имаше вериги за разчупване, капак, който трябваше да бъде вдигнат. Руните, които взех, се процеждаха от малки пукнатини. Но един ден щеше да се наложи да отворя това тъмно място насила и да погледна дълбоко. Загребах кървавочервените руни от черната вода. Отворих очи и притиснах една върху сълзящата буза на Сивата жена и друга на прокажената ù гръд.