Превод: Аз служа като огледало и Фае се наслаждава на собственото си отражение.

– Това желано ли е от едно Фае? Да бъде по-малко самотно?

– Малцина Фае могат да издържат самотата. Някои приемат като факт, че енергия, хвърлена в характера на дадено общество, което не може да я отрази или да я върне, позволява тази енергия да се прахоса, докато не остане нищо. Може би е дефект.

– Като да пляскаш на Камбанка – подигравам се. – Огледало, потвърждение.

Той ме поглежда.

– От това ли са направени Фае? От енергия?

Поглежда ме още веднъж и ми напомня за В’лане и знам, че никога няма да обсъжда от какво се състоят Фае с мен или с някой човек. Чувството му за превъзходство в никаква степен не е закърняло от времето, което е прекарал като смъртен. По-скоро подозирам, че е пораснал. Вече познава и двете страни. Това му дава тактическо предимство пред другите Фае. Той разбира какво ни мотивира и е по-опасен заради това. Прибирам идеята за енергията настрана за по-късно обмисляне. Желязото влияе на Фае. Защо? Дали не са някакъв вид енергия, която може да „даде на късо“?

– Признаваш дефекти? – притискам аз.

– Ние не сме съвършени. Какво е бог? Разгледай вашия! Според вашата митология той е бил толкова разочарован от първите си усилия да създаде расата ви, че е опитал отново. Ние поне затворихме нашите грешки. Вашият бог позволява неговите да вървят свободни. На възраст едва няколко хиляди години, вашите митове за сътворението са много по-абсурдни от нашите. И все пак вие се чудите защо не можем да си спомним нашия произход от преди милион или повече години в миналото.

Бяхме се приближили един към друг, докато говорехме, и го осъзнахме едновременно. Плъзгаме се незабавно встрани, оставяйки достатъчно разстояние между нас, за да можем да видим навреме евентуално нападение от другия. Част от мен намира това за развеселяващо.

Принцовете още не са се появили. Благодарна съм за това. Въпреки че вече не ми влияят сексуално, те имат ужасяващо присъствие. Карат ме да се чувствам странно двуизмерна, сякаш ми липсва нещо съществено, виновна, предадена по начин, който не мога да разбера и не искам. Не знам дали изпитвам това, защото някога бях под тяхна власт и цялото ми самоусещане беше отделено от кожата и костите ми, или защото те са анатема за всички хора. Чудя се дали „нещото“, от което ги е направил Ънсийли кралят, е толкова чуждо и ужасяващо за нас, че те са еквивалент на психична черна дупка. Това, че са неописуемо красиви, само прави нещата още по-лоши. Тяхната изящност е хоризонтът на събитията, от който не можеш да избягаш. Потръпвам.

Помня.

Никога няма да забравя. Трима от тях и невидим четвърти се движеха върху мен, в мен.

Защото Даррок го нареди. Това също няма да забравя.

Мислех, че да бъда изнасилена от тях е ужасно, че ме е срязало дълбоко, променило е вътрешната ми природа. Но тогава не бях познала болката от преобразяването. Сега вече я познавам.

Излизаме от гората и теренът започва да се спуска надолу. Луната осветява пътя ни, докато вървим през тъмни ливади.

Зарязвам риболовната си експедиция засега. Гърлото ми е възпалено от писъците, а усилието да поставям крак пред крак, докато поддържам невъзмутимо изражение на лицето си, отнема цялата ми концентрация. Минавам през ада на безконечния мрак преди изгрева.

Повтарям в ума си сцената на скалата хиляди пъти, като се преструвам, че е свършила различно.

Гъста трева и нежна тръстика шумолят на нивото на кръста ми и забърсват долната страна на гърдите ми. Дори да има животни в гъсталака, те стоят на разстояние. Ако аз бях животно, също щях да стоя на разстояние. Климатът става по-умерен. Въздухът се затопля с аромата на екзотични нощни цветя като жасмин и орлови нокти.

Тук зората се пуква така рязко, както пада нощта. Небето в един миг е черно, розово, после синьо. Три секунди от нощ до ден.

Преживях нощта. Поемам дъх дълбоко и внимателно.

Когато сестра ми беше убита, открих, че светлината на деня има нерационален, въздействащ ефект върху скръбта. Нямам представа защо. Може би само за да ни подкрепи, за да можем да оцелеем отново след самотната, забулена от сълзи нощ.

Не знаех, че сме на високо поле, но внезапно се озоваваме в края на платото и аз се стряскам от рязкото пропадане надолу на долината пред мен.

В другия край на тази долина върху огромен хълм се издига той. Извисява се. Простира се на километри във всяка посока.

Белият палат.

Отново изпитвам обезпокоителното чувство на неизбежност, че по един или друг начин животът щеше да ме постави тук, че във всяка реалност щях да съм направила същите избори, които ме доведоха до вратата на Белия палат.

Домът на възлюбената наложница на Ънсийли краля, заради която той убил Сийли кралицата, е толкова огромен, че обърква ума. Въртя глава наляво-надясно, нагоре-надолу, опитвайки се да го поема целия. Човек може да се надява да наблюдава целостта му единствено от километри разстояние, както го наблюдаваме ние сега. Тук ли се беше опитвал да ме доведе Баронс? И ако да, защо? Лъжеше ли Риодан, когато ме намери на ръба на скалата и ми каза, че единственият път до Дъблин е през МПД – междудименсионна приказна дупка, сякаш съм оплескала парчетата от Фае реалност, които нацепват нашия свят сега, след като стените паднаха?

Стените на палата са алабастрови, отразяват слънцето и блестят толкова ярко, че присвивам очите си до цепки. Небето зад Палата (не мога да мисля за него без главна буква, той е много повече от просто дом) става ослепително синьо, което съществува единствено в света на Фае – нюанс, който никога няма да бъде видян в човешкия свят. Определени Фае цветове имат измерение и обхващат безчет прелъстителни тънкости, на които окото може да се спре за неизброимо дълго време. Небето е почти толкова пристрастяващо, колкото златния под в Залата на всички дни.

Връщам насила погледа си към Белия палат. Изследвам линиите му от основите до покрива, от терасите до кулите, от градините до фонтаните. Лента на Мьобиус[3] от подредени постройки върху пейзаж като от картина на Ешер[4], той се обръща с гръб към себе си тук и там, непрекъснат и неразрушен, постоянно променящ се и разгъващ се. Напряга окото, изпробва ума. Но аз съм виждала Фае в истинската им форма. И го намирам... успокояващ. Усещам нещо в моето мъртво черно сърце. Не разбирам как нещо би могло да се раздвижи там, но го прави. Не някое пълнокръвно чувство, а ехо от емоция. Немощно, но неоспоримо.

Даррок ме наблюдава. Преструвам се, че не забелязвам.

– Вашата раса никога не е построила нещо с такава красота, сложност и съвършенство – казва той.

– Нито пък е създала Шинсар Дъб – парирам.

– Малките създания създават малки неща.

– Егото на големите създания е толкова голямо, че не виждат, когато идват малките неща – мърморя. „Като капани“ – не казвам.

Той го усеща. Смее се и казва:

– Ще запомня предупреждението, МакКайла.

След като намерил първите две Сребра на аукцион в Лондон, ми казва Даррок, трябвало да се научи да ги използва. Направил десетки опити, за да установи стабилна връзка със световете на Фае, а вече веднъж в Сребрата, му били нужни месеци, за да намери път към затвора на Ънсийли.

Докато говори за опитите и триумфите си, в гласа му се долавя гордост. И въпреки че същността на Фае му била отнета, той не само оцелял, когато всички от расата му не вярвали, че ще успее, но постигнал целта, която преследвал като Фае, самото нещо, заради което бил прокуден. И сега изпитва превъзходство над другите от своя вид.

Аз слушам и анализирам всичко, което ми казва, търся пролуки в бронята му. Знам, че Фае имат „чувства“ като надменност, превъзходство, подигравка и снизхождение. Докато го слушам, добавям към списъка гордост, отмъщение, нетърпение, злорадство и забавление.

Разговаряме за дреболии известно време, като се наблюдаваме напрегнато. Разказвам му за израстването си в Ашфорд, за първите ми впечатления от Дъблин, за любовта ми към бързите коли. Той ми разказва повече за кривването му от правия път, какво е направил и защо го е направил. Състезаваме се да обезоръжим другия с банални споделяния, които не издават нищо важно.

Докато пресичаме долината, казвам:

– Защо да ходиш до Ънсийли затвора? Защо не в Сийли двора?

– И да дам възможност на Авийл да ме довърши завинаги? Следващия път, когато видя кучката, тя ще умре.

Затова ли ми беше отнел копието? За да убие кралицата? Беше го задигнал, без да усетя, точно като В’лане. Как? Той вече не беше Фае. Дали не беше изял толкова много Ънсийли, че беше станал мутант с непредвидими способности? Спомням си как стоях в църквата между Ънсийли принцовете, как обърнах копието срещу себе си, как го хвърлих, как то удари пиедестала и светената вода се разплиска и падна върху него със съскане. Как ме беше накарал да го хвърля тогава? Как ми го беше отнел сега?

– Кралицата сега в Сийли двора ли е? – хвърлям отново мрежата си.

– Как мога да знам? Аз бях отлъчен. Но дори да допуснем, че намеря път да се върна, първото Сийли, което ме види, би ме убило.

– Нямаш ли съюзници в Сийли двора? В’лане не ти ли е приятел?

Той сумти презрително.

– Седяхме заедно в нейния Висш съвет. Въпреки че служи само на думи на върховната власт на Фае и говори, че отново върви по земята свободно, без омразната Спогодба, която ни сдържа нас, сякаш хората биха могли да обуздаят боговете си, когато стане дума за действие, В’лане е и винаги е бил галено кученце на Авийл. Сега аз съм човек, според събратята ми Фае, и те ме презират.

– Не каза ли, че те почитат като герой за това, че си срутил стените и си ги освободил?