Когато най-накрая спрях да броя, броят на убитите беше в стотици.

Как можех да се чувствам толкова добре от убиването на Ънсийли, ако аз бях техният създател?

– Виждаш ли? Още доказателства, че не съм – казах на себе си в огледалото с кимване. Отражението ми кимна важно в отговор. Нагласих сешоара си на средно топло и започнах да суша косата си.

Ънсийли се бяха оттеглили. Слухът за нас се беше пръснал по улиците и те се бяха изтеглили от битката с пляскане на криле, с пресяване и с пълзене. Предполагам, че след като са били заключени по време на цялото си съществуване, не бързаха да умират сега, когато бяха свободни. Когато оставих Баронс, двамата Келтър и В’лане, те изглеждаха забележително незадоволени и готови да се хвърлят към гърлата си. Аз бях уморена, натъртена и изобщо не ми пукаше. Ако бяха достатъчно тъпи да се убият един друг, заслужаваха проблемите, което това щеше да създаде.

Докато се пъхах в пижамата, едно камъче изтрака върху прозореца на стаята ми.

Нямах настроение за В’лане точно сега. Да, имах въпроси, но тази нощ не беше моментът, в която да ги задам. Нуждаех се от почивка и от чиста глава. Изритах раницата, пропълзях в леглото и дръпнах завивките през глава, за да се скрия от ярката светлина на петте лампи. Предполагаше се, че сенките са се махнали. „Предполагаше се“ не беше израз, който работеше за мен.

Още едно камъче.

Стиснах очи и зачаках да спрат.

След пет минути дребни камъчета, един голям се заби в прозореца ми, пръскайки стъкла и стряскайки ме ужасно.

Изстрелях се от леглото и се загледах в безпорядъка на пода. Дори не можех да отида там и да му откъсна главата. Трябваше първо да изровя обувките си.

Леден вятър развяваше пердетата.

Нахлузих ботушите и захрущях към прозореца.

– Няма да говоря с теб, докато не поправиш проклетия прозорец, В’лане! – сопнах се. После: О!

Фигура с наметало и качулка стоеше долу на уличката и за момент ми напомни на Малуш. Тъмните роби се завихряха в ефирен облак, докато фигурата се движеше конвулсивно напред, сякаш всяка стъпка беше агония. Външните прожектори светеха през наметалото и видях, че е ушито от лек шифон.

Първата ми мисъл беше за Шинсар Дъб, скрита някъде под многото тайни гънки.

– Пусни наметалото! Искам да видя ръцете ти и всичко.

Чух остро вдишване, агонизиращо хриптене. Ръцете се задвижиха с артритно внимание, откопчавайки брошката на врата. Качулката падна и наметалото изшумоля на земята.

Едва не повърнах. Преглътнах писък. Не бих го пожелала и на най-лошия си враг. Беше Фиона със силно осакатена плът.

– Милоооссссст! – одраните устни се разтегнаха в съскане.

Обърнах гръб на прозореца и се облегнах на рамката с ръка на устата. Очите ми бяха затворени, но не можех да избягам. Можех да я видя и през затворени клепачи.

Тя се беше опитала да ме убие както изглежда преди цял един живот. Беше се съюзила с Дерек О’Баниън, после с Даррок.

Само защото обичаше Джерико Баронс.

Нощта, в която Книгата я беше довела под балкона ми, одрана жива, се бях зачудила дали всички Ънсийли, които беше изяла, щяха да я запазят жива. Яденето на Ънсийли има забележителни оздравителни свойства. Но очевидно поникването на нова кожа или може би излекуването от някакво магическо нараняване, което Шинсар Дъб беше причинила, беше отвъд способносите му.

– Мислех, че Книгата убива всички, които обзема – казах накрая. Думите ми иззвъняха в притихналата нощ.

– Тя има... различни апетити към... тези... които ядат Ънсийли – понесе се нагоре пълният ù с болка глас.

– Тя уби Даррок. Той ядеше Ънсийли.

– Накара го... да млъкне. Заради това... което знаеше.

– Което беше?

– Само ако... знаех. Щях... – тя издаде задавен звук и от хриптенето и стоновете допуснах, че се навежда да си вземе наметалото. Опитах се да си представя кое би причинявало повече болка върху одраната плът – студеният нощен вятър или дрехите. И двете щяха да са еднакъв ад. Не можех да си представя как понася болката.

Не казах нищо. Нямаше какво да кажа.

– Опитах... сама – продължи тя накрая, – молих се... да убие... и мен.

– Защо си тук? – обърнах се и се загледах в нея. Беше облякла наметалото, но беше оставила качулката смъкната.

– Не мога да зарастна – сивите очи потрепваха с постоянна болка в окървавените гнезда. Дори клепачите ù ги нямаше. – Не мога да умра. Опитах... всичко.

– Още ли ядеш Ънсийли?

– Замъглява... болката.

– Вероятно това те държи жива.

– Твърде... късно.

– Искаш да кажеш, че според теб си го яла толкова дълго, че дори да спреш сега, може да не умреш?

– Даааа.

Обмислих го. В зависимост от изядените количества, беше възможно. Малуш беше прошарен с Фае като пържола със сланина. Може би дори ако въобще спреше да яде Ънсийли, тя никога нямаше отново да бъде съвсем човек. Аз бях яла само два пъти през живота си и се надявах, че тялото ми се е възстановило напълно и завинаги.

– Не мога да намеря... – погледът ù се спря на изоставената Мрачна зона и разбрах, че е търсила Сянка, която да я убие. Но те се бяха преместили много отдавна към по-зелени пасища, буквално, а тя не изглеждаше в състояние да върви много далеч. Не можех да си представя да кара кола и да седи с тази одрана кожа. – Само копие... меч... ще...

– ...накара Фае частите да спрат да те поддържат жива – довърших. Погледнах настрани, загледах се над покрива на гаража на Баронс към стотиците тъмни покриви. – Искаш аз да те убия – в това имаше ужасна ирония.

– Дааа.

– Защо не опиташ с Дани? Не мислиш ли, че там ще имаш повече късмет?

Каза не.

Примигнах. Тя наистина е знаела за Дани, намерила я е и Дани е отказала?

– Каза... ти трябва...

– И ти мислиш, че аз имам милост?

– Не можеш... да ме... гледаш.

Отклоних поглед от одраното ù лице.

– Мога да те пренебрегвам до края на живота си – но не беше истина. И тя го знаеше.

– Милооссст! – изсъска отново.

Ударих перваза на прозореца.

Вече нямаше лесен избор. Не исках да слизам долу и да я поглеждам. Не исках да я намушкам. Не можех изобщо да я оставя да продължи да страда, ако можех да направя нещо, а аз можех.

Погледнах с копнеж леглото си. Не исках нищо повече от това да пропълзя обратно в него.

Прозорецът ми беше счупен. Стаята щеше да замръзне за нула време.

Пресегнах се за кобура, закопчах го върху пижамата, пъхнах копието в него, грабнах едно палто от стола и се отправих към стълбите.

По пътя надолу имах малко прозрение.

Копието ми щеше да убие Фае частите на Фиона, гарантирайки ù смърт, както тя желаеше, но много бавно. Бяха минали месеци, преди Малуш да умре. Когато намушквах Фае, то беше изцяло Фае и умираше бързо. Но когато човек яде Ънсийли, то преплита човешкото тяло с джобове и нишки безсмъртна плът, а няма начин да намушкаш всяка нишка или джоб, затова раната вместо това действа като бавна отрова. Чудя се дали този, който е изобретил оръжията за убиване на безсмъртни, умишлено ги е създал по този начин – да раздават ужасяващо наказание за ужасяващо престъпление.

Но все пак имаше друг възможен метод на екзекуция, който или щеше да я убие мигновено, или да отговори на въпрос, на който много силно исках да бъде отговорено.

През цялото време, докато се биех тази вечер, бях мислела са това.

Исках да изпробвам Среброто в Белия палат.

Може би много хора и Фае биха могли да минат през него.

Бях обмисляла да хвана Ънсийли пленник и да го накарам да мине през Среброто.

Сега нямаше нужда. Имах доброволец.

И даже още по-добре – тя беше предимно човек.

Ако Фиона можеше да мине през кралското Сребро без да умре, това означаваше, че легендата е блъф.

„То уби Баронс.“

Свих рамене. Това можеше да е изключение. Баронс не се подчиняваше на законите на физиката. Може би хората можеха да минават през него без проблем. Може би Ънсийли кралят не го беше защитил толкова добре, колкото беше мислил. Може би хората от нашата планета бяха различни от неговата смъртна наложница, а как би могъл да измислиш защита срещу нещо, което дори не допускаш, че съществува? Знаех само, че не съм кралят, и това беше моята възможност да го докажа. Не можех да си позволя да губя още време, но душевното ми спокойствие си заслужаваше.

Излезнах на уличката и тръгнах бавно към нея.

– Вдигни качулката!

Тя издаде звук, който беше почти смях, но не се опита да я вдигне.

– Искаш ли да умреш? Тогава я вдигни!

Очите ù бяха пълни с омраза, движеше се сковано и старателно, но нагласи тъканта така, че да засенчва лицето ù.

Когато свали ръце, повей на вяръта донесе миризмата ù право в ноздрите ми. Задавих се. Тя вонеше на кръв, на гниеща плът със силен мирис на лекарства, сякаш ядеше болкоуспокояващи с шепи.

– Последвай ме!

– Къде?

– Копието ще те убие, но ще го направи бавно. Може би имам начин да те убия мигновено.

Качулката се обърна към мен, сякаш тя проучваше лицето ми, за да разгадае мотивите ми.

Татко ми беше казал веднъж, че ние вярваме, че другите са способни на най-лошото, на което ние сме способни. Фиона се чудеше дали мога да съм толкова жестока към нея, колкото тя би била в същото положение.

– Ще бъде ад за теб да вървиш до там. Но мисля, че ще предпочетеш да отделиш двайсет минути да стигнеш там, за да умреш, вместо седмици или дори месеци, ако умреш от рана от копието. Заради Ънсийли, които ядеш, ще умреш бавно.

– Копие... не незабавно? – в гласа ù имаше шок.