– Това не е Крисчън МакКелтър! – избухна Баронс. – Това е Ънсийли принц!

– А, мамка му! – Крисчън прокара ръка през дългата си черна коса, мускулите му се надиплиха на раменете му. – Наистина ли на това приличам, Мак?

За малко да кажа: „Не знам, не мога да спра да гледам твоя...“.

Фиона ме бутна.

Кучката всъщност ме блъсна в гърба.

Толкова бях сащисана, че дори не ахнах. Нямах думи. Бях дошла тук на мисия от милост, а тя се беше опитала да ме убие отново!

Беше заключила от думите на Баронс, че аз също ще умра, ако докосна среброто, и последното ù действие беше да се опита да ме отнесе със себе си.

Тя ме блъсна достатъчно силно, за да се стрелна право през несъпротивляващото се Сребро и да се забия в Крисчън, избутвайки го назад в леглото. Оплетохме се един в друг, в опита да се измъкнем.

Зад мен Баронс изрева.

Крисчън издаде груб, възбуден звук и се притисна към мен.

Вдишах рязко през зъби. Всяка клетка в тялото ми искаше да правя секс тук и сега, с когото и да е. Това място беше опасно.

– Крисчън, стаята е. Тя прави секса...

– Знам, момиче. Бях тук известно време – той вдигна едната ръка, която ме натискаше към леглото. – Измъкни се изпод мен! Размърдай се! – изскърца той.

Когато не реагирах моментално, той изръмжа:

– Побързай! Няма да мога да го кажа отново.

Погледнах го. Очите му бяха леко разфокусирани, заковани в някаква точка вътре в мен, като на Фае принц. Изстрелях се изпод него и изпълзях от леглото.

Остана да клечи там за малко на ръце и колене, топките му бяха натежали, еректиралият му член беше голям и прилепнал към стомаха му. После Крисчън скочи на крака, опитвайки се да се прикрие, но ръката му беше безнадеждно недостатъчна. Опита се да издърпа чаршаф от леглото, но черната коприна беше с размери за цели акри легло. Проклинайки, той започна да рови между възглавници и кожи и да търси дрехите си, докато аз се опитвах да не гледам и се провалях безславно.

– Мак! – прогърмя Баронс.

Сърцето ми блъскаше. Исках Баронс, не Крисчън, но мъжът, когото исках, беше от другата страна на огледалото, а проклетият полубял, получерен будоар беше Екстази на стероиди с примес от адреналин и правеше нещата толкова замъглени и объркани...

Ужасният звук от смеха на Фиона развали магията.

Обърнах се и я видях да стои до огледалото и да гледа към Баронс със свалена качулка.

Тя произнесе най-дългото изречение за тази нощ.

– Какво е чувството да искаш някого повече, отколкото той те иска, Джерико? – от гласът ù капеше отрова. – Щом тя мина през огледалото, значи принадлежи на краля. Надявам се това, че я искаш, да те изяжда отвътре. Надявам се той да ти я отнеме. Надявам се да страдаш цяла вечност!

Баронс не каза нищо.

– Трябваше да ме оставиш да умра, когато ме намери, копеле такова! – каза тя горчиво. – А ти просто ми даде живот, който ме накара да искам неща, които не можех да имам.

Щях да ù кажа, че изобщо не е така. Баронс не изпитваше нищо към мен или към някой друг, но преди да успея да кажа и дума, Фиона се хвърли към огледалото.

Подготвих се да се забие в мен.

Толкова бях сигурна, че не съм Ънсийли кралят.

Бях готова за вонята от тялото ù, очаквах осакатеното ù тяло да се забие в моето. Щях да я отклоня към леглото, където щях да я намушкам и да отърва всички от нещастието ù веднъж завинаги.

Фиона падна мъртва в мига, в който докосна огледалото.

– Здравей, госпожице Наложница! – подигра ми се Баронс.

О, само ако знаеше!

Но Крисчън не му каза, преди да си тръгнем, нито пък аз.


Тридесет и три


ПРОТИВ: Защо не съм кралят?

1. Била съм бебе преди двайсет и три години. Виждала съм свои снимки и помня как растях (освен ако някой не ми е посадил фалшиви спомени).

2. Аз дори не харесвам наложницата (освен ако не съм спряла да я обичам преди много време).

3. Нямам усещането, че съм разделена в множество човешки части и никога не са ме привличали жени (освен ако не го подтискам).

4. Мразя Фае и особено Ънсийли (дали не компенсирам?).

5. Ако аз бях кралят, нямаше ли Ънсийли принцовете да ме познаят и да не ме изнасилват? Нямаше ли някой... да ме познае или нещо такова?

6. Къде съм била шест или седемстотин хиляди години? И как може да не знам за това? (Добре де, някой може да ме е принудил да пия от Котела.)


ЗА: Нещата, заради които изглежда, че може да съм.

1. Знаех как изглежда Белия палат отвътре. Също така познавах всяка крачка, която правех, в Ънсийли затвора. И знаех за крилата на Крус. Имам в главата си огромно количество знание, а не мога да си обясня откъде е дошло. (Може би някой е посадил спомените. Ако могат да посаждат фалшиви, защо да не могат да се посадят и истински?)

2. Сънувам наложницата цял живот и въпреки че беше в безсъзнание, тя успя да ме призове. (Може би ме манипулираше във Фантазия, както е направила с Келтърови.)

3. Мога да правя руни. Предполагам, че те са част от това, което е използвано за укрепването на стените на Ънсийли затвора. (Не съм сигурна в коя колона минава това. Защо кралят би ми помогнал?) (А може би е част от талантите ми на шийте зрящ.)

4. Книгата ме търси и си играе с мен като котка, която души мишка. (Не мога да измисля как да се измъкна от това. Очевидно има нещо различно в мен.)

5. К’Врук порови умствено в мен, после каза: „А, ето те!“. (Какво имаше предвид, мамка му?)

6. Мога да минавам през огледалото, през което могат да минават само кралят и наложницата, а кралицата е наложницата. Баронс не можа. Фиона не можа.

7. Когато бях в Белия палат, можех да видя наложницата, но не и краля, което е напълно логично, ако преживявах спомените на краля, защото когато си спомняте нещо, не виждате себе си, а само тези, с които сте били, и това, което е ставало около вас.


Пуснах молива и захлопнах дневника си. Татко можеше да използва тези последните две ЗА, за да ми издейства доживотна без право на обжалване.

Трябваше да проведа повече експерименти със Среброто. Щом докажех, че някой друг също може да преминава, щях да престана да се побърквам.

– Да – промърморих. – Още експерименти. Не звучи ли като някой друг, когото познаваме? – например като обсебен крал, който беше експериментирал с цяла раса от чудовища. Нямаше как да заобиколя един жесток факт: Ако изследванията ми се проваляха, обектите на тези изследвания щяха да умрат. Толкова ли бях отчаяна да оправдая себе си, че бях готова на убийство? Разбира се, бях убила мнозина в последните няколко месеца, но в разгара на битката, а не предумишлено, а Фиона беше пожелала да умре.

Чист човек би бил най-доброто изследване.

Можех вероятно да намеря някой, който виси в Честър и е влюбен в смъртта. Или е твърде пиян, за да...

Дали не губех човечността си? Или винаги ми е била малко недостатъчна?

Стиснах глава и изстенах.

Внезапно всеки мускул в тялото ми се напрегна, сякаш се изправяще за поздрав, въпреки че не бях помръднала.

– Баронс – отпуснах ръце и вдигнах глава.

– Госпожице Лейн – той издърпа стола срещу мен с такава зловеща грация, че се зачудих как някога съм вярвала, че е човек. Той се разля в облицования с брокат стол като вода върху камък, преди да се установи в гладък мускул. Движеше се така, сякаш знаеше къде е всичко в стаята съвсем точно. Той не вървеше, нито дебнеше. Той се плъзгаше с безупречна яснота за всички останали атоми, които имаха отношение с неговите. Така за него беше лесно да се скрие зад неодушевени предмети и да приеме подобна... структура или нещо подобно.

– Винаги ли си се движил така пред мен? Възможно ли е просто да не съм забелязвала? Разсеяна ли бях?

– Не и да. Беше разсеяна. Трябва да държиш нащрек този секси розов задник. Но никога не съм се движил така пред теб – погледът му беше наситен със сексуален намек. – Може да съм се движил така един или два пъти зад теб.

– Вече не криеш нищо от мен?

– Не бих стигнал чак до там.

– Какво крие някой като теб?

– Какво ли не би дала да знаеш? – проблясващите му очи ме обходиха критично.

Беше минала почти седмица, откакто бяхме убили Фиона в Сребрата и гардеробът ми ми късаше нервите повече отвсякога. Бях облякла измъчени черни кожени панталони с татуиран сив гръндж елемент и любимата си бебешкорозова тениска, на която отпред пишеше „Аз съм СОЧНО[17] момиче“ и имаше шифонени ръкави. Бях вързала готически шал около русите си къдрици и носех чифт от обиците на Алина с висящи сърца. Ноктите ми бяха израсли и си бях направила френски маникюр на ръцете, но бях лакирала ноктите на краката си в черно. Раздвояването не свършваше там. Носех черни дантелени прашки и памучен сутиен на розови и бели райета. Имах проблеми.

– Криза със самоличността ли, госпожице Лейн?

Имаше време, когато щях да изстрелям някой съдържателен отговор. Но бях опиянена от момента – седях в моята книжарница, осветена от свещи и от огъня, отпивах горещо какао, взирах се през масичката за кафе в Баронс, дневникът ми и моят айпод ми бяха под ръка и имах уверението, че родителите ми са добре, а светът беше почти наред, с изключение на собствените ми малки личностни кризи. Приятели и любими бяха в безопасност. Аз дишах. Както и хората, които имаха значение за мен. Животът беше добър.