Исках да ги видя. Сега. Въпреки че не бях приела В’лане по начина, по който той искаше, не го бях и намушкала, което се беше оказало непредвидено, защото най-накрая беше ми казал, че всички трябва да се срещнем в „Честър“ по обяд, за да изгладим плановете си за залавянето на Книгата. Той беше изпратен като пресяващ се вестител да обиколи всички.

Реших, че задачите ми може да почакат. Като знаех, че сме толкова близо до възможността да направим сериозен опит за залавянето на Книгата, бях изпълнена с неотложна нужда да видя мама и тате преди голямата среща. Преди ритуала. Преди още нещо в живота ми да се обърка. Личностните кризи настрана, но те ми бяха родители и винаги щяха да бъдат. Ако преди бях живяла като някой или нещо друго, този живот беше избледнял, в сравнение със сегашния.

Влетях в „Честър“, преминах тържествено през баровете, които бяха отчайващо пълни толкова рано през деня, и се отправих към стълбите. Нямах желание да говоря с никой от тайнствените обитатели на клуба.

В основата на стълбите Лор и един мъж с тежки мускули, дълга бяла коса, бледа кожа и горящи очи се раздвижиха заедно и блокираха пътя.

Обмислях какво можеше да има в дълбокото ми гладко езеро, което да използвам (Баронс беше изгълтал кървавочервените руни като трюфели), когато Риодан извика от горе:

– Пуснете я!

Вдигнах глава. Изтънченият собственик на най-голямото свърталище на секс, дрога и екзотични тръпки в града стоеше зад хромирания парапет, големите му длани бяха сключени на перилата, дебелите му китки бяха украсени със сребърни гривни, а чертите му бяха затъмнени от удобна сянка. Изглеждаше като белязан модел на Гучи. Какъвто и живот да са живели тези хора, преди да станат такива, каквито са, той е бил жесток и труден. Като тях.

– Защо? – настоя Лор.

– Защото аз казвам така.

– Още не е време за срещата.

– Тя иска да види родителите си. Ще настоява.

– Е?

– Мисли, че има да доказва нещо. Ще бъде упорита.

– Леле, колко мило! Дори няма нужда да говоря – измърках. Наистина са чувствах така. Роидан вадеше най-лошото в мен. Той ме беше осъдил предварително, също като Роуина.

– Излъчваш емоции днес. Емоционалните хора са непредвидими, а ти си по-непредвидима от повечето по принцип. Освен това – Риодан изглеждаше развеселен, – Джак изгражда имунитет към Гласа на Баронс. Настояваше да те види. Каза, че ще вземе кралицата за заложница, ако не те доведем при него. Не се тревожа за безопасността на кралицата. Рейни я харесва, а Джак харесва всичко, което харесва Рейни. Но съм обезпокоен, че може да спори с нас до смърт.

Усмихнах се леко. Ако някой можеше да спечели, това беше татко. Избутах Лор с рамо. Ръката му се стрелна като решетка около врата ми и ме спря.

– Погледни ме, жено! – изръмжа той.

Обърнах глава и срещнах погледа му ледено.

– Ако той ти каже нещо за нас, ще те убием. Разбираш ли? Една дума и умираш. Така че, ако се чувстваш много нахакана и защитена, защото Баронс обича да те чука, помисли пак! Колкото повече му харесва да го прави, толкова по-вероятно е един от нас да те убие.

Погледнах нагоре към Риодан.

Собственикът на „Честър“ кимна.

– Никой не уби Фиона.

– Тя беше парцал.

Избутах ръката му от врата си.

– Разкарай се от пътя ми!

– Бих предложил да го излекуваш от малкия му проблем, ако искаш да оцелееш – каза Лор.

– О, ще оцелея.

– Колкото по-далеч от него, толкова по-безопасно.

– Искате ли да намеря Книгата, или не?

Отговори Риодан:

– Не ни пука дали Книгата е навън. Или че стените са паднали. Времената се менят, ние продължаваме.

– Тогава защо помагате с ритуала? В’лане каза, че е поискал ти и Лор да се заемете с другите камъни.

– Заради Баронс. Но ако той прошепне една дума за себе си, ти си мъртва.

– Мислех, че той ви е шеф.

– Така е. Той създава правилата, по които живеем. Но все пак ще те отнемем от него.

„Ще те отнемем от него.“ Понякога бях толкова тъпа!

– И той го знае.

– Веднъж вече се наложи да го направим – каза Лор. – Кастео не ни е казал и дума оттогава. Казвам, че е време да го преживее. Минаха хиляда шибани години. Какво струва една жена?

Вдишах бавно и дълбоко, докато пълните усложнения от това, което току-що беше казал, попиваха в мен. Затова Баронс никога не отговаряше на въпросите ми и никога нямаше да отговори. Знаеше какво щяха да ми причинят, ако ми каже – каквото и да са направили с жената на Кастео преди хиляда години.

– Няма нужда да се тревожиш за това. Не ми е казал нищо.

– Все още – каза Лор.

– Но по-важното – казах, гледайки нагоре към Риодан, – аз няма да питам. Нямам нужда да знам – осъзнах, че е истина. Вече не бях обсебена да намеря име и обяснение за Джерико Баронс. Той беше, каквото беше. И нищо не беше в състояние да го промени. Нито пък това, което чувствах.

– Така казва всяка жена в някакъв момент. Запозната ли си с приказката за Синята брада?

Разбира се. Той беше искал от жените си само едно – никога да не поглеждат в забранената стая, където държал телата на всичките си бивши съпруги, които бил убил за това, че са поглеждали в забранената стая.

– Жените на Синята брада не са имали живот – огледах го. Те също така са били контролирани прекалено сурово и безскрупулно. – Колко сте отнели един от друг? Толкова, че мразите да се гледате? Дали веселата банда от братя не се е превърнала във вървяща, говореща, безсмъртна Студена война?

Лицето му се втвърди.

– Събличай се, ако ще се качваш!

Изгледах го.

– Дрехите ми са прилепнали.

– Не подлежи на преговори. Всичките. Нищо, освен кожа.

Лор скръсти ръце, облегна се на стълбите и се засмя.

– Има страхотен задник. Ако имаме късмет, ще носи прашки.

Белокосият мъж се разтърси от смях.

– Никога не сте карали някой да се съблича преди – казах.

– Нови правила – засмя се Риодан.

– Няма...

– Да видиш родителите си, ако не го направиш – отряза ме той.

– Не искам да ги виждам, ако трябва да съм гола. Мама никога няма да се възстанови.

Той показа къса роба.

– Планирал си го! – задник!

– Казах ти. Нови правила. Не можем да сме прекалено внимателни с кралицата тук.

Не мислеше, че ще го направя. Грешеше.

Наежена изритах ботушите си, издърпах ризата през глава, събух дънките, разкопчах сутиена и свалих прашките. После върнах кобура на мястото му, пъхнах копието в него и тръгнах по стълбите гола. Разлюлях малко задник, докато вървях и задържах погледа на Риодан през цялото време.

На върха Риодан на практика ме зави с късата роба. Погледнах назад към Лор и другия пазач. И двамата ме зяпаха. Никой от тях вече не се смееше.

Вторият етаж на „Честър“ миришеше добре. Наклоних глава и подуших. Парфюм и... готвене? Имаше ли кухня тук?

Три жени изскочиха от една стена, говореха и се смееха, носейки покрити чинии, после изчезнаха зад друг съскащ панел. Засегнах се. Те знаеха как да отварят и затварят вратите, а аз не знаех!

Риодан ми тръсна дрехите ми.

– Жените на Келтърови са неконтролируеми. Те готвят. Дърдорят. Смеят се. Идиотки!

Погледнах го. Той вече се отдалечаваше. Опитах се да не се разсмея. Минах в края на коридора и се облякох, докато гледах как изчезва в една от стъклените стаи.

Когато отново тръгнах, Лор се изравни с мен. Не ми харесваше горещия му неподвижен поглед на изключително сексуален мъж, който ме е видял гола и с разлюлян задник и нямаше да го забрави скоро.

– Джак и Рейни са тук долу – той зави наляво в пчелната пита от стъкло и хром, по коридор, който дори не бях осъзнала, че е там. Отразяващите стъкла създаваха илюзията от коридор с огледала. Вторият етаж на „Честър“ беше дори още по-голям, отколкото мислех.

– Преместили сте ги.

– Трябваше ни място, което да можем да пазим по-добре, след като настанихме кралицата вътре.

Отпред Дръстан и Дагиъс стояха в коридора и говореха с... Зяпнах. Фае? Не усещах Фае в него. Какво беше той? Дълга черна коса, златна кожа, тонове чар. Фае, но не Фае.

Когато приближихме, чух Дагиъс да казва нетърпеливо:

– Искаме само да потвърдиш, че тя наистина е Авийл. Ти беше неин любимец пет хиляди години, Адам. Познаваш я по-добре от всеки от нас. Тя е изтощена и слаба, и въпреки че сме съвсем сигурни, че е тя, ще почиваме по-спокойно, ако го чуем от някой, който някога е бил нейна дясна ръка.

– Аз съм смъртен, Габ е бременна и няма да умра в скапана Фае война. Това не е моята битка. Това вече не е моят живот.

– Искаме само да потвърдиш, че е тя. Ще накараме В’лане да те пресее от тук...

– Ако кажете на задника, че съм тук, няма да получите нищо от мен! Никой не трябва да знае, че съм в Ирландия. Нито едно Фае. Ясно?

– Вярваш, че все още ще те гонят?

– Те имат дълга памет, кралицата е слаба, а аз никога не съм им бил любимец. Някои от тях не пият толкова често от Котела, колкото би ми харесало. Един поглед. Ще потвърдя, но после се махам. Не идвайте повече да ме търсите!

Дагиъс каза студено:

– Ти имаше възможност да убиеш Даррок. Вместо това го направи смъртен.

Тъмните очи на Адам проблеснаха.

– Знаех, че някой от вас, копелета, ще се опита да обвини мен за станалото. Оставих го да живее. Хората са оставили Хитлер да живее. Не аз съм отговорен за унищожаването на една трета от световната популация.

– Трябва да си доволен, че никоя от жертвите не беше Келтър, иначе щяхме да те търсим лично.