Не толкова отдавна бях мислила, че никога повече няма да стъпя в това място. Никога няма да видя лекото секси повдигане на устните му, което ми казва, че той е развеселен, но все още очаква да бъде наистина развълнуван. Че никога няма да се караме и да се задяваме, да спорим и да планираме. Че никога няма да се наслаждавам на знанието, че стига предишният собственик на това заведение да е жив, това място щеше да бъде бастион не само на географска ширина и дължина и ще държи Мрачни зони, феи и чудовища настрана. Това беше мястото на последната защита в сърцето ми.

Нищо не можеше да разбие вярата ми в Баронс. Нищо, свързано с него, не можеше да ме нарани, защото той беше нещо толкова сигурно, колкото падането на нощта. Той би се връщал вечно като зората. Все още имах въпроси какво е той и тревоги относно мотивите му, но те можеха да почакат. Времето можеше да оправи нещата по начин, по който притискането и любопитстването никога нямаше да могат.

– Вече нямам никаква представа какво да нося, затова опитах да покрия всички бази.

– Опитай по кожа!

– Малко е хладно за това.

Гледахме се през масичката за кафе.

Очите му не казаха:

Аз бих те стоплил.

Но моите не казаха:

Какво чакаш?

Той не отговори:

Мамка му, ако направя първия ход!

Затова аз внимавах да не кажа:

Иска ми се да го направиш, защото аз не мога, защото аз...

А той не ме сряза:

...се давиш в собствената си гордост?!

– Все едно ти не го правиш.

– Моля?

– Наистина, Баронс – казах сухо. – Не съм аз единствената, която не проведе току-що този разговор и ти го знаеш.

Устните му се повдигнаха леко и секси.

– Голяма работа си, госпожице Лейн.

– Точно като теб.

Той промени темата.

– Келтърови са преместили жените и децата си в „Честър“.

– Кога?

Временното ни пребиваване в Белия палат ни беше струвало почти пет седмици дъблинско време. Бяхме спрели в библиотеките на излизане и бяхме взели толкова от книгите на Ънсийли краля, колкото можахме да увием и да носим заедно с тялото на Фиона. Не само бях пропуснала рождения ден на Дани, а бях пропуснала и моя на първи май. Времето със сигурност летеше.

– Преди около три седмици. Достатъчно дълго, за да се установят. Отказват да напуснат, докато не им дадем кралицата.

– Което няма да се случи никога – казах.

– Именно.

– Колко деца? – опитах се да си представя „Честър“ със семейства, които живееха на студения горен етаж от хром и стъкло и с рошави дечурлига, които носят одеяла и смучат палците си, вървящи около парапета. Изглеждаше ужасно сбъркано... и смешно правилно. Вероятно щеше да изкорени някои от основните лошотии на това място.

– Четиримата друиди доведоха жените и децата си. Размножават се, сякаш е тяхна лична мисия да заселят страната си, в случай че някой нападне отново. Сякаш някой иска скапаното място. Има десетки. Навсякъде. Беше пълен хаос.

– Риодан сигурно полудява – трябваше да прехапа устна, за да не се разсмея. Баронс изглеждаше напълно втрещен.

– Едно дете ни последва, докато отивахме да видим кралицата. Искаше Риодан да му оправи мечето или нещо такова.

– Оправи ли я?

– Ядоса се, защото не можеше да го накара да млъкне и му откъсна главата.

– На детето? – ахнах.

Той ме погледна, сякаш бях луда.

– На мечето. Батерията падаше и звуковият файл не се изключваше. Беше единственият начин да го накараме да млъкне.

– Или да сложите нова батерия.

– Детето се разпищя като заклано. Дотърча цяла армия от Келтърови, а аз не успях да се измъкна достатъчно бързо.

– Искам да видя родителите си. Имам предвид да ги посетя.

– В’лане се съгласи да помогне на Келтърови да измъкнат Крисчън от Ънсийли затвора. Хванал ги е да поправят долмена на ЛаРу, който унищожи заради теб – той ми хвърли поглед, който казваше: Жалко, че не си помислила, преди да го направиш. Щеше да ни спести време. – Той вярва, че веднъж, щом бъде завършен, ще може да възстанови връзката и да го изведе.

Значи В’лане се правеше на добър и играеше здраво за отбора. С него имахме много недовършена работа, но вече нямах името му на езика си и подозирах, че той ме отбягва. Не бях в настроение за конфронтации през миналата седмица. Конфронтацията с мен самата беше достатъчно трудна.

– Ако не го уредиш, ще отида сама.

Щяхме скоро да си върнем Крисчън! В мига, в който се върнах от милостивото убийство на Фиона, бях започнала да лобирам да измъкнем Крисчън от Ънсийли затвора. Щях да съм започнала по-рано, но откритието, че аз съм Не Наложницата, ме беше пратило в гаден, сковаващ ума затворен кръг.

– Кога ще се върне той?

– Красивото ти колежанче вече не е толкова красиво.

– Той не е моето красиво колежанче.

Погледите ни се счепкаха.

– Но все още смятам, че е доста красив – казах, само за да го предизвикам.

Ако те видя в леглото с него така, както те видях в Сребрата, ще го убия.

Опулих се. Не вярвах, че съм видяла това току-що в погледа на Баронс.

Той се изпари от стола и се появи на два метра от него, изправен пред огъня с гръб към мен.

– Смятат, че ще го върнат всеки момент.

Исках да бъда там, когато това станеше, но Келтърови бяха дали ясно да се разбере, че не ме искат наоколо. Не трябваше да им казвам, че съм хранила племенника им с плът от Фае. Не бях сигурна дали го намираха канибалско, светотатствено или и двете, но определено ги беше обидило. Не бях задълбала в подробностите какво му беше причинило това. Така или иначе, щяха да разберат достатъчно скоро.

Потреперих. Времето наближаваше. Скоро щяхме да извършим ритуала.

– Трябва да проведем среща с всички. С Келтърови, с шийте зрящите и с В’лане, за да изгладим детайлите.

Какво щеше да стане, когато най-накрая сложехме Книгата под ключ? Как смяташе Баронс да я използва, след като веднъж е заключена? Дали той знаеше Първия език? Толкова ли беше стар? Беше ли го научил с времето, или някой му го беше преподавал? Дали планираше да ни позволи да я заровим отново в манастира, а после да седне и да я прочете?

И какво щеше да направи със знанието?

– Защо просто не ми кажеш за какво ти трябва Шинсар Дъб?

Вече не се взираше в огъня, а стоеше пред мен.

– Защо продължаваш да се движиш така? Преди никога не си го правил? – беше изнервящо.

– Изнервя ли те?

– Никак даже. Просто... трудно е да те следя.

Лека червена мъгла се плъзна през очите му.

– Изобщо не те обърква?

– Никак. Само искам да знам какво се промени.

Той сви рамене.

– Прикриването на природата ми изисква усилие – но очите му казваха: Мислиш, че си приела звяра? Взираш се в него ден след ден. Няма проблем.

– Кралицата дойде в...

– Тя е в съзнание? – възкликнах.

– ...за кратко, преди да потъне отново.

– Защо винаги ти е нужно толкова много време, за да ми кажеш важните неща?

– Докато кралицата е била в момент на просветление, Джак е имал достатъчно ум да я попита кой я е запечатал в ковчега.

Очакването изправи гръбнака ми.

– И?

– Казала, че е бил Фае принц, когото никога не била виждала. Нарекъл се Крус.

Зяпах зашеметена.

– Как е възможно? Дали някой от тези, които се предполага, че са мъртви, наистина е мъртъв?

– Не изглежда така.

– Той имал ли е крила?

Той ме изгледа.

– Защо?

– Крус е имал.

– Откъде... А! Спомени.

– Притеснява ли те? Че аз съм... – Не Наложницата. Не можех да довърша изречението.

– Не повече човек от мен? Точно обратното. Или си живяла много дълго време, или доказваш прераждането. Бих искал да разбера кое от двете е, за да знаем дали можеш да умреш. Накрая Ънсийли кралят ще дойде да те търси. С него имаме закъснял разговор.

– За какво ти е книгата, Баронс?

Той се усмихна. Е, показа ми зъбите си, поне.

– Една магия, госпожице Лейн. Това е всичко. Не тревожи красивата си главица!

– Не ми говори по този начин! Преди известно време той ме караше да млъкна, но вече не действа. Магия за какво? Искаш да станеш това, което си бил преди? Или да умреш?

Очите му се присвиха и гърмящата змия се раздвижи в гърдите му. Той огледа лицето ми съсредоточено, сякаш разчиташе най-тънките нюанси на начина, по който трепкаха ноздрите ми при всяко вдишване, формата на устата ми, движението на очите ми.

Вдигнах вежда, чакайки.

– Имаш нужда да мислиш за мен по този начин, така ли? Че искам да умра? Трябва ли да ме облечеш в рицарски доспехи, за да ме намираш за приятен? Рицарството изисква самоубийствена наклонност. Аз нямам такава. Не мога да се наситя на живота. Възбуждам се да се будя всеки ден цяла вечност. Харесва ми да съм това, което съм. Аз получих най-доброто от сделката. Ще бъда тук, докато животът се случва. Ще бъда тук, когато свършва. Ще стоя върху пепелта и ще го направя отново, когато започне отново.

– Каза, че някой ме е изпреварил в проклинането ти.

– Мелодраматизираш. Подмазваш ли се? Ти ме целуна.

– Не се ли чувстваш прокълнат?

– Бог е казал: „Да бъде светлина!“. Аз казах: „Кажи моля!“.

Беше изчезнал. Вече не стоеше пред мен. Книжарницата изглеждаше празна и аз се огледах, чудейки се къде е отишъл толкова бързо и защо. Дали се беше стопил до някоя библиотека, беше избледнял в перде, или се беше усукал около стълб?