Внезапно косата ми беше стисната в юмрук. Той беше зад мен. Дърпаше главата ми и извиваше гръбнака ми в опит да ме вдигне от дивана.

Той притисна устата си в моята и избута езика си навътре, принуждавайки зъбите ми да се разтворят.

Сграбчих ръката му, но така както беше извил главата ми назад, това ми помогна единствено да се закрепя.

Той обви другата си ръка около врата ми, повдигайки брадичката ми още по-високо. Целуваше ме все по-дълбоко и по-силно и ми пречеше да се съпротивлявам.

Не че исках.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Краката ми се разтвориха. Има различни видове целувки. Мислех, че съм изпитала всички, ако не преди идването ми в Дъблин, то определено през месеците след като бях превърната При-я в леглото с този мъж.

Тази беше нова.

Можех само да се държа за ръката му и да оцелявам.

„Целувка“ изобщо не беше точната дума.

Той ни съедини – челюстите ми бяха толкова широко отворени, че дори не можех да отвърна на целувката му. Можех единствено да приемам това, което правеше с мен. Усетих плъзване на остри зъби по езика си, когато го засмука в устата си.

Тогава разбрах (по начин, по който той никога не ми беше позволил да го видя в леглото ни в онова мазе), че е много повече животно, отколкото мъж. Може би не винаги е бил, но сега беше. Може би много отдавна, в началото, му е липсвало да бъде мъж. Ако изобщо е бил, на първо място. Но вече не беше. Беше се променил.

Бях някак удивена от това. Що за мъж е избрал да бъде! Би могъл лесно да подивее. Той беше най-силното, най-бързото, най-умното, най-могъщото създание, което някога съм виждала. Би могъл да убие всеки и всичко, включително Фае. Никога не би могъл да бъде убит. Но все пак вървеше изправен и живееше в Дъблин, и имаше книжарница и страхотни коли, и колекционираше редки красиви неща. Побесняваше, когато килимите му изгаряха, и се вкисваше, когато някой закачаше дрехите му. Грижеше се за някои хора, независимо дали му харесваше, или не. И имаше чувство за чест, което не беше животинско.

– Честта е животинска. Животните са чисти. Хората са смотани. Спри да мислиш, мамка му! – беше оставил устата ми за известно време, докато казваше всичко това, а после отново не можех да дишам.

Не бях мила. Не се чувствах мила. Бях притисната под странен ъгъл върху дивана. Трябваше да се оставя изцяло в негов контрол, освен ако не исках да се опитам да счупя врата си, за да се освободя. Но исках да знам каква магия желаеше той, затова се свих в себе си и се изстрелях в главата му.

Кървавочервени копринени чаршафи.

Аз съм в нея и тя ме гледа, сякаш съм целият ù свят. Тази жена ме погубва.

Трепвам. Аз правя секс със себе си, виждам се през неговите очи. Изглеждам невероятно гола... Така ли ме вижда той? Не забелязва нито един от недостатъците ми. Никога не съм изглеждала и наполовина толкова добре в очите си. Искам да се измъкна. Това е перверзно. Очарована съм. Но видяното изобщо не е това, което търся.

Къде са белезниците? А, сграбчи шибаната ù глава, тя отново се спуска надолу! Ще ме накара да свърша. Да я завържа. Тя върна ли се? Колко време имам?

Той ме усеща там.

Махни се от ГЛАВАТА ми!

Задълбочавам целувката. Хапя езика му и той освирепява от желание. Възползвам се, гмуркайки се дълбоко. Има мисъл, която той скрива. Искам я.

Няма никой в къщи, освен Онази, за която аз съм светът. Не мога да продължавам така, не мога да го правя.

Защо не можеше да продължи? Какво не можеше да прави? Аз правя секс с него по всички начини, по който той иска, докато го гледам с абсолютно обожание. Какъв е проблемът?

Върху мен внезапно се излива изтощение. Аз съм в него и свършвам под него, и гледам очите си внимателно.

Какво правя тук, мамка му?

Той знаеше какво е, какво съм аз.

Знаеше, че идваме от различни светове, че нямаме място заедно.

Но все пак за няколко месеца между нас нямаше демаркационна линия. Бяхме съществували на място отвъд определенията, на което правилата нямаха значение, и аз не бях единствената, която се наслаждаваше на това. Но през цялото време, докато бях изгубена в сексуално блаженство, той е бил наясно с хода на времето, с всичко, което се беше случвало. С това, че бях обезумяла, че не го желаех истински и когато се измъкнех от това, щях да обвиня него.

Продължавам да се надявам да видя светлина в очите ù. Въпреки че това би означавало тя да каже сбогом.

Бях го направила. Нерационално или не, бях го използвала срещу него. Той ме беше видял гола – тяло и душа, а аз не го бях видяла изобщо. Бях заслепена от безпомощна похот, която не беше за него. Аз бях обладана от похот, а той просто се беше оказал там.

Само веднъж – мисли той, докато гледаме как погледът ми става още по-празен.

Веднъж какво? Вместо да притискам, опитвам невидима атака. Преструвам се, че се оттеглям, оставям го да мисли, че е спечелил, и в последния миг се обръщам. Вместо да скачам към мислите му, оставам много, много неподвижна и слушам.

Той избутва косата от лицето ми. Приличам на животно. Няма съзнание в погледа ми. Аз съм пещерна жена с миниатюрен праисторически мозък.

Когато разбереш кой съм, ми позволи да бъда твоя мъж!

Той ме изхвърля от черепа си с такава сила, че една не припадам. Ушите ми звънтят и главата ме боли.

Вдишвам рязко. Няма го.


Тридесет и четири


Вървях през Темпъл Бар с жизнерадостна походка. Бях се събудила рано, бях погледнала слънчевата светлина, струяща през прозореца на стаята ми, бях се облякла и се бях отправила навън по задачи.

Хладилникът беше празен. Имах два рождени дни, които бях решена да отпразнувам, преди да закъснея още повече и щеше да се наложи да импровизирам сериозно със съставките, за да опека торта. След Хелоуин маслото, яйцата и млякото бяха оскъдна стока, но една южнячка може да направи много с мазнина за сладкиши, кондензирано мляко и яйца на прах. Щях да опека шоколадова торта с дебела, двойно шоколадова глазура, дори това да беше последното нещо, което правя. С Дани щяхме да гледаме филми и да си лакираме ноктите. Щеше да е като едно време с Алина.

Обърнах лице към слънцето, докато бързах по улицата. След една нескончаемо дълга зима, пролетта се беше върнала в Дъблин.

Сезонът на слънце и прераждане беше закъснял за мен. Въпреки че бях успяла да избегна нещастните месеци на студено време, заета в света на Фае или в Сребрата, това все още беше най-дългата зима в живота ми.

Пролетта не изглежда много по-различно от зимата, но можете да я усетите във въздуха – топла целувка във вятъра, мирисът, идващ от океана, който носи обещание за пъпки и цветове, ако не тук, то някъде другаде по света. Никога не съм мислила, че ще ми липсват мухите и насекомите, но ми липсваха. В момента нищичко не растеше в Дъблин, а това значеше, че няма никакви молци, пеперуди, птици или пчели. Нито едно цвете не цъфтеше, никакви ластари не избиваха от млади клони и дори тревата все още не беше поникнала. Сенките бяха погубили града на излизане, преди да хлопнат вратите с гръм и трясък на Хелоуин. Почвата беше ялова.

Не бях градинар, но бях направила проучване. Бях съвсем сигурна, че ако вложим подходящите торове в земята, с времето отново ще можем да отглеждаме разни неща.

Имахме много да си връщаме. Трябваше да премахнем мъртвите дървета и да ги заменим с нови. Да запълним сандъчета с цветя. Да преоформим парковете. Планирах да започна с малко. Да домъкна пръст от манастира, да насадя маргаритки, лютичета, а може би петунии и циганчета. Да напълня книжарницата с папрат и зелена лилия и да започна да отвоювам собствената си територия, преди да продължа в градината на покрива и отвъд нея.

Един ден Дъблин отново щеше да живее и да диша. Един ден всички тези останки от хора щяха да бъдат пометени и погребани с паметна церемония. Един ден туристите щяха да идват да гледат епицентъра и да се отдават на спомени за онзи Хелоуин, когато стените паднаха. Може би дори да споменават едно момиче, което се свиваше в камбанарията, преди да помогне за спасяването на света. После да се отправят към един от шестотинте възстановени пъба, за да празнуват това, че човешката раса си е върнала света.

Защото щяхме да го направим. Независимо коя или какво бях, бях решена да заловя и погреба отново Книгата, после да се заловя за работа и да намеря начин да върна стените. Междувременно щях да намеря доказателство, че не съм кралят, а просто една човешка жена, изпълнена със спомени на някой друг, поставени в ума ми по причини, които щяха да станат ясни, когато най-после успеех да науча всичко. Аз не бях оста на пророчество, която щеше или да спаси, или да обрече човешката раса. Бях просто човек, който е бил препрограмиран от кралицата. Или кой знае? Може би от краля, за да проследя Книгата, в случай че избяга. Бях манипулирана точно като Келтърови и бях една малка част от уравнението за повторното ù запечатване, този път завинаги.

Докато се шляех из града, се опитах да се пъхна отново в ума на младата жена, която беше слязла от самолета, беше взела такси през Темпъл Бар и се беше регистрирала в „Кларин“ в края на миналото лято, изумена от тежкия акцент на приличния на леприкон стар мъж зад регистратурата. Прегладняла. Уплашена и скърбяща. Дъблин беше изглеждал толкова огромен, а аз бях толкова мъничка и неориентирана.

Огледах се наоколо, като попивах празната черупка на града и си спомнях блъсканицата, суетнята и улиците, изпълнени с крак – бликащ от енергия живот, който всички приемаха за даденост.