– Е, ето ме! – казах весело.

– И много ни липсваше, бебче – каза Джак.

Знаех, че е разбрал посланието.

После очите на всички се насълзиха, прегръщахме се още и говорихме за дреболии. Разказаха ми за Ашфорд, кой е жив и кой е умрял. Казаха ми, че Сенките са се опитали да превземат града (разбрали единствено от обвивките), после се появили Момчета-носорози, но „онзи красив приказен принц, (той е напълно оглупял по теб – а ти си могла да избереш и нещо далеч по-лошо от принц, скъпа, и го знаеш – и би могъл да те закриля и да ти осигури стил и безопасност“) според майка ми беше пристигнал и беше спасил родния ми град съвсем сам.

Окуражих я да продължи да говори невъзмутимо за В’лане, надявайки се, че това ще прогони Баронс и Риодан. Или поне ще ги побърка.

Времето мина твърде бързо. Преди да се усетя беше минал почти половин час и някой тропаше по стъклото, лаейки, че е дванайсет без четвърт и времето ми било свършило.

Прегърнах и двамата на излизане и отново се просълзих.

– Ще се върна да ви видя колкото мога по-скоро. Обичам те, мамо!

– И аз те обичам, скъпа. Ела скоро! – притиснах се в нея за малко, после се обърнах към татко, който ме обгърна в мечешка прегръдка.

– И аз те обичам, Мак – до ухото ми прошепна: – Лудата жена е Огъста О’Клер от Девъншир. Има внучка на име Тели, която е помогнала на майка ти да измъкне двете ви от страната. Ти си слънце и светлина, бебче. Няма нищо сбъркано в теб и никога не го забравяй! – той се отдръпна от мен и ми се усмихна. Любов и гордост блестяха в очите му.

Тели. Беше същото име, което Баронс беше споменал в телефонния разговор с Риодан сутринта, след като бях открила, че е жив. Той искаше да знае дали Риодан вече е открил Тели и го инструктира да прати повече хора да я търсят.

– Захващай се да спасяваш света, бебче!

Кимнах, а долната ми устна трепереше. Можех да побеждавам чудовища. Можех да правя секс с мъже, които се превръщаха в зверове. Можех да убивам хладнокръвно.

А татко все още можеше да ме разплаче с вярата си в мен.

– Няма да я допусна при нас – казваше Роуина петнайсет минути по-късно. – Няма причина за това. Ще имаме радиостанции. Тя трябва само да прелети отгоре, да забележи Книгата и да ни укаже позициите за камъните, после да отлети на демоничния си жребец – тя ми хвърли поглед, пълен с отрова, който казваше, че никой жив шийте зрящ не би яздил Ловец и това беше цялото доказателство за моята измяна, което ù трябваше. – Келтърови ще пеят и ще я донесат в манастира, където ще научат момичетата ми как да я погребат отново. Няма причина за нейното присъствие.

Изсумтях. Въздухът беше толкова наситен с напрежение, а главата ми се замайваше от липса на кислород. Никога не бях стояла в стая, пълна с толкова много недоверие и агресия. Риодан беше накарал всички да се съблекат в горната част на стълбището и беше претърсил дрехите им, преди да им ги върне, и това само беше подсилило лошото им настроение. Знаех защо го е направил. Не ставаше дума за нови правила. По този начин той изваждаше всички от равновесие и им показваше още в началото, че те не могат да контролират нищо, дори и себе си. Всеки човек би се почувствал крайно уязвим, ако трябва да стои гол пред облечени пазачи.

Огледах стаята. На източната стена на стъклената стая петимата силно татуирани Келтърови се извисяваха в тесни панталони и ризи.

На южната Роуина, Кат, Джо и три други шийте зрящи, всички облечени в бозави прилепнали костюми с панталони, стояха мирно. Без Дани. Изненадах се, че Роуина не я беше довела, но предположих, че според нея рискът е надминавал ползите, а най-рискованият ù недостатък беше, че ме харесва.

На северната стена В’лане, Кадифе, Дрий’лия, която отново имаше уста, но която мъдро държеше затворена, и три други Сийли от същата каста позираха надменно, облечени в прозрачни къси рокли, безупречните им лица бяха съчетани с безупречни гениталии.

Баронс, Лор, Риодан и аз заемахме западната стена, най-близката до вратата.

Роуина гледаше свирепо петимата шотландци, подредени рамо до рамо като защитници на „Ястребите“.

– Вие знаете как да я запечатате, нали? – настоя тя.

Излъчвайки различна степен на враждебност, те също я загледаха свирепо.

Келтърови не бяха от мъжете, на които една жена може да нарежда, особено пък старица като Роуина, която не си беше направила труда да упражни и грам дипломация или чар, след като беше отведена с превръзка на очите в една от стъклените стаи на последния етаж в „Честър“.

„Перверзия и упадък – беше отсякла тя в мига, в който ù махнаха превръзката. – Вие поощрявате това... това... общуване? Плътта на хора и Фае се смесва на това място. О, вие ще донесете проклятие на човешката раса! – беше изсъскала тя към Риодан.

„Майната ù на човешката раса. Не сте мой проблем.“

Едва не се разсмях на изражението ù, но сега не се смеех. Тя се опитваше да ме изключи от ритуала. Държеше се, сякаш аз бях парий, който не трябваше да бъде допускан в стаята, където се провеждаше срещата.

– О, разбира се, че знаем – говорителят беше Дръстан, този от Келтърови, който щеше да вземе Шинсар Дъб и да я отнесе до манастира. Според брат му той е горял на нещо като погребална клада и имаше неподкупно сърце. Не повярвах и за миг. Никой нямаше неподкупно сърце. Всички ние имаме слабости. Но трябваше да призная, че мъжът, който гледаше през тези сребристи очи, излъчваше нещо като... ведрина в странен контраст с вида му. Той изглеждаше като човек, който щеше да се чувства много по-удобно векове назад, тъпчейки из планините с тояга в едната ръка и с меч в другата. Всички изглеждаха така, с изключение на Кристофър, който силно приличаше на Дръстан, но без атавистичния ген. Но Дръстан имаш присъствие. Боравеше умело с думите и гласът му беше дълбок, пълен със заповеди, но все пак нежен. Говореше по-тихо от всеки друг Келтър, но беше този, когото се опитвах най-добра да чуя, когато говореха наведнъж, което беше през цялото време.

Погледнах към Крисчън и му се усмихнах леко, но изражението му не се размрази никак.

Едва предишната вечер В’лане и Келтърови бяха успели да свържат отново долмена на ЛаРу 1247 с Ънсийли затвора, а после бяха профучали през крепостта на краля, за да го върнат. Беше навън едва от шестнайсет часа и не изглеждаше много по-добре, отколкото в Сребрата. Вече не беше етюд в мраморно, кобалтово и черно, а беше... е, нямаше никаква логика, но даваше краткотрайно впечатление за тези цветове. Ако погледнех право към косата му, можех да забележа нишки мед и дори намек или два за слънчево злато в тъмната опашка, но ако я мернех с ъгълчето на окото, тя изглеждаше абаносова и по-дълга, отколкото беше. Устните му бяха розови и напълно годни за целувки, освен ако не обърнех глава рязко. Тогава за миг можех да се закълна, че са посинели от студ и леко заскрежени. Кожата му беше златна, гладка и можеше да бъде докосвана, но ако погледнех внезапно към него, тя блестеше като осветен отзад лед.

Очите му също бяха променени. Като изключителен детектор на лъжата, той, изглежда, гледаше право през всичко около себе си, сякаш виждаше света напълно различно от останалите.

Баща му, Кристофър, го изучаваше, когато мислеше, че Крисчън не го забелязва. Някой трябваше да му каже, че никога не е имало време, в което синът му да изпуска нещо от вниманието си. Крисчън можеше да изглежда като разсеян за няколко мига, но ако човек се загледа право в очите му, щеше да види, че е дори още по-силно съсредоточен върху заобикалящите го предмети. Толкова съсредоточен, че беше застанал неподвижно и привидно отсъстващ, сякаш отваряше вътрешно ухо, което настояваше за пълна концентрация.

– Лъжа – каза той сега.

Дръстан се намръщи на Кристофър.

– Казах ти да се погрижиш да си държи скапаната уста.

– Той вече не си държи устата за никого – каза Крисчън решително.

– Какво имаш предвид под лъжа? – настоя Роуина.

– Те не знаят със сигурност дали пеенето им ще подейства. Старите текстове, складирани в кулата на Силван, са се повредили и не са им оставили друг избор, освен да импровизират.

– И сме скапано добри в това. Измъкнахме те, нали? – изръмжа Киън.

– Негова е вината, че се озовах там, по принцип – Крисчън врътна глава към Баронс. – Дори не знам защо той е тук.

– Той е тук – каза Баронс студено, – защото има три от камъните, необходими за залавянето на Книгата.

– Предай ги и се разкарай!

– Не съм виновен аз, че се превръщаш във фея.

В’лане го поправи сковано:

– Фае. Не фея.

– Ти знаеше, че татуировките ми не са достатъчна защита.

– Не съм ти бавачка...

Кристофър изсъска:

– Трябваше да го провериш.

– За Бога! – сопна се Роуина. – Заобиколена съм от варвари и глупаци!

– ...и не беше моя работа да те татуирам. Опаковай си сам шибания парашут! Дори не беше моя работа да се опитвам да запазя...

Дръстан каза тихо:

– Ние трябваше да го проверим...

Дагиъс изръмжа:

– Не ми се дръж, сякаш е било скапана услуга, която си направил...

– Ти не се опита да ме измъкнеш от Сребрата. Каза ли изобщо на някого, че съм там?

– ...но часовете растяха – каза Дръстан, – а времето вече не може да бъде върнато.

– ...за човешката раса, при положение че си част от нея! – довърши Дагиъс.

– ...стените. И беше скапана услуга, въпреки че не може да се познае по скапаните благодарности, които получих. И не ме причислявай в същия генетичен фонд като себе си, планинецо!

– О, я млъквайте всички! – казах вбесена. – Можете да се карате после. Точно сега имаме работа – на Келтърови казах: – Колко сигурни сте в частите, които сте импровизирали?